Възраждането на Православната църква в Китай е в ръцете на Господ

Интервю на Игор Радев, редактор на списание „Съборност”, издание на Автономната Охридска архиепископия на Сръбската патриаршия, с Митрофан Чин, мрежов администратор на интернет сайт orthodox.cn, взето през октомври 2005 г. и публикувано през април 2006 г. в брой 15 на сп. „Съборност”.

Бихте ли ни запознали накратко с началото на Православната църква сред китайците, главните източници за разпространението на Православието в Китай по онова време, как се е развивала Мисията и кога църквата в Китай придобива автономния си статут?

Албазинската крепост на река Амур в Сибир се предава на императорските войски на Куинг през 1685 г. Отец Максим Леонтиев и седем казашки фамилии са доведени като пленници в Пекин, където биват зачислени към прочутата Имперска знаменна стража. Сред тях са носителите на следните пет фамилни имена, чиито потомци са оцелели до ден днешен: Романов (Luō*), Хабаров (Hé), Яковлев (Yáo), Дубинин (Dù) и Холостов (Hè). Един изоставен будистки храм в североизточния квартал на Забранения град е превърнат в православен параклис. Така семената на Руската православна духовна мисия биват засяти. В повечето случаи Мисията е единственият официален представител на руската държава в дипломатическите отношения с управлението на Куинг. По такъв начин Мисията изпълнява двойната роля да бъде политически говорител на руския цар, както и да обгрижва православните християни. Мисионерската дейност сред местните китайци е общо взето минимална, освен чрез смесените бракове с изселените албазинци. Дори и така Китай дава своите първи православни мъченици през Боксерското (Ихътуанско) въстание от 1900 г., когато избухва бунт против всяко чуждо религиозно влияние. След като въстанието отшумява, Мисията е възстановена и дори мощите на китайските мъченици са погребани в криптата на новопостроената църква в чест на всички свети мъченици по земята на Мисията. Православието придобива по-мисионерски характер с провъзгласяването на главата на Мисията архимандрит Инокентий (Фигуровски) за епископ Переяславски през 1902 г. и впоследствие за митрополит Пекински и Китайски. Той слага началото на много съвременни китайски преводи на православни литургически и катехизаторски книги. По време на неговото служение много училища, църкви, мъжки и девически манастири и други учреждения процъфтяват в почти всички части на Китай, за да служат на верните. Мисията по това време посреща притока на бялата руска имиграция, бягаща от болшевиките, която увеличава православното население на Китай в началото на ХХ век.

Достигайки до средата на двадесети век, бихте ли ни изяснили ситуацията, в която се озовава Православната църква след създаването на Китайската народна република през 1949 г., как преминава през „Културната революция” и накрая какво е състоянието, в което се оказва Църквата в края на века като следствие от всичко това?

Когато комунистите поемат властта в континентален Китай, едно от изискванията на новото китайско управление е руската Мисия да бъде поета от местен китайски клир. Архиепископ Виктор, последният глава на Мисията по онова време, се оттегля, когато имотите на Мисията биват прехвърлени на Съветското посолство в Пекин. Той напуска Пекин през май 1956 г. Повечето от църквите, построени върху имоти на Мисията, включително църквата „Всички свети мъченици”, са разрушени. Счита се, че мощите на китайските мъченици са тайно изнесени и погребани в руското гробище извън градските стени. През следващата година възрастният архимандрит Василий (Yáo Fúān) е ръкоположен за Епископ Пекински на 17/30 май 1957 г. в московския храм „Преображение Господне”. Така с одобрението на китайското правителство Москва дава автономия на Китайската православна църква с епископ Василий като предстоятел. Китай има още един възрастен епископ, Симеон Шанхайски (Dù Rùnchén). В крайна сметка и двамата се разболяват, като епископ Василий се упокоява на 3 януари 1962 г., а епископ Симеон на 3 март 1965 г. След това се започва Културната революция през 1966 г. Началото на Културната революция заварва Китайската църква без епископ, като през следващите десет години паството е разпиляно, свещениците са преследвани, а много църкви са разрушени.

