Горан Благоев за балканския ни рационализъм

“На тия кръстопътни Балкани като че ли сме повече рационалисти, отколкото мистици”, казва Горан Благоев, журналист от БНТ в разговор с Ана-Мария Кръстева

 

 

Може би защото църквата не я интересуват тези проблеми или може би, защото обществото е много по-чувствително, отколкото Църквата. 

 

За съжаление това, което наблюдавам сега е, че нашите висши архиереи много добре усвоиха обратната страна на пиара. Както знаем, едно от неговите основни правила е, че нещо е станало, ако бъде отразено в медиите. А в Църквата се действа на принципа  “Ако има проблем, ние да не говорим –  ерго няма да има проблем”. Така е по-удобно. Не се замислят обаче, че като си зарият главите в пясъка като щрауси, проблемът няма да се реши от само себе си. А обществото ни все повече и повече си задава въпроси – и чака отговори. 

 

Друг е въпросът какво значи "обществото". Като че ли то май се изчерпва само с медиите, но не и с църковните среди – има много въпроси, които би трябвало да кънтят сред вярващите, но уви, това не се случва. Сякаш сме една заспала църква – не само от страна на клириците, но и на миряните. А проблемите на Църквата, уви, са много. Те са нерешени почти от демократичните промени насам и ако първите десетина години оправданието от страна на владиците беше “Има разкол и ние не можем да си вършим работата”, то сега вече няма причина за такова оправдание. Големият проблем за мен е липсата на нормална комуникация между клира и миряните. Животът ни като истинска църква, църковното общение. Това е големият проблем. 

 

Остави настрана, че вече има разкрито ченге в Църквата, че един или друг владика си позволява да бъде търгаш, а не църковник, злоупотребявайки с властта, която има. И да борави с поверените му имоти на епархията не като грижовен стопанин, а като безскрупулен феодал. Да, уви има ги тези проблеми, но те сякаш стават несъществени на фона на проблема за тоталната липса на диалог между клир и миряни по отношение на основното призвание на Църквата, каквато е нейната спасителна мисия на земята. Защото много е хубаво, че ние пълним храмовете – кога всяка неделя, кога по празници, че палим свещи, но аз винаги съм се питал: това, че ходим на църква, означава ли, че сме вярващи?! Че всички ние, които претендираме да сме Христови, живеем ли според Неговите повели, подчиняваме делата си на една единствена мисъл – че един ден ще застанем пред Него и ще трябва да отговаряме за всичко – дори за най-дребните клюкинки, с които в празнодумство сме запълвали времето си. А как от друга страна да си такъв, когато духовникът, който трябва да ти е за пример, в един момент виждаш, че също като тебе е затънал в дребнотемие, а понякога материалното го блазни много повече от теб? За съжаление, с тъга можем да констатираме, че ако у нас вярващи или религиозни могат да се нарекат 10 %, то истинските християни ще се окажат 0.10% .

  

 

Може би защото за клира така е по-удобно. Може би защото повече от половин век те са били дресирани да бъдат формални “служители на култа”, но не и пастири, не духовни водачи. И в един момент, когато, видиш ли, дойде демокрацията, те се оказаха твърде неподготвени за се върнат към истинското си призвание, а именно – да поведат един народ, който ще изпитва все повече глад за единствената истина, която може да съществува – Христовата истина, Божията истина. Това, което според мен много липсва, мога да го кажа в известна степен и от личния си опит, е контактът на свещеника с мирянина на духовна основа. Много лесно се кръщава и венчава, но какво от това? Какво се случва след това – колко от тези кръстени и венчани заживяват пълноценен християнски живот, благословен ако не от ежедневната, то поне еженеделната връзка със свещеника? Какво се случва в неделя, когато Литургията свърши – всеки си отива по-живо по-здраво да си гони задачите, и го няма енорийският живот. Ами с какво завършва еженеделното ни черкуване – с взимане на нафора. Ние дори не се причестяваме като истински християни – да се съединяваме с Бога постоянно, всяка неделя. Къде е, ако щеш, старчеството в нашите манастири, къде е духовният отец, при когото да отидеш да споделиш проблема, който те вълнува и да намериш истинския духовен отговор? Защото и преса, и интернет изобилстват от писания как да постигнеш щастие, успех, благополучие, но ако си истински християнин, ти няма да търсиш отговорите там, а в храма при свещеника. Свещенослужителите трябва да са подготвени, да са на едно ниво над мен, за да могат да отговорят на въпросите, които ме вълнуват. Въпроси на един съвременен човек, който има достъп до всевъзможна информация. Не казвам, че изобщо няма такива свещеници, но в повечето случаи виждам, че подобен диалог липсва. 

