Димитър Попмаринов: Църква и църковност в България

Източник: сп. Мирна, бр. 1

В последно време Българската православна църква се оказа в тежко положение. Проблемите датират отдавна, голяма част от тях имат за причина доскорошната политическа обстановка в страната. кромените в обществения строй само откроиха по-ясно големите поражения, които Църквата е понесла през изминалите десетилетия и я поставиха на прицел като неспособна да отговори на разнообразните очаквания на втурналите се към храма тълпи с изострен "духовен апетит". Малцина са тези, които действително разбират за какво става въпрос в Църквата, а единици . тези, които се схващат лично отговорни или ангажирани с проблемите, които тя преживява. Наред с благочестивото вълнение за съдбините на българския дух и духовност, ярко демонстрирано с тържествени водосвети и репортажи от посещения в храма на видни политици, съвсем отчетливо се откроиха групи, чиито чисто икономически интереси се реализират за сметка на Църквата. Църковните имоти все още не се връщат . нито със закон, нито с добра воля, тъй като доказването на собствеността по съдебен ред освен, че е много сложно, поради липса на средства и специалисти, понякога се оказва невъзможно, защото необходимите документи са или загубени, или унищожени. В лицето на своята администрация Църквата не е в състояние да реши този проблем, както и много други, за които са нужни специалисти, средства, опит. Разбира се, общественото мнение много по-лесно произвежда обвинения, отколкото самокритика. Държим се така, като че ли ни е отказано нещо, което ни се дължи по право. Сякаш духовниците са някакви администратори, които трябва да осигурят комфорта на нашето пребиваване в храма или манастира; сякаш сме си платили, за да прекараме добре и сме останали страшно разочаровани. Този подход сериозно се отклонява от правилното разбиране, което би трябвало да имаме за Църквата и собственото си място в нея. В интервюто, което предлагаме тук, се разискват някои важни въпроси, свързани с обществените позиции на Църквата и кравославието в съвременна България.

Какво мислиш за позициите на Българската Православна църква в обществото през последните години, за очакванията към нея и това доколко те са правилни и оправдани? Необходимо ли е Църквата да се отнася еднозначно към обществените настроения и мнения или трябва да има самостоятелна позиция и да налага тона на мислене по тези въпроси.

Първо, какво значи "позицията на БПЦ в обществото"? Българската Църква е част от вселенското Православие и като такава е неотделима от него. Ако трябва да сме точни и ясни, трябва да говорим за Православната църква в България. Неслучайно в някои други страни вече се избягва този елемент – пред "църква" да се поставя прилагателно, което я определя като "българска", "руска" и т.н., а се говори за Православната църква в Америка, Православната църква в Русия, Гърция и т.н. В България има и други общности, които се самоопределят като църкви. Има други религии, има атеисти… Така че това е по-правилният подход.

Какво е отношението на обществото, ако се изхожда от тази гледна точка?

Казано в общ план, БПЦ се разглежда като институция, която изпълнява някакви социални функции. Тези функции не винаги са близки и приемливи за всички. От друга страна мнозина искат да я използват за собствени цели. Църквата като институция може би няма образа, който мнозина биха желали да видят. Тук включвам и нас, като вярващи. Аз също бих желал тя като институция да изглежда по- различно, но за съжаление това не е така. Църквата загуби много, особено след разправиите в Синода, разкола, обругаването. Искам обаче да спомена нещо друго, което ми се струва важно в случая: независимо от неразбориите в Църквата като институция, голям процент от хората имат доверие към нея. Това личи и от проучванията на общественото мнение. Ако тези неща бяха се случили на друго място, в някаква обществена група, тя или би се разпаднала или би изгубила вниманието към себе си. На какво се дължи това голямо доверие? Зад видимата, външна, човешка страна, Църквата има дълбоко духовно съдържание – устои, които са непоклатими от емпирията, от външното. Затова съзнателно или не, хората изразяват доверието си към това, което Църквата защитава като идея, към вярата, че в Църквата има реалност, която стои над човешките неща. Тук стигаме до истинската вяра, където човек не се влияе от институцията, от хората в Църквата. Разбира се, това не отнема значението на институцията, не я отрича, но не тя е най-важното. Човек не е в Църквата заради свещеника, владиката или патриарха. Той отива там заради вярата си в Бога. Ако отива заради свещеника или който и да е клирик, напразно ходи в храма. И именно това съзнание го има, малко или много, в обществото. Така си обяснявам големия процент на доверие в Църквата. То е нещо, което не може да се отнеме, защото има много дълбоки корени. А представете си какво би било, ако човешкият елемент в Църквата беше здрав…

Какви групи имат интереси спрямо Църквата?

