Георги Къркеланов: Живеем в триединен свят и всичко земно е в ръцете на Бога

Георги Къркеланов е роден през 1972 година. Завършил е НГДЕК “Св. Константин-Кирил Философ” и НАТФИЗ ”Кръстю Сарафов”, специалност актьорско майсторство за драматичен театър, в класа на проф. Крикор Азарян, доц. Тодор Колев и Николай Поляков и следдипломна квалификация – режисура за драматичен театър при проф. Крикор Азарян и доц. Красимир Спасов. През 1991 година записва богословие, но не се дипломира като богослов. Основател и изпълнител във вокалната формация "Юлангело".

– Спомням си, че сме се срещали преди време в Богословския факултет, в романтичните времена на ранната българска демокрация. Много млади и търсещи души минаваха тогава оттам. Така се случи и при Вас – тръгнахте от богословието и спряхте в театъра. Каква е пресечната точка между богословие и актьорство?

– Още от началото можем да се обърнем към светите отци. Доколкото си спомням при свети Йоан Златоуст, в ранните векове на Византия имаше предписание, по-скоро забрана за съвременните му класически актьори да пристъпват към Свето Причастие без да са преминали през определени епитимии. Актьорите, съвременни на свети Йоан са били представители и проводник на езичество. Театърът идва от класическа Гърция и заедно със спомена за старите нрави актьорите са били реална заплаха за новата вяра. Животът им е имал ценности, които не се сблъскват с християнството, не са въцърковени. И днес на театъра в Сърбия му казват „позорище”. Мисля, че се отнася не само до зрителите, а до самите актьори – нека имаме нещо „наум”, да бъдем внимателни… към душата си и душите на хората от публиката.

Да, аз влязох в Богословския факултет и бях готов за своята голяма промяна – исках нещо в мен да се преобрази… От една страна бях отворен за впечатления, изпитвах някакво благоговение, но от друга – исках да зная какво ще правя, какво ще ме храни, как ще живея по-нататък. Сякаш нямах право на такова удоволствие от духовното, защото знаех, че ще бъде за малко. Животът е нещо друго, по-сериозно, това си мислех тогава…

Още в онези години съм търсил реализацията си. Забелязах, че за реализация при богословите преподавателите почти не говореха, а на мен ми беше необходимо да имам някаква конкретна идея – аз какво ще правя после, след това? В главата ми не се въртеше свещенство, защото то е призвание, твърде високо и реших да тръгна към театъра. Решението ми не се случи веднага, но територията не ми беше непозната, защото съм възпитаник на Класическата гимназия. Занимавах се с актьорско майсторство като хоби в ученическите си години. В същото време бях и църковен певец, пеех в църковен хор.

В десети клас трябваше да участвам в един филм, който се казваше „Акатист за свети Климент Охридски”, във връзка със 100- годишнината на Софийски университет през 1988 година. Един именит режисьор тогава (но съм му забравил името) – трябваше да снима този акатист. В акатиста, съвсем наистина, не като във филм участваше епископ Неофит, сега Русенски митрополит – той беше председател на Патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски”. Тогава аз трябваше да участвам като актьор във филма. Режисьорът на продукцията искаше да има много иподякони – имаше недостиг на такива служители и извикаха по спешност дякони от други църкви, които облякоха в иподяконски одежди. Но Дядо Неофит реши, че иподяконски одежди не се дават просто така на тези, които не сме църковни служители – извика ни в олтара и пострига нас, учениците за иподякони, като преди това ни попита дали сме кръстени. Благодаря му за това, което направи тогава.

– Разказвате, че сте бил вече църковен певец – как така, та това е едва 1988 година, все още си е било социализъм?

– Не съм усетил някакъв проблем. Нашето училище беше такова. С една музикално-етнографска експедиция, към еспедиционен клуб „ЮНЕСКО” вече бях обиколил почти всички църкви и манастири в България. Председател на тази експедиция беше учителката ми по музика Людмила Добринова. В НГДЕК аз пеех в хора за източно-църковна музика. Този хор участваше във филма, който споменах: „Акатист за свети Климент Охридски”, Владика Неофит познаваше нашата учителка по музика, познаваше я и доцент Димитър Димитров, който също беше на разположение за продукцията като един от най-добрите хорови диригенти. И ето – като говоря си давам сметка, че с първият филм, в който съм участвал станах иподякон. Отново две неща едновременно – Църква и кино. Този случай беше едно от основните неща, които ме накараха да кандидатствам в Богословския факултет, който по това време беше още Духовна академия. Вътре в себе си се бях отказал от НАТФИЗ в името на богословието.

– И Ви приеха богословие… Но после отново се върнахте към театъра, към НАТФИЗ. Дали това е раздвоение, търсене, или нещо друго?