 

 

Това, което наблюдавам е, че клирът със самодоволство констатира, че кръщенетата и сватбите са се увеличили. И няма как да е иначе, когато знаем, че срещу едно кръщене или една венчавка стои съответната такса. Но по-страшното е друго – че тези факти ни се цитират като едно непогрешимо доказателство как се е повишила религиозността на българина. Това явно успокоява клира, само че това е едно измамно успокоение. Защото дали тези, които след демократичните промени се кръстиха в името Божие – когато Църквата ги призове за нещо, те ще дойдат пред храма като истински нейни чада и ще тръгнат след нея? Много се съмнявам. Просто защото тайнството се възприема само като един интересен ритуал, но не и като тайнство. И за съжаление немалко духовници стимулират това отношение към тайнството като към нещо атрактивно. Виж само в колко храмове, особено централните, кръщенетата и венчавките са превърнати в “услуга лукс категория”. Когато попитах един свещеник всеки ли може да си позволи скъпа такса за хористите и пищна украса, той ми каза: “Който иска – ще плаща, виж как е в Гърция. За другите има други храмове”. С тъга констатирам и нещо друго. Често цитираме, че Църквата е спасителен кораб, на който Сам кормчия е Господ Иисус Христос. Но в нашата Църква клирът така подхожда към този спасителен кораб, че на тези, които правят щедри дарения, кога за храма, кога за комфорта на дядо владика или на попа, се отреждат ВИП палубите, а за всички останали – мизерните  трюмове. В отношението си към богатите и силните на деня  Църквата ни е като един нов “Титаник”… Но знаем каква бе съдбата на “Титаник”, за съжаление.          

 

Сещам се за един тъжен случай от моята журналистическа практика. Изпратих един стажант-репортер да направи материал за един известен наш свещеник, който се занимава с определен вид социална дейност. И когато го питах как е минала срещата, доволен ли е от интервюто, той знаеш ли какво ми отговори: “Този свещеник имаше два телефона и само единият от тях струваше не по-малко от 1000 лв.” Иди после обяснявай на един млад човек, че не всички в църквата са такива. Разбира се, нека и свещениците да са материално задоволени – те също като нас имат семейства, но не бива това да се превръща в самоцел. Спомням си разговор с един вече покоен владика, който казваше: “Ами те нещата ще се оправят и при нас като в Гърция – от само себе си,  когато хората станат материално по-добре” – т.е. ще почнат да ходят по-често на църква. Какво излиза, че вярата е правопропорционална на материалния просперитет, или че от бедния църквата няма полза?! 

 

 

Да, но този пример комай не го чуваме често в храма. Може да прозвучи не много смирено или не по християнски, но  мен винаги ме е дразнела сцената, в която владиката или свещеника прави мазни метани на поредния бизнесмен-благодетел, който е дал парите за празничния курбан. А обикновените женици, които са приготвили курбана сякаш ги няма. Образно казано, човекът, който ежедневно е в храма, него клирикът не го вижда. А пази Боже,  ако някой мастит бизнесмен е купил гласовете при избора ти за митрополит – длъжникът щедро трябва да се отблагодарява, най-малкото от което, както видяхме, е да кръстиш внуците му в централния храм на епархията си. В тази връзка се сещам за тая простащина с архонтите ни в църквата. И когато направих първото предаване по тоя повод в началото на 2007, много исках да намеря отговор на въпроса: “След като Църквата има нужда от архонти, които да бранят и да я пазят – според измислената при архонтското ръкополагане формула – след като Църквата има нужда от политици, бизнесмени, мутри – тогава ние обикновените миряни за какво сме й?” 