През целия този период, когато религията се забранява в континентален Китай, как съумяват православните християни да запазят своята вяра и, от друга страна, успява ли Православието в онези времена да достигне до някои от китайците в чужбина?

Православните християни запазват своята вяра като съчетават основните молитви с някои последования и четене на Свещеното Писание в домовете си. Повечето от ежедневните молитви са на старинен китайски или на църковнославянски и много трудно се разбират от по-младото поколение. Така повечето православни от по-младото поколение могат да кажат, че са православни, просто защото техните баби и дядовци са православни. Катехизацията в най-добрия случай е минимална. Въведението и участието в светите тайнства на практика е невъзможно без свещеници. Православието също имигрира с бягството на бялата руска имиграция заедно с някои китайски православни, когато комунизмът идва на власт в континентален Китай през 1949 г. Много от тях се озовават в Австралия или Америка. В Австралия в момента имаме един възрастен протопрезвитер, о. Майкъл Ли, който първоначално е бил от Шанхайския диоцез. Руско-китайско православно мисионерско общество е създадено също и в Сидни. Обществото, което понастоящем се ръководи от София Михайловна Бойкова, има за цел да обгрижва китайските православни, които са имигрирали там, а също да помага на онези, които са избрали да останат в Китай. В Америка ние имаме св. Йоан Чудотворец, който е служил като архиепископ Шанхайски. През 1962 г. той поема архиепископския престол на Руската задгранична църква в Сан Франциско. Найвъзрастният жив китайски православен свещеник, който е служил под неговия омофор и също е избягал в Америка, е протопрезвитер Елиас Уен. О. Елиас навърши 108 години през ноември 2004 г. Нека Бог му дарува още много години! Има също така много китайци в чужбина, които са приели Православието след свое собствено духовно пътуване в търсене на истинската вяра.

Достигайки до настоящето, какво бихте ни разказали за сегашното състояние на Православието в китайския свят? Както знаем, и Московската патриаршия, и Вселенската патриаршия (в Хонконг, Сингапур и Тайван) полагат усилия да активизират Мисията на Църквата сред китайците; затова как бихте оценили тези начинания и какво още, по Ваше мнение, може да се направи в интерес на Мисията?

След Културната революция енорийската църква „Покров Богородичен” в Харбин в североизточната част на страната беше първата, която отново отвори врати на своя патронен празник Покров на Пресвета Богородица (1/14 октомври 1984 г.). Освен нея има още три действащи православни църкви в континентален Китай – две в Йининг (Гуля) и Урумчи в автономната област Ксинянг на северозапад, и една в Ергуна (Лабдарин) в автономната област Вътрешна Монголия на север. Никоя от тези църкви в момента няма свещеник, а по закон китайското правителство не допуска чуждестранни свещеници да служат за местното население в Китай без специално разрешение. Само местни свещеници могат да служат на китайските граждани. За съжаление последните китайски православни клирици неотдавна се представиха в Господа: архиепископ Александър Пекински (Dù Lìfú) на 16 декември 2003 г., а о. Григорий Харбински (Zhū Shìpò) на 21 септември 2000 г. Вследствие на това, православните верни нямат действащи енории, нямат литургичен живот и нямат тайнства. Единственото нещо, което могат да правят, е да се молят в домовете си пред своите икони. 

Поглеждайки в по-широк културен план, бихте ли ни казали нещо по въпроса за съвместимостта на традиционната китайска култура с православния християнски мироглед? Подобни въпроси са предизвиквали дискусии и спорове от началото на християнските мисии в Китай (достатъчно е само да си припомним прочутите полемики относно „китайския обред” сред римокатолиците от осемнадесети век), а също така е известно, че сред православните от двадесети век о. Серафим Роуз от Платина (Калифорния) задълбочено изследва този въпрос. Вие лично кои считате, че са допирните точки между древната китайска култура и православната вяра и практика, и после – как могат тези положителни моменти да се използват за разширяване обсега на Мисията на Църквата сред китайския народ?