– Аз изкарах четири години в Богословския факултет. Но ми беше трудно: една дълбока, една безкрайна материя ми се поднасяше скучно, сухо, отчуждено. Имаше драматично несъответствие между това, което очаквах и това, което беше в действителност. Сякаш някой се опитваше да затвори безкрайността в стари цитати и полуистини. Аз не можех да бъда лицемерен, особено към себе си – опитвах се да се видя отстрани и какво видях: един човек, който прави интелектуален романтичен жест на покорство. Пред себе си и пред хората. И реших: аз вярвам, православен съм, но тук не ми е мястото. Това, което ценя от онзи преломен за мен момент, беше че открих руското богословие, открих светите отци в руските книги – български нямаше или бяха много малко. И разбрах, че Отците на Църквата и руските съвременни и не толкова съвременни богослови са по-подготвени за времето, в което живея от моите преподаватели. Някъде тук се скъса моята връзка с богословието.

По същото време и малко преди това работех в предаването „На църква в неделя” по програма „Христо Ботев”. Предаването имаше дискусионен характер и разбира се, се канеха не многото хора, които бяха свързани с църковните среди, и мои преподаватели. Може би оттогава си спечелих и някакво неудоволствие у някои от моите професори и доценти. Заради въпросите, които задавах, заради събеседниците, които намирах и канех… А въпросите ми бяха поставени чисто журналистически, целях приобщаването на тогавашният слушател, който през 1992-93 година, беше, както сега, доста профанен в класическия смисъл на тази дума и доста външен на Църквата. С предаването се опитвах да провеждам някаква обучаваща дейност, да направя така, че хората да разберат смисъла на онова, което става в Църквата.

После се появи стихията на театъра, тази възможност по-скоро се върна при мен отпреди. Дойде и възможността да снимам в киното… По-бързата реализация и амбицията ми ме доведоха тук, където съм сега.                
                                                                                              
– Значи актьорството Ви беше необходимо по някакъв начин… То ли надделя?

– Не бих могъл да противопоставя двете неща. Аз намерих себе си, мястото си в Църквата – останах църковен певец, това продължавам да бъда и сега. Освен това, виждам, че ми е дадено умението да водя разговори с колегите си. Така ще го нарека. Смисълът на диалога, на общуването, докосването до другия човек със силата на думите. В тези две неща се чувствам себе си, усещам се в свои води… И понеже не мога да спра да гледам на това общуване с очите на вярващия човек, се впечатлявам и виждам, че сред моите колеги, в актьорското съсловие има страшно много вярващи хора. Превъплъщаването в другата, чуждата психика, вникването, вживяването в нечий образ ни поставя в ситуация да изживеем греха, проблема, случая като някого, отначало докрай, както е описано в светоотеческата литература. Тъкмо тук е разликата – в театъра „навличаш” кожата на грешника, приемаш психиката му, въвличаш се в процеса на греха, а в Църквата е точно обратното – Църквата ни учи да се освободим, да се отучим от греховната привичка, да се отчуждим, да я намразим, като не мислим за нея.

– След като си давате сметка за всичко това, как тогава продължавате в тази посока? Или се опитвате да юродствате?

– В началото го казах: в Сърбия наричат театъра позорище. В този случай, аз съм съгласен, че е точно така. В театъра има подмяна на личността, има много лъжа, много илюзия, много измама. Аз съм имал много пъти своите страдания и като актьор, и като режисьор. Случвало ми се е да попадам на спектакли и сутуации в кино, в които е трябвало да взема решение и да направя избор, който е много против душата и сърцето ми. Да играеш магьосник в някаква приказка или да участваш в сцена на насилие – да си насилник спрямо някого, да убиеш… Тоест, трябва да преминеш през този процес, който не е истински, наужким е, но за мен представляваше сериозен вътрешен катаклизъм. Аз тогава се обърнах за съвет и за помощ към моя духовен наставник. Той ме утеши, каза ми неща, които няма да споделя, като част от изповед, но наистина след този разговор погледнах на професията си по друг начин.

Пак от моя духовен отец зная за една плеяда големи руски актьори, още от времето на Чехов, които никога не са прекъсвали връзката с духовния си наставник и са били истински християни. В объркването, което беше настъпило в душата ми за пръв път видях всичко от друг ъгъл – дори когато играеш „лошата” страна, ако си част от една картина, която помага да бъде показана истина, да бъде изказан смисъл, трудът ти донася някаква полза на хората, които гледат. В крайна сметка разбрах, че поуката от пиесата или филма, в които участваш не са пагубни. Това е разказ за нещата, които реално се случват, нещата, които съдържат и добро и зло. Не можем да се правим, че не съществува злото, в Библията също става дума за врага на спасението ни, той е действащо лице и толкова по-зле за нас, ако се заблуждаваме, че го няма.

Има различни периоди в живота ми и аз не крия, че е имало периоди на разминаване и страдание за това, че няма съвпадение между това, което съм, като реализация и онова, което имам като идеален образ за себе си, свързан със светоотеческата литература.

– Да разбирам ли, че страдате заради своя избор?