Преди всичко политически. И икономически. Аз не съм специалист по тези въпроси, за да говоря надълго и широко, но мога да кажа някакво собствено мнение. Политически: мнозина искат да изглеждат близки на Църквата, като се надяват така да получат повече обществено доверие, гласове и подкрепа. Икономически: все още съществува един голям проблем: със закон бяха върнати имотите на Римокатолическата църква, но на БПЦ никой не мисли да ги връща със закон. Това сега става по съдебен ред и е много сложно.

Тези услуги са много скъпи. Църквата е бедна, свещениците бедстват с мизерни заплати, особено по селата. Това е много тежък проблем, защото изкористява свещенството. Всички те трябва да живеят, много от тях имат семейства, деца. Сега не може да им се гарантира дори минимума и свещеникът, вместо духовно да обгрижва паството, се бори да оцелее физически, когато трябва да дава духовна грижа на паството. От тази гледна точка, ако се върнат със закон имотите на БПЦ, много неща биха се оправили. Друг въпрос е защо това не става. Явно е, че има икономически интереси тези имоти да не се върнат – в тях са настанени различни институции, върху земите са построени сгради и т. н.. Някой притежава, или стопанисва, печели от тези имоти. Виждате как от духовни минаваме на чисто прагматични, материални проблеми.

Значи за момента не виждаш някаква реална сила, която да се ангажира да помогне на БПЦ за връщане на имотите? Защото тя постоянно губи от това.

Бих казал, че не БПЦ губи. За мен тя е много по-широко понятие и обхваща по-дълбоки сфери. Всички ние като народ губим. Губим национално самосъзнание, губим духовното си пространство; губим неща, които не могат да се измерят количествено. Ето кое е най-страшното и ако човек няма достатъчно широк поглед върху тези отношения, не би могъл да разбере в какво положение е българската Църква.

Разбирам от казаното, че БПЦ има много проблеми от най-различно естество. Те са наследени, породени; намесват се групи, които упражняват някакви влияния. Говориш за имуществото, което не е върнато. Не е ясно обаче, дали изобщо има кой да стопанисва това имущество, ако то бъде върнато. Преди малко споменахме за обществените очаквания на кръговете извън БПЦ, за хората, които получават представите си от вестници и телевизия. Те биха уважавали Църквата много, ако тя беше една стройна организация, която добре се представя в обществото, добре защитава мястото си. Но в момента това не е възможно. Къде трябва да се насочат усилията на самите църковници: да оправят организационната си политика и стратегия или да се концентрират върху духовните неща?

Тези неща са взаимообвързани. Трудно е да боравим с идеален, въображаем модел, който да се стремим да запълним със съдържание. На първо място, ако трябва да има някаква система, поставям нуждата от кадрови потенциал. Нямаме го, а той е най-важния. През изминалите години най-жестоката война се водеше срещу кадрите на БПЦ. Идеята беше да се нахлузват раса на хора, за които това няма вътрешно съдържание. Не казвам, че всички бяха такива, но имаше много. След като тези хора влязоха в БПЦ, те се поддадоха на инерцията. Голяма част от способните да служат на БПЦ трябва да водят борба за оцеляване, а това им пречи да развият напълно заложбите си. Освен това трябва да има икономическа политика на БПЦ, международни и други връзки. Става дума, от една страна за средства, от друга за кадри. Това е омагьосан кръг, от който трудно може да се излезе. Погледнато в личен план – аз, който съм работил преди време в структурите и администрацията на БПЦ, промених основно начина си на живот и посоката си на работа, защото разбрах, че там не е възможно да се направи почти нищо. Според моето разбиране трябва да се създаде среда, от която да израснат новите неща, новата сграда на БПЦ, а не да се вършат механични промени. Сега някои кръгове се борят да сменят един или друг митрополит, да дойде друг патриарх и т.н. Това е партизанщина и пълно противоречие с каноните, съдържанието и вътрешното разбиране на Църквата. За мен подпомагането на човешкия елемент и среда в БПЦ е именно създаването на кадри отдолу – хора, които жертват положението и възможностите си, личните си облаги, за да се посветят на тази цел – да възпитат млади хора с ново мислене за Църквата, които постепенно да влизат в обществото. С качествата и талантите, които Бог им е дал, тези хора постепенно ще изместят всичко, което "не става". Такъв е естествения път. Това е най-трудният, бавен и неблагодарен начин на действие, но поне аз не виждам друг по-добър. Всяко друго действие за мен е палиативно, временно.