Голяма част от традиционната китайска култура е съвсем съвместима с православния християнски мироглед, но също така има и основни ключови различия. Необходимо е първо да определим какъв е православният мироглед и неговата основа. Православие означава правилна вяра и правилно богопочитание. Ние биваме въвеждани в способността за различаване на правилно от неправилно. Това извира от откровението на един непознаваем и трансцедентен Бог Отец, Който от любов разкрива Себе Си чрез въплъщението на Своя Син Иисус Христос в силата на Своя Свети Дух в Църквата. Затова православният християнски мироглед е тринитарен, в рамките на който ние се отнасяме с любов към нашите ближни и обкръжение, вкоренени в една абсолютна Истина. Божията трансцедентност закалява и смирява – и това в Православието е известно като апофатичен подход.

В традиционната китайска култура конфуцианството пронизва дълбоко обществото с една социална структура на синовно благочестие. Социалната хармония е от първостепенна важност. По същия начин Православието набляга върху покорството на вярващия пред Христос, Който е Глава на Църквата. Христос от своя страна е дал Своята апостолска власт на поместния епископ и от него на пастирите да се грижат за паството, както баща се грижи за своите чада. Едно ключово различие по отношение на традиционната китайска култура е нейният прагматичен и синкретичен подход към истината. Тя се опитва да включи онова, което е полезно от различни религии, стига то да допринася за хармонията, и не признава нито абсолютен, нито личностен източник на Истината. Една религия със значително влияние е будизмът. Той пристига от Индия с множество културни нагаждания на китайска почва. Неговият основател Гуатама Сидхарта е бил принц, който се е отказал от царското си достойнство заради аскетичния живот. Неговият живот е послужил за вдъхновение и в православния свят и е бил разпространяван от св. Йоан Дамаскин като поучителна история за прочутия и блажен Варлаам и Йоасаф.**

През новата китайска история секуларизмът и културната революция са изкоренили голяма част от традиционната китайска култура и религии в името на икономическия напредък и просперитет. Въпреки това традиционните китайски обичаи, които може би са загубени в континентален Китай, могат все още да се видят практикувани в Хонконг, Тайван и сред китайците в чужбина. Аз лично виждам традиционната китайска култура като изпълнена със символизъм. Китайският народ обича да използва своите физически сетива, за да предаде някаква вътрешна истина. Например червеното означава радост, а бялото означава смърт. Драконът и фениксът означават царско достойнство. Числата могат да звучат като други думи, като числото осем например, което звучи като дума, означаваща благополучие, или девет, което звучи като дума, означаваща дълголетие. Почитта към предците се изразява с горене на тамян и хартия и палене на свещи пред гроба или семейния олтар. Това се съчетава добре с Православието, което също така ангажира всички сетива – зрението, слуха, осезанието и обонянието. Това важи в особена степен за литургичната практика, при която ангажирането на сетивата ни помага да достигнем до едно по-дълбоко молитвено общение с Триединния Бог посредством тамяна, свещите и светите икони. За разлика от протестантизма, който е изхвърлил житото заедно с плявата, Православието възприема местната култура, в която се ражда всеки човек. Например Православието посреща новороденото с период от около 40 дена, през които майката и детето остават в дома си, за да се възстановят от раждането, след което ги приветства в църквата с благодарствена служба, кръщение, миропомазание и останалите тайнства в свое време, с което те биват приети отново в духовното семейство. В китайската култура също има период от около месец, когато майката и детето остават скрити за външните погледи. След един пълен месец те участват в пищно тържество с рода и приятелите си, с което се отпразнува оцеляването на майката и детето, нещо, което се е считало за голямо събитие в онези древни времена, когато на практика не е имало медицинска помощ.

Най-добрият начин за използването на тези преимущества е да се види откъде идва всеки един човек, а не всеки да се вкарва в една монолитна група със сходен мироглед и ценности. Щом разберем къде се намира един човек духовно, тогава можем да използваме онова, което знаем за традиционната китайска култура и религии, съвременните китайски регионални култури и православния мироглед, за да го водим към зрелост в неговото духовно пътуване с Христос и в неговите взаимоотношения в рамките на местната култура.