– Да, изборът ми е някакси предпоставен. Защото като актьор аз нямам голяма свобода за това какво ще играя и какво ще изпълнявам. Докато като режисьор, отскоро вече поставям театрални проекти, като режисьор имам по-голяма свобода. Вече в тази си позиция аз имам възможност да изследвам и аналирам дадена ситуация, която е свързана с моите, или просто с духовни проблеми и да ги пренеса в представлението – преосмислени, заявени. Така постъпих с постановката „Дивите” по „Диви разкази” на Хайтов. Така направих и със представлението „Яворов”, което беше част от „Яворови дни”, тази година. В постановката, на която съм режисьор се постарах да придам някаква надежда, някакво „помилване” за този самоубиец. Това беше една молитва за него чрез стиховете му.

Във Враца работих по пиесата на Харолд Пинтър „Кухненският асансьор” – проблемът за избора на едни хора, които са поставени в ситуация да не могат да избират – те са наемни убийци и трябва да убиват. Но в един момент тяхната механизирана същност се пропуква и човешкият елемент, духът, пробива, излиза на повърхността. Такива неща мога да разработвам като проблеми в това, което работя като режисьор. Това не означава, че аз въвеждам някаква схоластична, религиозна, или обратно – отричаща вярата теза – по-скоро искам да подтикна хората да разсъждават върху тези проблеми, да разсъждават върху греха, защото, както апостол Петър се отрече три пъти от Христос за кратко време и този пример се изтъква често, ние, ако погледнем разговорите си, SMS-ите си, действията си, взаимоотношенията си, ще видим, че предаваме Христос много повече пъти, за по-малко време. Това има пряка връзка с господстващия политически, обществен и философски модел, който ни внушава, че материалното начало е икона на времето ни. Огромната човешка река, в която сме се влели повтаря като мантра това, че финансите са определящият символ пред който трябва да застанем на колене. Странно е, нали социализма се бореше срещу капитализма, но пропагандираше материализма като своя концепция. Всъщност двете политически системи са дълбоко сходни – ето капитализмът, който се влезе в България през последните години е системата, която ни обрече на такава материализация. Включително и като политическа доктрина.

– Смятате ли, че посоката, в която сме поели не ни е присъща, не е пътят, който ни „отива” като държава?

– Англосаксонският модел, протестантското разбиране за труда, тази парадигма, която се продуцира като философска концепция за управление – фирмено управление, бизнес-управление, отношение към парите, към маркетинга, към рекламата., този протестантски принцип, по който играе капиталистическата икономика, че трудът за нещо, за някого е в полза на Бога. Идеята, че чрез труда за някого и ли някаква кауза ние служим на Бога. Сякаш можеш да служиш на Бога по този начин, като част от тристъпния модел: труд-капитал-пари… В този модел се кълнат американските президенти, британската кралица, всички високоразвити индустрии в света се подписват под този модел. Според мен има много общо между будизма и този протестанстки принцип. Мога дори да го нарека материалистичния будизъм на Запада, защото в такава формула, пред иконата на парите, като мантра се повтарят цитираните от мен принципи. Колко книги за парите и успеха се превеждат. Те може би имат за цел да ни отучат от онова, което ние имаме в душите и в недрата на историята си като ценности и да приемем западния съвременен модел: труд, пари, капитал.

– Но Вие не вярвате в този модел. Кой е модела, на който се доверявате?

– Това е пътят между Изтока и Запада. В Православието е дадена дълбочината и силата на Истината, Която не умира, защото Бог е тази Истина. Ако ги нямаше духовните книги, как ли щях да разсъждавам тогава?! Аз съм отправил взор преди всичко към съвременното богословие. И ..гледам към Русия в чисто мистичен план – като към духовна крепост, защото там този ренесанс на християнството и то в нови дрехи ми допада много. Естествено, при съвременните православни философи и екзегети в Русия има някои клопки, свързани с месианските им идеи за руския народ. Въпреки всичко, което съм, или не съм, опитвам се да живея като православен човек. Но продължавам да се чувствам като неофит. Със всяка една стъпка в Църквата, от Кръщението, през постригването за иподякон, през Богословския факултет, стотиците пъти, в които съм пял в храма, десетките концерти с източни песнопения, песнопенията с “Юлангело” в храмове, извън храмове, в чужбина, дисковете, които сме издали с православна музика, двата сценария на филми …и все пак се чувствам като новообърнат… Но нека бъде така – на този модел се доверявам. Нашата вяра е необятна, всеки път виждам, че колкото по-навътре ми се струва че съм влязъл, съм едва в началото. Това е хубаво.

– Какво мислите за българското богословие и духовната ситуация в момента?