 

 

Когато правим паралел между нашата църква и другите църкви в посткомунистическите държави в Източна Европа, аз имам следната теза: сегашното добро духовно състояние на една поместна църква е пропоционално на гонението, на която е била подложена по времето на комунизма. Това е един компенсаторен механизъм. Силна църква е гонената църква – още през първите векове на християнството е било така. Колкото по-гонена е била една църква, толкова сега по-консолидираща роля играе тя за обществото и толкова по-силно е нейното присъствие сред хората. Да оставим настрана Русия, където зверствата на болшевиките спрямо духовенството и миряните са били страшни – не само поради това сега Руската църква е силна, но и защото православието там винаги е било част от държавната идеология. Да вземем Румъния например. Там режимът на Чаушеску е бил много по-жесток по отношение на Църквата, отколкото в България. Докато по същото време у нас Църква е люляна от държавата, угаждано й е по един или друг начин, за да бъде използвана като удобен параван, зад който да се прокламира пред света, че в комунистическа България съществува свобода на вероизповеданията. Затова Румънската църква е по-напред от нашата, а румънската държава не си позволява лукса да не се съобразява с Църквата.   

 

 

На тия кръстопътни Балкани като че ли сме повече рационалисти, отколкото мистици. Това личи и в отношението ни към Църквата. Ще дам за пример една нашенска поговорка, тя не е много цензурна, но за сметка на това е много красноречива: когато българина е на зор търси попа, а когато е на кеф, търси попадията. Едно такова православие, типично българско… Според една теза, ние сме такива християни, защото християнството ни е било наложено със сила от св. княз Борис. Глупости на търкалета. Според мен нашият рационализъм е породен от историческия ни малшанс държавността ни да се срине под ударите на османците. Макар че и Гърция, и Сърбия имат сходна съдба. Да, но все пак в Гърция живеят с мисълта, че са наследници на една велика Византия. А ние все се оправдаваме с причиненото ни от турското робство. Вярно, турското робство спира този уникален духовен възход от времето на св. патриарх Евтимий, на великите наши исихасти, пресича този невероятен връх на Православието, който ние сме имали през 14 век, когато духовността, обратно на упадъка на държавата, се е извисявала все по-нагоре. Османското нашествие като с ятаган пресича всичко това. И от това не можем да се възстановим дори 130 години след Освобождението. Затова и все още нямаме онзи православен интелектуален елит, който го има в Русия и който се е зародил, докато ние сме били под робство и единственият ни контакт с Бога са били требите на селския свещеник. Така някак си е оформена народопсихологията ни в онези времена, че вместо да благодарим на Бога за живота, който ни е дал и да ни дари с вечен живот в Небесното си царство, ние по-напред се сещаме да искаме от Него пълна кесия и пълен зимник. 

 

Но не би било почтено към историческата съдба на църквата ни, ако не признаем нейните неоспорими заслуги. Това, че клириците ни не винаги са мислели като требничари. Ами едно събитие само от преди 64 години – спасяването на евреите. Висшият ни клир е бил един от първите, издигнал глас срещу нацистката варварщина. По-силна изява на обществена позиция, по-силна проява на гражданското общество, комай нито преди, нито след това сме имали. Къде се е съсипало това качество на българина само за един човешки живот – 64 години от тогава? Тогава е имало духовни водачи, които да поведат народа. Къде са сега тези духовни водачи? Ами това уникално духовно събитие – донасянето на трите чудотворни икони на Пресвета Богородица в София – ако не бяха две медии да го организират, щеше ли Църквата да го стори сама? Къде беше Църквата в началото, когато арестуваха медицинските сестри в Либия, да призове да се молим за тях? А не да се включи чак когато политиците се сетиха за какво става въпрос. Ами случая със стачката на учителите? Единствено Ловчанският митрополит се срещна със стачкуващите в своята епархия и Видинският митрополит на празника на града се обърна към тях с думи на подкрепа.    