Икона "Събор на всички китайски светци"

Окуражаващо е да се знае, че много млади китайци – както в родината, така и в чужбина – прегръщат православното християнство като своя вяра. Бихте ли ни казали с какво най-вече Православието привлича тези хора в Църквата и до какви заключения води техният опит за конкурентното предимство на православната вяра при нейното навлизане в световната китайска езикова общност?

Виждате ли, не е правилно да се отговори на такъв въпрос просто. Има много причини, които подтикват хората да приемат Православието. Така, ако някой изследва сериозно християнството, много пъти той не намира окончателен мир или покой за душата си в католическата или протестантските църкви. Ако някой поиска да стане християнин в континентален Китай, той ще открие най-вече протестантска литература. На второ място веднага идват католическите източници. Китайските православни обикновено извървяват едно общо „типично пътуване”. Те стават протестанти, но по-късно откриват, че не могат да задоволят духовните си потребности в такава „църква”, тъй като протестантизмът не зачита никаква традиция. Някои хора напускат протестантската общност, защото не могат да понесат лудостта на „петдесятническото движение”, което в момента е много популярно както сред протестантските, така и сред католическите общности в Китай; други напускат, защото не могат да открият някакво „апостолско приемство”; трети – защото не могат да се съгласят с някои протестантски постулати… И следващата логическа стъпка е да се обърнат към католицизма, но накрая откриват, че римокатолическата църква е самата майка на протестантизма, матрицата на много ереси. При това положение те се сещат за едно мъгляво понятие, дума, която може да са чували много пъти, но все още им е непозната, „третият голям клон на християнството” – Православието. Най-накрая те разбират, че Православието е единствената истина и че Православната църква е единствената истинска Христова църква, а не просто „модалност на вселенското християнство”. И най-после те намират „вечен покой и мир” в тази вяра, достигайки края на своето пътуване в търсене на истината. 

Когато днес хората в континентален Китай, било на правителствено равнище или в обществото, говорят за християнската вяра, те мислят или за католицизма, или за християнството, виждайки ги двете като отделни религии. Това може би се дължи на използваните китайски думи. Например китайската дума за католицизъм буквално означава „учението на Небесния Господар”. Протестантството най-често се назовава с дума, която означава „учението на Христос” и е синоним на християнската религия въобще. Затова Православието заема много малко място в континентален Китай както буквално, така и в общественото съзнание. Православието обикновено се назовава с китайска дума, която означава „източноправославно учение”. Неизвестността на Православието се дължи и на много други исторически фактори. От началото на 80-те Китай осъществява политика на отворените врати, при която отвън навлизат нови култури, нови перспективи, нови технологии и дори нови религиозни култури.

През няколкото десетилетия, когато китайското общество беше в изолация, много религиозни практики бяха изоставени, включително традиционни китайски религии като будизма, а също и християнството. От Културната революция (1966–1976 г.) насам Китай наистина постига все по-голям икономически напредък, но зад произтичащия от това стандарт на живот лежи една дълбока психологическа и духовна празнота. Някои хора търсят спасение от тази празнота като се запознават с християнството, но, както вече споменахме, това се отнася главно до протестантизма.

Що се отнася до Православната църква, нейното име предполага правилна вяра. След едно задълбочено проучване и разбиране на Православната църква, човек оценява бисера на православната вяра, т. е. нейната простота и легитимност. Например Ксюбин (Мишел) Бурикан – преводачката на Охридския пролог – се срещнала с християнството, когато била на около 17-18 години. При едно пътуване с влак, което живо си спомня, тя видяла десетина възрастни дами. Те били изпълнени с безкрайна радост и оптимизъм, разговаряйки за Христос, като темата била радостта от вярата в Христос. От този момент нататък Ксюбин си изградила едно повърхностно разбиране за християнството. По-късно, когато дошла в Пекин, се оказало, че нейният хазяин е от християнско семейство. Те често присъствали заедно на неделните служби в една протестантска църква в района Хайдиан, която оттогава е преместена другаде. По онова време тя чувствала, че християните са грижовни и отзивчиви към хората – нещо положително, с което се отличавало християнството. По-късно, след като се омъжила за съпруга си, тя пристигнала в Румъния и открила Източноправославната църква. Там тя осъзнала, че Православната църква е основата на правилната вяра. По нейно мнение протестантизмът се основава на едно повърхностно запознаване със Светото Писание. Може би и други китайци с подобен опит от среща с протестантското християнство, които търсят правилната вяра, ще открият Източноправославната църква в процеса на търсене. Това е една основна тенденция, при която Православието има способността да привлича все повече хора от китайската общност по света.