– Това е сложна тема. Не само в Гърция, която не пострада от комунизма, но и в бившите комунистически страни Румъния и Сърбия богословието сега е поставено на равнище, при което гласът му се чува в обществото. Там постоянно нещо се случва. И Църквата в тези страни има глас, има силата на авторитет. Четиридесет или петдесет години отделяне от вярата за нас са може би удобно оправдание, но истината е, че в сегашния момент духовното състояние на обществото се намира пред прага на абсолютния разпад. Имаше силен прилив на млади хора, със сериозно аналитично отношение към вярата и Църквата. Тези хора се разпиляха с времето. Красивият им  порив –  да бъдат първите учители, да бъдат мисионери на нашата вяра, на надеждата, на любовта за нашите деца, беше бавно, но усърдно задушен. Аз гледам на този процес с много болка. За мен тези кадри, тези личности бяха лишени не само от възможността да работят с децата, и с възрастните, да ги въвеждат във вярата, да ги водят – на тези хора с течение на времето им беше отнета възможността да бъдат отговорни в един градеж, който наистина се нуждае от работници, защото ще се срути!

Аз лично, когато започнах с децата си да говоря за вярата, бях много внимателен, да не би да ги настроя против тази моя концепция и мироглед. Видях как наистина при малкото дете, заедно с неговата чистота, е заложено това религиозно чувство, което живее и трябва да бъде подхранвано с чисти думи и чисти символи. Началото е важно, за да може детето, когато порасне и наистина получи знание за света да може само да потърси, да открие смисъла не просто в магичното ходене до църквата и палене на свещи, а да намери изключителната философия и в богослужението, и в светите отци. Смятам, че без богословието, без вярата няма как да бъде разбрана в дълбочина и многопластово класическата литература, качествената съвременна есеистика, съвременните богослови и авторите, които разглеждат определени житейски казуси, свързани с етоса и с вземането на някакви решения. Но ние изгубихме тази възможност да се занимаваме с преподаване.

– В началото на разговора стана дума за не особено високото ниво на преподаване в софийския Богословски факултет. Определя ли според Вас този факт непопулярността на богословието и вярата сега?

– Не казвам, че нивото е чак отлкова ниско, все пак в Богословския факултет човек може да се докосне до много сериозни библиотеки, да получи от някои професори изключителни насоки по отношение на това къде да търси. И оттам нататък – който търси, намира, каквото му е нужно и гложди душата му. Неприятното идва от факта, че тъкмо в Богословския факултет има преподаватели, които се опитват да размиват представите ни за вярата с твърде неясни формулировки, позоваване на протестантски учени и точно проследяване на всички техни съмнения и доказателства за нещо. Имаше едно наукоподобие, което беше остатък от социалистическо време и мен ме отблъсна. Някакси, оказа се, че в Богословския факултет, където най-много трябва, не обичат да черпят от извора на отците на Църквата, а това е най-важното. Пренебрегването на светците, в името на нещо друго е за мен подмяна. И вече грях на обществената, на държавната система е, че нямаше кой да настоява тези хора, които завършиха теология и бяха подготвени, да работят. Въпреки очевидни недостатъци, имаше много качествени кадри, в това съм сигурен. Познавам и такива, които продължават да търсят реализация в това поприще.

Повечето ми колеги, които се ориентираха към Църквата и станаха свещеници, иподякони, дякони мисля, че намериха най-добрата си реализация. Но все пак нерадостно е, че църквата ни не е достатъчно активна в превземането на нови пространства. Ето, например, на един квартал: Младост ІІІ от 20 години е с един манастир “Свети Илия” и с една църква, която е в Дървеница. А това е огромна маса от хора. Просто ми е интересно защо държавата, общината и Църквата не обединяват усилията си по отношение на това? Защото хората идват и се тълпят в тези два храма на празник и се разочароват от това блъскане. Такава неуютност, невъзможност да участват в литургията. Свещениците виждат тази ситуация. Има проблем, аз като актьор нямам право да поставям духовни диагнози, защото моята професия е такава, че ние се борим не на духовния, а на душевния фронт. Но ако трябва да перифразирам свети апостол Павел, ние се занимаваме с душевността и душевния кофорт на хората. Изкуството се занимава с това, ако трябва да бъда точен. Вече, ако успее да постигне по-високи, духовни цели – това е само в полза на духовната институция и духовното развитие на човечеството. И на мен ми е мъчно, когато Църквата не се бори с цялата си сила да спечели хората за Бога.

– Чувал ли сте твърдението, че нашата Църква в днешно време не създава култура? Как ще го коментирате?

– От момента, в който християнството става държавна религия до сега, Църквата е попадала в една от двете крайности: или е била гонена, или е била прекалено облагодетелствана. Мисля, че в моментите, в които е страдала, тя е създавала повече. Всеки един икономически разцвет на Църквата, ситостта, развращава нравите. И обратното – абсолютната, насилствена изолация на Църквата от обществото я прави по-силна. Общо взето, имам чувството, че в България Църквата не може да се похвали, че е живяла във време на нормален баланс между едното и другото. Това е един много важен баланс между Църква, държава и общество. Продължаваме да бъдем вторичен продукт по отношение на църковния живот, защото и днес много често разбираме как нещата трябва да бъдат от преводи, от чуждия опит. Нямаме наша си литература, разбира се, с малки щастливи изключения. Нищо лошо няма в това, явно такава е будността на обществото, такава е нашата духовна будност и това сме в момента. Въпреки, че да погледнем 19 век: само един учител – йеромонах Неофит Рилски, който след като създава първите килийни училища разпространява и новото знание, съчетано със старото знание за българската православна традиция и връзката й с гръцката традиция без сянка от чуждопоклонничество. И изключителната рилска музикална школа, която създава като музикоучител и после като йеромонах.