 

Нали всеки от нас ще заслужи спасението си със своите  дела на земята? Но дали клирът ни помни това? Или клирът ни се е превърнал в една материална земна институция, която забравя основната си мисия да се грижи за спасението на душите ни. Затова липсва общественото доверие. Защото обществото ни вижда, че Църквата се е превърнала в една от многото институции в държавата, а не е единствената – богоспасителната; единствената, която има уникалната мисия – да те води към вечен живот.

         

 

Щом Църквата не е от този свят, владиката да слезе от скъпата кола и да се качи на муле. Като Църквата не е от този свят, да не строим великолепни храмове със златни кубета, а да се събираме на открито или по къщите като първите християни. Само че първите християни са имали сърце и са знаели какво е християнството. И са чакали Христа постоянно и са си помагали взаимно и за тях не е имало богат и беден. И по-близък до владиката и по-отдалечен. Сърдим се на протестанти и католици, че са мисионерски, активни,  действени. С едно смущаващо самочувствие казваме и съдим, че видиш ли, понеже у нас е благодатта, а те я нямат, защото са отпаднали от единството на Църквата, ние не правим онези неща, които те правят, а тяхната социална дейност е един вид компенсация затова, че те са лишени от тази благодат и го вършат за да заслужат спасението си. Прощавай, но това са приказки на невежи хора. Една католическа и една протестантска църква са по близо до призванието на Църквата, отколкото нашата БПЦ. А виждаме, че не е много трудно – Църквата да е и небесната, и земната общност, която да се грижи за спасението на вярващите, но да се грижи и за техния материален просперитет. Особено да се помага на нуждаещи се хора. И една Румънска и една Руска и една Гръцка църква дават необходимите примери. И за съжаление нашите владици като че ли не виждат тези примери като ходят на посещение там, а виждат само блясъка по храмовете и заплащането на свещенослужителите. Защо не видят все пак, че Църквата се грижи и за бедни хора, и помага при бедствия? Когато преди години стана голямото земетресение в Армения, не друг, а църквата извади средства от съкровищата си в Ечмиядзин и ги даде в помощ на пострадалите. Аз не съм чул или видял за толкова години един владика да отиде да отиде при болни от нелечими болести например. Ами, ако не дай, Боже, изгори къщата ти, можеш ли да разчиташ на енорийския си свещеник поне едно одеало да ти даде? Нали това е грижата за ближния? Значи, когато си говорим за това, че Църквата не е от този свят, много лесно това ни служи за оправдание за бездействието ни. Разбира се, църквата не може да бъде само трапезария за социално слаби, но покрай прехраната на нуждаещите се, тя може и трябва да им дава и другата, истинската храна – Словото Божие. Друго е, че Църквата не трябва да има нищо общо със светските проблеми на обществото, или да се бърка в политиката. Това означава, че тя не е от този свят и не е за този свят. Но с моралните нужди и духовни нужди на обществото, кой, ако не тя трябва да има съпричастност?

 

 

Имаш предвид агент Мишо – нинездравствуващият Старозагорски владика Галактион. Той като че ли е първият мехур, който се пукна. Не искам да бъда лош пророк, но догодина, ако Комисията по досиетата спази предначертаната си програма, когато дойде ред да се отварят досиетата на ръководствата на всички изповедания, сред клириците могат да излязат още агенти на ДС. Но проблемът на Църквата е, не че е имало агенти, защото и те са част от нашето общество, в което виждаме, че във всички прослойки е имало сътрудници на тайните служби…

   

 