Къде виждаш място за провеждане на такава политика: в рамките на Църквата, или в групи извън нея? Сред клира ли, или в енориите, монашеството, богословското образование? Кои са важните стълбове?

Според мен приоритетът, за който трябва да мислят църковниците, а и всички които искат да се промени БПЦ в човешките й измерения, е религиозното образование. Това значи да се даде възможност на хората да разберат за какво става дума. Нашето общество боледува духовно. То е религиозно непросветено. Хората отъждествяват Църквата с облечените в расо служители или с тези, които живеят в манастири. Те нямат реална представа какво е Църквата, макар че мнозина си мислят, че имат точна представа, и това е голямата грешка. Затова на първо място смятам, че е нужно религиозно образование. Нямам предвид налагане на някого на определен модел на мислене – да му се налага вяра и да бъде принуждаван да вярва. Казвам: да се даде възможност на човека, на гражданина, да знае. Знаейки, той сам решава да приеме или не. Основният принцип, който аз виждам в Православната църква, е да предлага, а не да налага. Това е принцип на Иисус Христос: когато идват да Го хванат, за да Го съдят и разпънат на кръста, Той казва (перифразирам): "Какво сте тръгнали на мен като разбойници, аз не ви ли говорих досега свободно" – тоест ние можем да говорим свободно на хората, но никога не бива да налагаме и принуждаваме когото и да било да бъде един или друг, защото това е много опасно. След тази първа стъпка – религиозното образование – мнозина, които са получили разбиране и просвета, ще влязат в различни сфери на живота. Те ще работят не само в църковните структури, но и в икономиката, в интелектуалните кръгове и пр. Тези хора няма да говорят за Църквата по смешния начин, по който правят това радиото, телевизията и вестниците всеки ден и когато човек слуша, му става смешно и тъжно. Няма да има пропаст между обществото и Църквата, а постепенен преход от Църквата към обществото и обратно. Ще има преливане, което виждам като основен елемент на едно гражданско общество, където човекът ще може да изразява свободно това което мисли, включително в религиозната сфера, без да му бъде налаган модел на мислене. Много проблеми биха се решили в рамките на този модел, където образователната система предлага основни знания в областта на религиозното познание, както е в повечето европейски страни. Човекът с религиозни стремежи, имайки познание за тези неща, ще има ориентация – ще знае дали, търсейки духовни пътеки, е попаднал в секта или не, дали тези, които го канят са католици, протестанти, хиндуисти, мунисти и т.н. И тогава човекът, имайки възможността да знае, изцяло поема отговорността за собствените си действия. Докато днес всички попаднали в различните секти и квазирелигиозни организации не могат да поемат отговорност, защото не могат да се самоопределят. Те казват "Ние сме християни; ние сме за Иисус Христос" – и нищо повече, защото просто нямат самосъзнание за своята принадлежност. На тази основа всички подобни организации печелят много привърженици в момента. Слава Богу, напоследък има отлив, но доскоро доста хора се погубваха по този начин.