Така че по посока на създаване на изкуство и култура, Църквата, чрез своите представители е направила изключително много. Църквата е хуманизирала човешките ни пориви, направила ги е по-дълбоки, безсмъртни, нашата Църква е била вдъхновител и извор на култура и творчество. Има исторически периоди, в които Църквата е била може би единствен извор на творчество – като епохата на Възраждането и времето на създаването на първите читалища, килийни училища и тогавашните меценати – чорбаджиите. Тогава, във възрожденските времена Църквата е имала огромна обществена мисия, защото, за да имаме собствена държава е трябвало да имаме право на собствена църква. Църква, в която богослужението не е на гръцки, руски или сръбски, а на църковно-славянски език, понятен по онова време все още за хората. Отстоявали сме своя национален и народностен приоритет. Мисля, че процесът на създаване на култура от Църквата ще продължи, вероятно той продължава, но е извън медийното внимание. На това се надявам.

– Обществото ни в момента страда от липса на личности, не смятате ли, че и в Църквата има такъв проблем?

– За съжаление, в момента тук се получава нещо жестоко – губим националната си идентичност, губим присъствието си в Църквата като духовни личности, а не само следвайки някаква суеверна традиция, като да си вържем мартеницата, да отидем да запалим свещ за умрелите или пък да дадем хляб за умрелите на панахида и всичко това по навик, традиционно, без да прозрем огромния духовен жест, който правим ние към мъртвите и към себе си, към самите себе си! Мислил съм си много пъти – истината е, че се връщаме към езичеството, като използваме християнски символи. Когато отидем и запалим свещта – не го правим просто, за да изгори едно физическо тяло, да дадем десет стотинки и да се успокоим психически, а наистина, за да влезем в храма, подготвени за един молитвен живот. Значи, отиването в храма на празник е изгубило смисъла си за хората. И вече не може да се говори за вярата на народа. Остава суеверието. Самото прекръстване трябва да бъде преосмислено, да бъде истинско, вярно, не като ръкомахане. Аз обяснявах на децата си първо това. На колко мои познати им беше трудно да се прекръстят като влязат в църква, ръката им се спъваше, защото не знаят какво правят! А когато им се обясни и разберат какво представлява кръстния знак, защо се полага с толкова пръста, какви са символите, да осъзнаят дълбоката, екзистенциална позиция, да разберат това, че живеем в триединен свят, и физическият ни свят е под Божествения и двата свята са свързани помежду си, знаете ли как се озаряват тези хора тогава?!

– Познавате почти детайно ситуацията, дори без да сте потопен в църковните среди. Но не може да се отрече, че има фигури, които окуражават с присъствието си и донякъде ни карат да се надяваме за по-добро развитие в бъдеще …

– Да, забелязват се личности – донякъде в Търновския богословски факултет. Имаше една вълна от млади умове и преподаватели, които отидоха там – Димитър Попмаринов, Мариан Стоядинов, професор Прашков и други, не мога да ги назова в момента… Тези хора възприеха един много по-демократичен модел по отношение на общуването си със студентите, който е много полезен за тяхното развитие, за да бъде избегнат схоластичния маниер на Богословския факултет в София, който аз си спомням от първата половина на 90-те години, по време на моето пребиваване там.

Също, със съжаление ще го кажа – в политическия кръг около Иван Костов в момента има фигури, които не са рожба на политиката, а на църковния си опит и развитие. Тези хора са се впрегнали в политиката, макар че ги нямаше по време на неговото управление, а може би щяха и тогава да внесат известно благородство…

И пак за съжаление – забелязва се живот в Руското подворие – Руската църква “Свети Николай чудотворец” в София. Виждам как там много родители водят децата си в събота и в неделя на вероучение и как там се случва една изключителна връзка, почти семейна, между всички хора, които влизат в храма. Не става дума за децата на руски емигранти и дипломати. Основното присъствие там вече е българско, благодарение на сериозното отношение, на програмата, която се следи изпълнява точно и на подготвените свещеници. От години там се създава една прекрасна общност, в която присъстват имена като професор Георги Каприев, професор Калин Янакиев, един изключителен автор, професор Цочо Бояджиев. У тези хора виждам стремежи, и създаване на съвременно християнско творчество, стъпило върху най-добрите традиции на Църквата.

– Споменавате добрите традиции на Църквата. А Вие от години пеете в един много интересен ансамбъл, наречен “Юлангело”, който заяви оригиналност и доказа своето място сред другите формации, занимаващи се с православна музика. Вашата формация се опира тъкмо на добрите музикални традиции в българското църковно пеене. Какво в тях вдъхновява Вас и Вашите колеги?