Да, наистина неморално е да си сложил расото като монах, да си  се посветил на Бога, да си пожелал ангелско житие на земята, а след това да отидеш да служиш на един режим, който официално проповядва безбожие. И в един момент се питаш, този човек на кого е служил по-искрено – на Бога или на дявола? Проблемът не се свежда само до това, че в Църквата е имало агенти – и в другите деноминации у нас, и в другите държави, където е имало тоталитарен режим е имало агенти сред клира. Когато излезе печалният факт, че Старозагорският митрополит е бил агент на ДС, много исках да намеря човека, които го е вербувал и да го поканя на разговор в моето предаване “Вяра и общество”. Исках да разбера психологията на тази вербовка. Поведението на човека, който носи расо и се подава на този натиск. За съжаление, хората, с които контактувах, ми отказаха, по свои си съображения. Но от тези разговори научих не само как е вербуван покойният дядо Пимен например, но и че по време на възродителния процес агенти на ДС са плащали в злато на имамите по места, за да прокарват държавната политика сред турското население. Това не е по-малко престъпно от гледна точка на вярата, отколкото агентурното минало на един православен владика? Циничното в случая е не, че тези хора са служили, такива са били времената, никой от нас не може да бъде сигурен, че е нямало да се подаде на подобен натиск. Циничното е, че синодалните ни старци, 18 години след демократичните промени, не намериха мъжество да излязат пред обществото и да кажат: “Времената бяха такива, бяхме принудени или много ни се услаждаше владишката корона, та затуй бяхме агенти на ДС – съгрешили сме, простете ни.” Нали едно от най-големите достойнства на християнството е именно покаянието? 

 

 

Да, доколкото знам Румънският патриарх дори си подаде оставката, правейки публичното признание че е служил на Чаушесковия режим. И само спечели от тази си позиция – румънците настояха отново да се върне на поста си и той светителства още 18 години. Докато един Галактион-Мишо се държи сякаш нищо не се е случило, че отгоре на всичко продължава да прави нови архонти, въпреки че Синодът обяви деянията му за неканонични. Това е осъдителното – тези хора, които проповядват покаяние и смирение, не дават пример за покаяние и смирение. Вярно, казано е: Не съдете, за да не бъдете съдени, но също е казано че не бива да търпим духовници и служители на Бога да мърсят вярата с делата си. И трябва да сме чувствителни към този проблем. Защото как може от човек, който е служил на ДС до 10.ХI. 1989 г. да очакваш, че за една нощ ще се прероди като архиерей, достоен за пример?

 

 

Най-лесното обяснение можем да намерим в старата българска поговорка “Гарван гарвану око не вади”. Ами ако се окажат верни подозренията, че всички те с изключение на патриарх Максим и Пловдивския митрополит Николай са сътрудничили на ДС? Ами нали ако сега синодалите  реагират за Галактион, те после ще трябва да реагират и за самите себе си – някак си не се получава. Те спазват принципа, за който си говорихме в началото: след като не говорим за един проблем, значи той не съществува. Но явно има и друго, на което разчитат нашите владици – а то е, че  някой им е обещал техните досиета да бъдат изчистени. Да де, ама се оказва, че на покойния дядо Панкратий му е било обещано същото, но досието си съществува и не го обявиха по простата причина, че човекът вече не е между живите. Спомням си как на 4-тия Църковно-народен събор, седем години след демокрацията, с триста зора се прокрадна едно изречение, че Църквата съжалява и се извинява, че е сътрудничила с тоталитарната власт. Дали го чу някой, дали го помни, не знам. Но проблемът с досиетата тепърва ще захлопа яко на синодалната порта. От случващото се дотук, обаче, се съмнявам, че и тогава няма да получим адекватен отговор.

    

 

Църквата ни учи, че има един единствен Лечител и това е Бог. Раните, нанесени от онова време, могат да бъдат излекувани само с лекарствата, които Той ни дава – покаяние от съгрешилите, разкриване на цялата истина, колкото и тя да е болезнена и пълно опрощаване от всички нас, чедата на Църквата. Щом Бог ни учи да се обичаме и да се молим дори за враговете си, не можем да не простим и на клириците си, които искрено са поискали нашата прошка. Но щом още ги има тези рани – значи малко търсим Бога и не Му се уповаваме изцяло.