Проблемът не касае само българите, но такова беше социалното развитие в последните години. Винаги съм твърдял, че един от най-големите грехове на комунизма е, че създаде образ за Запада като за рай. Отричайки го, създаде идеята за рая, превърна го в забранения плод. Точно затова, когато падна бариерата, всичко дошло от Запад се приемаше като еманация на рая. Всичко, което идваше оттам се приемаше без какъвто и да било критичен подход. Точно тогава у нас навлязоха много от тези образувания – сектите, създадоха свои гнезда и започнаха да разбиват българското духовно пространство, а по този начин и социалното и политическото пространство.

Мислиш ли, че е правилно да се води срещу сектите кампания, която се основава изцяло на негативизма, когато Църквата поради множеството проблеми за които стана дума, не е в състояние да представи достатъчно ясно алтернативата. Не е ли малко опасно това, че в тази борба не става достатъчно ясно и задълбочено разграничаване на позициите?

Аз избягвам термина "борба". За мен той е неприемлив във всеки християнски подход. Ние се борим единствено със злото в себе си. Злото има духовни измерения от съвсем друг порядък. Отрицателните настроения, които се създадоха срещу сектите, всъщност не произлизат от БПЦ. Те се създадоха в обществото като реакция на самозащита. БПЦ, дори да искаше, реално нищо не можеше да направи. Тя и не трябва да се ангажира с това, както се поддават на изкушението някои хора, да обявява война на сектите или нещо подобно. Това са го правили католиците преди векове по времето на инквизицията, но нищо добро не са постигнали. Ефектът е обратен. Църквата във всички случаи не бива да залага на отрицанието, а на положителното начало, на това, за което говорих преди малко – да предлага, да просвещава. Тогава ще бъде възможно всеки да се самоопредели – и Църквата, и църковниците, които служим на Църквата няма да носим отговорност за този избор, защото човекът свободно е приел, избрал е своя път. Но сега, когато не можем да дадем помощ на човека, който търси и е толкова трудно да се стигне до хората, положението е много по-тежко. Една статистика сочи, че в момента в България, след промените, са излезли над 700 религиозни заглавия. От тях само около 5-6 са издадени от издателството на БПЦ и няколко други – от свободни издатели, които разбират тази нужда за православието. За принадлежността и съдържанието на останалите издания можете да предположите. Виждате колко е опасна атаката на духовното ни пространство.

Общественото мнение е под впечатлението, че БПЦ е толерирана от държавата. Фактите не са такива. Чуват се гласове, че държавата е длъжница на БПЦ, но как мислиш, правилни ли са тези очаквания за държавна помощ – тъй като тя обвързва Църквата?

Ако трябва да говоря от позициите на гражданин – да! Държавата трябва да помага в много отношения, разбира се в определени рамки и механизми. Да, защото така се прави навсякъде. Когато държавата помага, тя прави това не поради принципа на вярата, който е заложен в Църквата, а поради собствените си утилитарни държавни интереси. Това се приема за елемент от националната сигурност на една страна. И вие ще видите, че във всички съвременни държави има църкви, които са обявени за държавни и по един или друг начин се подкрепят от държавата. Това може да не се декларира много и да не се шуми, но държавниците и държавните институции, отговорни за своите народи провеждат такава политика, защото знаят, че религиозните смутове и войни са най-жестоките и кръвопролитните и унищожават цели държави. Така че въпросът тук не е толкова в това какво Църквата мисли. Самата държава, ако имаше мъдра държавническа политика, трябваше да направи това. Мнението, че Църквата е отделена от държавата, е несъстоятелно. Разбира се, такова законово положение има, но според него Църквата е отделена административно, структурно, икономически и пр. В действителност, ако един човек, гражданин на тази държава е член на Църквата, как може да се раздели неговата личност? Църквата е много по-широко понятие от това, което се мисли, когато се говори за разделянето й от държавата. Като член на Църквата, каквото и да правя в държавата, аз реагирам по определен начин. Това отдавна е разбрано на много места, и именно поради тази причина всички модерни европейски страни имат точни и ясни критерии за тези отношения; имат църкви с национален приоритет, които защитават националната цялост в смисъл на духовно и културно пространство. Глава на англиканската църква е кралицата, например. В една Финландия има две официални църкви -лютеранската и Православната. Не че по този начин са накърнени правата на другите – всяка религиозна организация има право да проповядва вярата по свой начин, но не може да има претенции за нещо повече от това, което й се полага. Така че няма да открием нови неща в тази област. Не знам дали не греша, но може да се направи справка – в Германия има регистрирани пет или шест вероизповедания; в България Методи Спасов беше регистрирал повече от тридесет. И при това положение "мисионерите" отвън идват и започват да протестират, че БПЦ се толерирала от държавата и че тя не била търпима към другите. Това в никакъв случай не отговаря на действителността. Няма официални становища на Църквата за каквито и да било мерки срещу тях. Напоследък имаше някакви такива желания, но не толкова като акт на Църквата, колкото като предупреждения на църковниците за опасност, която витае над нас като народ, като националност. Йерархът в Църквата има и граждански права, не само църковни, макар да е в расо. Той има право на гражданско мнение и никой не може да му го отнеме.