– Това, което мен лично ме интересува е певческата традиция по времето на Неофит Рилски. Не само певческата традиция, а възраждането, процъфтяването на църковното певческо изкуство. Представете си труда на йеромонах Неофит и неговия кръг в годините на робство!

Този тип творчество – като връзка между достиженията на съвременната наука и изкуството, което са имали българите в първата половина на ХІХ век би могло да бъде пример като осъществяване на пресечната точка между традицията на Църквата и изкуството на онова време. Музиката е редактирана от рилския монах и неговите сподвижници, редактирана и пригодена към нашата традиция, традицията по нашите земи.

Хората около Неофит Рилски са били изключително просветени за времето си. Повечето от тях са композитори – Акакий, Атанасий и Хормузий Охридски, но те и други монаси, които са останали анонимни, защото не са дръзвали да си напишат имената, са били изключително просветени за времето си. Те са познавали съвременната класическа музика, творбите на Леонардо Да Винчи, познавали са добре историята, която е била общо преподаваната история и философия в университетите на цяла Европа по онова време. Въпреки своята образованост тези хора се връщат в поробена България, за да обикалят по тогавашните големи градове и да преподават. Те са въприели тази своя дейност като мисия. Не са успели да съберат средства, за да издадат своите трудове. След Освобождението, четиридесет години в свободна България никой не се сеща за тяхното дело. Едва Манасий Поптодоров и други негови съвременници са успели да намерят ръкописните сборници на Неофит Рилски и неговия кръг. Съдържанието на тези сборници, вече преработени според западната нотна традиция се публикува през 20-те години на ХХ век. Не е имало на кой да му домилее за този огромен и важен труд! Ето още един пример на безхаберие към българската духовна култура. В днешно време примерите са много повече. И в момента сигурно има хора, които се стараят и правят стъпки в полза на духовната култура, но те се намират някъде извън потока на официалната медийна политика, затова някакси не ги виждаме, не ги забелязваме. Може би и с тях ще се случи така, както с учебниците на Неофит Рилски – ще бъдат видяни след 30-40 години…

– Създател сте на “Юлангело”, искам да помоля да кажете нещо повече заучастниците в тази формация. Откога съществува тя, кой участва в нея?

Преди аз бях мениджър на формацията, а в момента неин мениджър е Андрей Захариев, тенор, който е водещ на новините в Националната телевизия. Той, като мен е възпитаник на НГДЕК “Св. Константин-Кирил Философ”, лауреат на специална награда на Фестивала за Православна музика Хайновка`91, Полша, доктор по философия в СУ “Св.Климент Охридски”.
Юлиан Периклиев, бас, е прекрасен църковен певец, който пее в хора на “Св. Александър Невски”, пътува и концертира със състава на хора на БНР и други хорови състави в Европа като оперен музикант.

Пламен Бейков, бас, също е изключителен оперен актьор и изпълнител. Работи в Русе, в Пловдивската опера. Специализирал е при Борис Христов в Рим, завършва оперно изпълнителско изкуство в Кралския колеж за музика в Лондон. Певец на свободна практика и вокален педагог. Гастролира в Европа, Русия и САЩ.

Йосиф Герджиков е забележителен хоров диригент, той преподаваше хорово дирижиране доскоро в Музикалната академия “Панчо Владигеров”. От години се занимава с ръководене на църковни трупи и на светски хорове, занимаващи се с казашко пеене. Пътувал е с различни състави в Германия, Фрнция, Австрия и др. Научно разработва интерпретацията на бароковата музика и основава Хенделовото общество за музика в България през 1991г. От 1998 е музикален ръководител на “Юлангело”.

Димитри Гамбурцев, тенор, е възпитаник на Детската хорова школа “Бодра смяна”, завършва право в СУ “СВ.Климент Охридски”. От 1990г. е водещ тенор в Ансамбъл “Мадригал”. Сред създателите е на ансамбъла за ренесансова и барокова музика “Tutti soli”. Свободно практикуващ певец, концертирал в Европа, Южна Африка, Япония.

Костадин Генчев, кавал, е възпитаник на СМУ “Филип Кутев”, гр.Котел. Солист на Оркестъра за народна музика на БНР, концертира с народен хор “Мистерия на българските гласове” в Европа, Бразилия, Хонг Конг и др. От 2003г. е активен сътрудник на формацията за етно-музика БУЛГАРА.
Стоян Павлов, перкусии е завършил в ДМА “Панчо Владигеров” в класа на проф. д-р Добри Палиев през 1989г., изпълнител на свободна практика, член на перкусионния ансамбъл “Полиритмия”. От 2003г. е активен участник във формацията за етно-музика БУЛГАРА. Преподавал е камерна музика в ДМА “П.Владигеров”.

Пропуснах себе си, аз съм един от основателите на състава, баритон.