Би било интересно да разберем също така кои са според китайските православни християни главните пречки за един по-голям успех на Православието сред китайците; по-специално какво трябва да преодолее в себе си Православната църква, за да направи своята мисия по-успешна?

Според о. Дионисий Поздняев, който оглавява Работната група по православните въпроси в Китай, създадена от Отдела за външноцърковни връзки на Московската патриаршия, стойността на православната духовност трябва да се показва и разпространява. Разбира се, онези, които носят факела, трябва да са носители на истински духовен живот, а не външни говорители. Още преводи на православна литература за духовната практика на Православната църква ще бъдат от полза за китайците. На второ място, нужно е създаването на някаква „поддържаща стратегия” в социалната и културната сфера, например литература, музика и изобразително изкуство като светски изкуства, но изхождащи от православни духовни корени. Като минимум, необходима е една образователна система за православна катехизация.

Православната духовност би трябвало да се практикува, където е възможно, а не само да се слуша или чете за нея. Ако не е възможно да се практикува в Китай, може би съществува възможността за организиране на поклоннически пътувания (дори и кратки) до манастири или открити летни образователни курсове в чужбина, които се водят на китайски. Още преводи на найразлични православни книги са нужни, но трябва да бъдат правени системно, съобразно една катехизаторска програма. 

Една от най-големите пречки е липсата на разбиране за Православната църква от страна на китайците, дори и на тези, които вече са католици или протестанти. Що се отнася до католиците и протестантите, ако те успеят да преодолеят тези пречки, ще разберат по-добре Православната църква. Ако усещат православната вяра чужда, те няма да откликнат изобщо. Един пример е моята леля протестантка от Хонконг. Тя смяташе, че Православната църква вярва само във Ветхия Завет, и аз трябваше да изяснявам, че Православната църква е християнска и вярва както във Ветхия Завет, така и в Новия Завет. Евреите са онези, които вярват само във Ветхия Завет. Тя също не разбираше защо почитаме иконите и аз използвах примера със семейните снимки: човек може да целува снимката, не защото харесва хартията, а защото са му скъпи и обича хората, които са изобразени, дори и това да са снимки на починали любими хора. По същия начин Православната църква като семейство Христово се състои както от живите, така и от починалите, а иконите са прозорци към починалите свети личности, чрез които ние и досега можем да изразим нашата почит чрез молитва. Други са отправяли критики, че иконите не доставят естетическо удоволствие. Аз им отговарям, че целта на създаването им не е да бъдат реалистични творби, както тези в музеите, а се създават съзнателно по начин, който да ни помогне да не оставаме при земното, а да се издигнем до небесното, което не е по мерките на този свят. 

Що се отнася до онези китайци, които нямат християнска вяра, според Ксюбин Бурикан те първо трябва да разберат основните библейски истини и да получат някои основни знания за християнството. Римокатолически и протестантски преводи на Светото Писание на съвременен китайски са леснодостъпни чрез интернет или в местните книжарници в континентален Китай. Ако те не знаят дори кой е Иисус Христос, как тогава ще разберат и оценят какво се извършва по време на Божествената литургия, която е изпълнена с библейски алюзии, в една православна църква? Ксюбин е попадала на китайски протестанти, които считат, че в православната литургическа практика има само песнопения и никакво катехизисно обучение на вярващите. В континентален Китай хората винаги се объркват, когато стане въпрос за християнската вяра, и много пъти дават странни обяснения. Когато хората в континентален Китай научат много повече за Православието, тогава те ще открият, че Православието е истинната и единствено правилната вяра.