Обществото ни е в преход и засега има про-европейска ориентация. Не мислиш ли, че подкрепата за Православната църква може да срещне реакции и противопоставяне именно от тези групи – католици и протестанти, които имат подкрепа отвън? Не е ли опасна тяхната реакция, предвид нестабилността на БПЦ в момента и не е ли по-добре тя да пази икономическа самостоятелност спрямо държавата поне засега?

Това е въпрос на църковна политика, но църковните политици рядко са истински политици. Преди малко говорих не като човек от Църквата, а като гражданин. Разликата е огромна. Ако трябва да говоря като човек от Църквата, нещата приемат друг вид. От тази гледна точка смятам, че Църквата би трябвало да прави всичко, което зависи от нейните вътрешни канони и правила, за да възстанови и изгради духовния си живот. Тя трябва да приеме всяка помощ, съобразно своите правила, които през вековете така добре са структурирани, че биха я опазили от влияние или налагане на каквото и да е опекунство или манипулации от страна на държавата. В историята на Църквата и на християнските държави винаги е присъствал този елемент – опитите на светската власт да покори Църквата. Но Църквата е създала множество механизми за съпротива. Разбира се, те не са идеални, защото са на човешко равнище, но все пак са плод на дълъг опит. Във всички случаи Църквата трябва да се пази от зависимост и тук опасността наистина е много голяма. От друга страна държавата е длъжница на БПЦ в морално и материално отношение. Държавата разби църковни настоятелства, унищожи храмове, остави ги да запустеят именно поради антицърковната политика, която водеше. Така че за това, което държавата разруши, е най-малкото морално да се опита да помогне за възстановяването му. Не е нужно да поема цялата отговорност за тези неща, но чрез съдействието на БПЦ тя може да работи за възстановяване на разрушеното. Как може да се говори (главно от новоизлюпените протестанти), че държавата толерира Православната църква, когато православните храмове бяха унищожавани, а свещеници-избивани и вкарвани в лагери? Когато са се случвали тези неща, тях изобщо ги е нямало тук. Нищо не им е отнемано. На тях държавата не е длъжник, но на Православната църква е длъжник, и то голям – във всяко отношение. Така че те нямат никакво морално право да говорят за това. Говорят за равен старт – това е пълна гавра. Какъв равен старт, когато идват с пари от Западна Европа, докато нашите свещеници нямат пари да се издържат. Заплатата на един свещеник в центъра на В. Търново – среден по големина град – е около 4 000 лв.

Това винаги може да се каже и те го казват. Но ако принципът е такъв, можем да продадем България. Защо чакаме? Има много богати страни, които са готови да ни купят. Можем да се пласираме и на Запад и на Изток. Имаме комшии, които са готови да ни купят. Зависи какви са ни ценностите, какво искаме. Ние сме, които решаваме.

Свидетели сме на некомпетентно отразяване от медиите на религиозния въпрос. Как мислиш, дали това се дължи на слаба подготовка на авторите на такива материали, или е съзнателно водена кампания против Църквата? Кой у нас има интерес от слаба Православна църква?