Ние продъжаваме, имаме свои проекти. Последният ни проект се казваше “Ръкописът” – беше точно върху сборниците от школата на Неофит Рилски. Сега подготвихме нов диск – “Вятър ечи”, с възрожденски химни. В момента правим втори диск с невлезли в първата част химни. Това са големите хайдушки, бунтовнически и революционни песни на българското Възраждане. Предстои ни един много сериозен диск, който се казва “Тропари”. Той също е предстоящ и ще бъде изненада за ценителите на този вид музика, за тези, които ни познават, защото ние имаме един кръг от слушатели и ценители у нас и в чужбина, които следят нашите изяви.

С “Юлангело” изследваме фолклорната традиция, изпълнението в църквата, църковното пеене и така нареченото “прилагане”. Прилагането е вид импровизиране – взимаш текста и там пише: на този глас, с подобен, тоест подобно на еди коя си популярна мелодия от богослужението. Нотите не са написани, за да си припомниш и тях – ти трябва да си достатъчно музикален, за да приложиш гласа, лада, музиката към съответния текст. Вече от таланта, качествата и моженето на съответния църковен певец, може да се направи приложението върху този църковен глас много по-богато, по-красиво, извисено, в зависимост от емоционалното му състояние и интелектуалната му нагласа. Примерно друг певец би го изпял по-скромно.

Аз виждах една свобода в творчеството на Църквата още като ученик: в музиката, в прилагането при църковната музика, защото тя е нематериална, пише се, а канонът по отношение на музиката дава максимална свобода – точността тук е само по отношение на лада. Ладът, интервалите и така наречените задължителни песнопения, които трябва да се знаят наизуст. Но има огромни пространства, където църковния певец има свобода да прилага. Там той прилага своя талант, своето можене и своето познание. Естествено, може да прилага и да импровизира човек, който е запознат със законите на музиката и има интелекта да го направи, или пък има духовния, сърдечния дар да го направи. Затова има големи църковни певци и композитори. И когато такива хора участват в Литургията, само по себе си присъствието им в църквата е празник. Това се опитваме да правим с “Юлангело” – когато пеем в литургия с някой друг църковник, предварително се уговарят кои гласове, къде, какво, как се прилага. Има едно предварителна програма и се съобразяваме с това, което е поставено като задължителни изисквания според богослужебните книги и духовника, с когото пеем.

– Надеждите Ви за бъдещето – как преценявате съвременната църковна ситуация от Вашето място?

– В крайна сметка, въпреки, че виждаме много горчиви плодове, не е толкова зле – от 90-те години до сега смятам, че има развитие. Като участник в този поток, първоначално като полемизатор в радиопредаването, което споменах, съм донякъде утешен от мисълта, че крушата не пада по-далеч от дървото. Въпреки човешките безумия, корените са там, където са и църковната традиция е изключително силна. Дървото го има – трябват очи, сетива, душа, сърце. Всеки, които иска да отиде под дървото на вярата и да яде плодовете му, е добре дошъл. Всеки, който иска да отиде в храма и да научи нещо повече – Бог ще го заведе при подходящите хора. Който търси – намира.

И в интернет има какво да се види. И присъствието на Вашия сайт е за утеха… Много се радвам и на присъствието на православното радио “Сион”. Тези хора са страхотни, възхищавам им се. И понеже следя развитието на този проект отпреди той да се появи, знам, че всичко стана с много труд и след преодоляването на много спънки. Трябва да знаем и да помним, че в официалната воля на либералната ни държава, вече като член на Атлантическия алианц и на Европейския съюз Православието е външна тема.

– Наскоро в Пловдив беше спряна постановка на Иван Добчев с обвинението, че творбата на Емилиян Станев е неканонична и съответно постановката също беше забранена. Как Вие като театрал ще коментирате този случай?

– Постановката на Иван Добчев беше спряна и анатемосана, след като самият постановчик беше поискал консултация с църковни хора и те преценили, че това е демонично, неканонично и трябва да се забрани. Текстът на Емилиан Станев не е писан според каноните, но режисьорът не може да бъде обвиняван, просто защото е попитал. И след забраната той се подчини на волята на владиката.

Има много неща, за които Църквата чрез своите архиереи трябва да вземе отношение, но тя не взима. А е по-лесно да огорчиш този, който сам те е потърсил. Къде бяха архиереите по времето на “Биг Брадър”? Нали си спомняте рекламите, после самото предаване?! Има много по-сериозни обществени явления, за които Църквата може да вземе много сериозно и категоричо отношение. Но като кажем Църквата, в случая имаме предвид висшия клир, който я води. А всъщност всеки дом, всяка група от вярващи, всяко семейство, например моето семейтво, е една малка църква. Аз, жена ми и двете ми деца са моята домашна църква. От друга страна, моят род, хората от него са друг вид църковна общност – по-голяма; свещеникът със своите енориаши също е една общност. Всички тези общности–църкви можем да вземем отношение, да реагираме и обсъдим обществените явления в по-сериозен, по-полемичен план, да ги коментираме, да се получи разговор. Но ние също не го правим. И висшия клир не го прави. Защо, ще попитате? Може би причините са сходни. Ние стоим притихнали пред телевизорите си, в къщичките си, в клетките си, в малките храмове, параклиси, наблюдаваме всичко, което става и мълчим…

– Сред многото впечатления и случки, с които се сблъсквате ежедневно, кой е образът, епизодът, който се е врязал в душата Ви най-силно?