Друго значимо препятствие е липсата на клир. Да се надяваме, че на китайските семинаристи, които в момента учат в чужбина, като тези в Русия, ще се разреши да се завърнат и да служат на верните в Китай след ръкоположението си за свещеници. Липсват също достатъчно книги на китайски: литургически, богословски, катехизаторски книги, молитвеници и т. н. В много случаи хората не могат да отслужат сами дори едно просто последование, четено на клира, защото липсват богослужебни книги на китайски. Освен това нашите верни не са организирани по много причини, найважните от които са загубата на йерархията на Китайската православна църква и неизясненият правен статут на Китайската автономна православна църква.

Бихте ли ни описали живота на православните християни в Китай в наши дни (особено на континента)? Също така бихме искали да разберем какви са шансовете за получаване на официална регистрация на Китайската православна църква и дали ще видим скоро местен православен клир, който да служи и проповядва свободно в континентален Китай?

Сегашното положение е абсурдно, ако погледнем отношенията между църква и държава в Китай. Много нелегални църкви, като римокатолическите и протестантските домашни църкви, не желаят да се регистрират, когато властите настояват за това. Някои не се регистрират поради страх от репресии, ако молбата им за регистрация бъде отхвърлена, или пък считат регистрацията пред властите за компромис към тяхната вяра.

За разлика от тях, поместните православни общности в Китай, които са били принудени да станат нелегални от Културната революция, искат да кандидатстват за официална регистрация, но властите им я отказват както на местно, така и на национално ниво без да посочват някаква причина. Това показва известна неопределеност на религиозната политика към православните християни, тъй като властите не са решили, дали православните общности следва да бъдат регистрирани или не. Православните християни се стремят към хармония и единство в обществения живот на Китай, а когато някое длъжностно лице отхвърля молба за регистрация, това създава дисхармония не само за православните общности, но и за обществото като цяло. Освен това те не могат открито и в пълнота да водят своя духовен живот. Един пример за това е, че има четири отворени църкви, но нито един свещеник. Без свещеник няма и света Евхаристия. Така светотайнственият живот на православните християни бива крайно накърнен и изместен от своя център, след като те не се хранят с Тялото и Кръвта Христови.

Има още една възможност предвид статута на Православието в Китай. Православните могат да решат да участват в светите тайнства, като отидат в чужбина. Тогава те ще могат да участват в светото просвещение на кръщението и миропомазанието, в тайнствата изповед, брак, да присъстват на опело и да приемат свето Причастие според устава на Църквата. Въпреки че властите подкрепят с държавни средства възстановяването и откриването на православни църкви, наличието на самите сгради не може да задоволи духовните нужди на верните без свещеник, който да отслужва Божествена литургия. Ако това не се промени, Православната църква в Китай ще изчезне поради ограничената възможност на вярващите да живеят в пълнота своя духовен живот. Така отговорността е върху китайското правителство да изпълни своята роля като приеме регистрацията на Православната църква в Китай и допусне местни християни да бъдат ръкоположени за свещеници или свещеници от чужбина да служат на верните. В крайна сметка възраждането на Православната църква в Китай е в ръцете на нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос. По Неговата милост и благословение и чрез застъпничеството на светите китайски мъченици и усърдните молитви и усилия на верните в Китай ние се надяваме един ден да видим славното възкресение на едната света, вселенска и апостолска Църква в континентален Китай. | Списание Мирна, бр. 27

Превод: Божидар Питев

Бележки

* Китайските имена са дадени с латинската им транскрипция по системата Pinyin (пинин) – бел. прев.
** Свързването на живота на Варлаам и Йоасаф от популярната едноименна средновековна повест с този на Буда е нов феномен, лансиран от онези, които считат различните нива на сходства в съдържанието и лингвистичната структура на двете повествования за основание за предлагането на тази теория. То никога не е било постулат, утвърждаван в агиографската традиция на Православната църква – бел. авт.