Много са причините. Има кръгове в съседни държави, които няма да простят на тази Църква, че изправи на крака един народ и го възстанови. В моменти на слабост от наша страна те ще са готови да си възвърнат старите позиции. Тези факти от историята не са забравени. Освен тези кръгове, които имат интерес в глобален план, съществуват и други противници. По-примитивни интереси имат икономическите групировки, за които би било по-добре БПЦ да е разкъсана, за да не се възвърне собствеността й и нейното предишно състояние. Има политически интереси в следния смисъл: Политиците знаят, че БПЦ няма да се намеси в политическия живот, но нейната задача е да бъде морален коректив в обществото, а днес никой не иска да бъде морално изобличаван. Такава е логиката на нещата – ако Църквата ни е силна, както това е в Русия или в Гърция, патриархът би застанал пред обществеността и ясно казал: вие сте такива, вършите това и това; аз не мога да го променя, но нека да го знаете, да го знае и обществото. Например през 1989 год., когато ставаха събитията в Грузия и тълпата беше излязла на улиците, имаше кръвопролития и почти започваше гражданска война. През нощта излезе патриархът, говори на народа, успокои го и народът се разотиде. Ето моралния коректив. Някои хора не искат това. Други, пак с политически цели, искат да си направят собствена църква. Те вмъкват църковници в политиката, подчиняват ги на някакви политически интереси, за да привлекат в последствие доверието върху себе си.

Какво си мислиш за управляващата партия и отношението й към Църквата?

Според мен управляващата партия идеологически не е отърсена от миналото; тя служи на идеологеми и продължава старата политика, само че в по-мека форма, с ръкавици. Тя се старае да държи БПЦ разединена, за да може да контролира нещата и да ги прави по свой модел. По- голямата част от опозицията пък биха се радвали да ни направят протестанти или католици. Виждате в какво трудно положение е БПЦ.

Има ли изобщо политическа организация, която милее за Църквата?

Такава няма. Дори националистическите партии я виждат в съвсем друга роля, макар че се опитват да я използват.

Мислиш ли, че има общи черти между религиозната ситуация у нас след промените и ситуацията в страните от бившия социалистически лагер?

Има много общи черти, но има и неща, които са си чисто наши. В положителен план у нас няма нищо забележително. В отрицателен сме първенци във всичко. Например, от всички страни на пост-социалистическия лагер сме единствената, където под никаква форма не е въведено религиозно образование. Тук сме твърди и упорити, че не трябва да има такова образование…

Един въпрос за нашата лична позиция. Става дума за възможни напрежения между сегашния клир и паството. Каква трябва да е позицията на редовия мирянин, когато се сблъска с явни нарушения на канона или нецърковни и нехристиянски прояви в клира? Предполагам, че този въпрос е много стар, но тук сме поставени в условията на доста неприятелска среда и пълно църковно невежество.