– Аз много искам някак, по някакъв начин в това интервю да се спомене волята на моята сестра – Лиляна Къркеланова, която почина твърде млада, едва двадесетгодишна. Последните две години от живота си – между осемнадесет и двадесет години, тя преживя с една изключително неприятна болест. Въпреки нея, тя беше в абсолютно съзнание през цялото време. Благодарение на нейната воля в Родопите, в моето село – Орехово, откъдето произхожда рода на баща ми, преди четири години се построи параклис “Вяра, Надежда и Любов”, единствения параклис в Родопите, който носи това име. Само в нашето село се направиха 29 параклиса, като още четири са в строеж. Когато аз бях дете имаше пет, а само три от тях бяха действащи – в тях се правеха служби, а другите два се нуждаеха от реставрация, защото бяха почти разрушени, просто се знаеха като места. Но сега всичко това е възстановено. Ето, това е вярата, това е надеждата.

Всеки род сътвори в бащините си имоти или пък в пространство, което не беше негов имот, а селска земя, параклис. И това послание, което сестра ми остави, а тя завършваше всяко свое есе с думите: вяра, надежда, любов, смятам, че ми остава за цял живот. Мисля, че когато всеки от нас осъзнае освен простия смисъл на тези думи и дълбокия смисъл и огромното здание, което се крепи на колоните: вяра, надежда, любов, тогава всеки ще стигне до Майката на тези три сестри, до София, до другото име на Христос – Божията Премъдрост. Това не е път, който човек може да измине за един или за два дена. Просветлението, не трябва да се лъжем, изисква изключителна борба, постоянно търсене и постоянни грижи… Аз лично много пъти съм се отчайвал, падал съм, губел съм търпение, но откакто сестра ми си отиде от този свят, вече осъзнах, че не мога, нямам право да падам, благодарение на нейните послания и на нейните думи и благодарение на този дар, който баща ни направи в нейна памет.

Параклисът, в който хората могат да се събират не само в деня на неговия храмов празник е направен като голям духовен център, в който хората биха могли ежедневно да ходят, дар за цялото село и за целия ни род. Тук човек може да се уедини, да умиротвори душата си и да погледне към живия живот по друг начин.

Можем да ядем, да пием, да се веселим и да почитаме неделята – не е толкова трудно, ако не сме на работа. А на големи празници трябва да успяваме да сме в църквата, не просто защото трябва да се отиде или такава е традицията, но да минем и зад това: “традицията”. Да преодолеем бариерата на сляпото следване в името на нещо разумно, да разберем какво се крие, какво означава и обозначава традицията. Ето тук ще намери своето място свещеникът, проповедникът – нека той каже какъв е смисълът на празниците, на неделите. За проблемите в народната вяра трябва и може да се говори. Трябва да се коментира, трябва да се разбере всеки един жест, всеки един смисъл в богослужението.

– Имаме ли нужда от това разбиране, осъзнаваме ли такава нужда? И не трябва ли, за да разберем истинските стойности, дълбината на вярата, не трябва ли някой да ни помогне?

Сещам се за Николай Василиевич Гогол, който преди да почине, изгаря книгите си, отрича се от творчеството си и пише една изключителна книга за Литургията, в която разкрива абсолютно всички символни елементи на обедната служба – всяко едно “Господи помилуй”, всеки един жест на свещеника – влизанията, излизанията… Литургията просто е като един малък разказ, една малка книга, която ни довежда до Светото Причастие. Литургията дава възможността отново и отново човек да се одързостява, да стига до Причастието. След пречистващата изповед. Този път минава през много внимателното търсене в душата на лошите мисли, на повтарянето на едни и същи грехове, осъзнаването на слабостта… Този пречистващ път на изповедта, осъзнаването, забелязването на греха в себе си е много повече от психоанализа. Цяла Америка ходи на психоанализа. А ние ходим на Литургия без да се причастяваме, без да се обновяваме. Пътят на света ни е ясен: и в Америка, и изобщо навсякъде, където се забравя за Бога хората започват да се избиват помежду си, губят чувството си за реалност и не знаят кои са и какви са. При нас започва все по-жестоко това да се случва, заради нашата забрава и слепота. Заради глобализацията, в която се втурнахме изгубваме душите си. Търсенето на аналитичността, анализирането също крие опасности. И за да не започне човек да анализира неправилно, затова трябва да се довери на свещеник. Затова има свещеници.

Пуста младост – От юности моея. Изпълнение от сайта на Юлангело www.yulangelo.com