Това е сложен въпрос. Ако се познава добре историята на Църквата, каноничното право, ще видим, че тя е създала механизми, които не могат да се сравняват с никоя демокрация, защото те са много повече от една демокрация. Дори във времената, когато никой не е мислел за демокрация, вътрешната структура на Църквата е била над съвременните демократични форми. Такъв е принципът на Църквата, за който стана дума: да предлага, а не да налага; да чука на човешкото сърце, изобразявано символично като врата, която човек ако иска ще отвори или не. Това е основното. Структурата, която се е създала през годините и йерархията също имат механизми, които решават тези въпроси. Тези механизми, ако се спазват, са напълно достатъчни за да бъде изчистена БПЦ отвътре сама. Тя сама ще се оправи, ако я оставят на мира, ако спрат да се занимават с политически инсинуации и натиск върху нея. Няма нужда да се търсят изкуствени построения в този план. Разбира се, ние сме хора и, живеейки в тези междуличностни и обществени взаимоотношения, трябва да спазваме определени правила. Такива правила съществуват и в Църквата. В настоящия момент напрежения не само са възможни, но и вече съществуват: между по-низш и по-висш клир, между клир и миряни. Разколът беше върховата изява на това състояние. За съжаление човешкият елемент в Църквата – ние хората – сме несъвършени. Но тя е създадена от Иисус Христос именно за грешниците. В Църквата ние се спасяваме. И вървейки по пътя към спасението си, се сблъскваме с много други грешници като нас. Всеки има някакви поражения и дефекти и да сочим дефектите на другия, като омаловажаваме собствените си, е всъщност самоизмама. Така ние губим съзнанието за Църквата като свещена институция и отново я приравняваме към някаква чисто земна структура. Търсим земните постановки – патриарси, епископи, събори; обсъждаме кой е по-добър, по-умен, духовен и т. н. Не отричам нуждата от това, но когато се опитваме да мислим и да възстановяваме механизмите, те трябва да са тези, които са заложени в самата Църква. Голямата съблазън днес, както казва гръцкият митрополит Иеронимос, е че хората са загубили съзнанието, че те се спасяват в Църквата и затова тръгват да "спасяват" Църквата. Каква пълна подмяна! Когато човек има съзнанието, че се спасява в Църквата и вижда, че е зле, той не отива да търси недостатъците на този или онзи, а измита собствения си двор. По този начин, ако съседът му го последва, а после другият и другият, ефектът е постигнат. Но когато не съм свършил това, а държа сметка за нечистотиите на съседа си и му правя забележки, това може да означава само, че от една страна той ще се озлоби срещу мен, а от друга – че аз нямам реална представа за собственото си състояние. Ако трябва да мислим за идеалния вариант на разрешение на проблема, най-добрият, истински християнски и православен, според каноните на Църквата, е вариантът в който всичко започва от нашето собствено спасение. Спасявайки себе си в Църквата, тоест в тайнствата, в мистическия живот на Църквата, като следствие от нашето вътрешно духовно състояние идва и изграждането на структурата – естественото оздравяване, оформянето на сградата такава, каквато знаем, че трябва да бъде. Но ако решим да я укрепяваме само външно, механистично, тя ще се срути много лесно, защото е градена на пясъчни основи, както казва Иисус Христос. Така че – механизмите ги имаме, Църквата ни е дала всичко необходимо и зависи само от нас, от това какви християни сме, да оздравим човешкия елемент и структура на Църквата. И пак ще повторя: започва се отдолу; от работата с хората. Спомнете си древната Църква и мисията на апостолите. Тогава не е имало структури. Структурите се явяват много по-късно като неин необходим елемент в обществото, защото хората не могат по друг начин да си уреждат отношенията във времето и пространството. Тогава първична е била не структурата, а вътрешните мотиви. Структурата е производна, тя е следствие. Днес е останала запазена структура, но разхлабена, разклатена и изпразнена от съдържание и за мен запълването на това съдържание започва отдолу, от работа на тези, които знаят и могат, с младите хора в храма и извън него. Само така структурата на БПЦ ще се съживи и ще се изпълни със съдържание. Всичко друго са механистични ремонти. Нямам нищо против официалните механизми, но те се осъществяват на базата на духовното съдържание, което имаме в момента и следователно възможностите ни за успех са малки. Не бива да се заблуждаваме, че проблемите могат да се решат по този начин, защото такава заблуда е много опасна. Да предположим, че се проведе един църковно-народен събор. Ще се появят много оратори, много "умни", елейни слова ще се разнесат, ще настане една говорилня, но реално работещи хора няма да има, защото нямаме кадрите и нямаме базата. Въз основа на едно такова "мероприятие", обаче, веднага ще се появят необосновани претенции, ще започнат да се градят някакви илюзии за промяна; някой пък направо ще обяви, че промяната вече е станала. Има хора, за които това би било много изгодно.

За съжаление в семейството у нас няма приемственост, по-скоро има разкъсаност. Много от нашите студенти и ученици учат родителите си на вяра, вместо да бъде обратното. Имам такива примери от моята преподавателска практика. Това е много страшно, защото, според християнското разбиране семейството е домашната църква, от него се тръгва, и разрушим ли тази църква, всичко нататък се руши. А при нас това отдавна е станало. Духовното съдържание е изпразнено. Останал е някакъв обряд, ритуал – някакъв бит, и това е всичко, за съжаление. И ние се съхраняваме на битово равнище, а не на верово. Едва сега се появяват първите кълнове, началото, в което се рефлектира върху вярата и тя става образована (в някакъв квази-интелектуалистичен вариант), но където човек може да разсъждава за вярата си, да я отграничава от други неща, използвайки ума си; да осмисли онова, в което вярва. Този процес е труден и ще продължи години. В казармата, където служих като сапьор, казваха: много е лесно да гръмнеш нещо, трудно е да го изградиш. За съжаление ние "гръмнахме" много неща в БПЦ и държавата си.

Мислиш ли, че е опасно, ако се примирим с този изопачен образ на православието, който се показва в момента – наивистичния, традиционалния? Трябва ли да се реагира остро или това е нещо, което ще се преосмисли и ще отмре с течение на времето?

Зависи доколко това е осъзнато и доколко – не. Ако е неосъзнато и се върви засега само в тази посока, не мисля, че е опасно. То може да се надживее. Но ако е политика да се поддържа тази тенденция в мисленето на Православието да се гледа само като обред и форма (един от начините за окарикатурване на Църквата през комунистическия режим беше да се сложи на някой пиян или развратник расо), това наистина е опасно. Когато традицията се появява на битово равнище като неосъзната потребност да се спазват тези правила, голяма е вероятността постепенно това да се избистри в съзнанието и вярата да се очисти, като се освободи от ненужните наслоения.

Такъв диалог по принцип е възможен и ние трябва да го започнем по някакъв начин. Ако не осъзнаем, че такъв диалог е нужен, той ще ни бъде наложен, без да го искаме. Такъв е случаят в Русия, в бивша Югославия. Там диалог се наложи. Затова по-добре това да стане предварително, отколкото тогава, когато вече не е нужен. Този диалог именно предполага едно цивилизовано отношение и разбиране. Православната църква в своето историческо битие има богат опит в тези неща. Основното е, че тя може да прави компромис в различни сфери, но има нещо, с което никога и при никакви обстоятелства тя не може да направи компромис – това е вярата. Такъв компромис не може и не бива да бъде правен! В същото време това, че вярваме по този начин, не пречи на никого. Въпросът за вярата не може да поражда противоречия. Проблемите са на равнища от по-нисък порядък и именно там може да се говори за компромис. Например разговорът с държавата за религиозното образование. Някои се опасяват, че не трябва да се въведе такова образование, защото и други групи щели да искат същото. В този случай лично аз смятам, че при едни добре обмислени критерии могат да се запазят интересите на всички и по този начин – възможността за диалог. Защото липсата на религиозно образование създава възможността за израстване на фанатизъм, примитивно възприемане на вярата и оттам – опасни социални последствия за всички. Защото, както беше казано в Евангелието: "Ще ви гонят (християните), смятайки, че принасят Богу служба". Това е фанатизмът. При една религиозна грамотност човек използва всичко, което му е дал Бог – не само емоциите, а и разума си. Тогава той става уравновесен, развива способност за критическо мислене. Без наличието на тази предпоставка трудно бихме могли да говорим за диалог – той е възможен само на тази основа. Виждате колко основополагащо е значението на религиозната грамотност. Диалогът трябва да се води не само между няколко висши представители на някаква делегация, а и между обикновените хора. Те също трябва да имат възможност за това.

Какви биха били целите на този диалог: да се разпределят сфери на влияние ли?

По-скоро идентификация. Да се знае "кой какъв е" и къде стои. Да можем да се определим, да мога да кажа: "Православен съм, вярата ми е такава и няма претенции към твоята вяра; ти си католик или мюсюлманин и имаш право да си такъв. По тези неща си приличаме, по тези се различаваме. Но ние сме съседи, имаме общи неща, които не са свързани с нашата вяра и можем да работим заедно за тях." Така се поставя началото на един диалог на битово равнище, но изведен по-високо, той придобива съвсем друго значение.

Да – това е свидетелство за вярата, защото по този начин показваме какви сме и свидетелстваме за вярата си не само декларативно, а вършейки конкретни дела. Както казва св. апостол Иаков, "вярата без дела е мъртва". Тя е мъртва без този синтез на воля и на действие, а диалогът е именно реализция на волята.