Диоклийският митрополит Калистос споделя мисли за Всеправославния събор

Представяме ви радиоинтервю на журналиста Джон Мадекс с Диоклийския митрополит Калистос (Уеър), автор на едни от най-известните книги за православната духовност, сред които е и излязлата на български език „Православният път“ (изд. „Омофор“, 2014 г.).

Разговорът, посветен на темата за наближаващия Всеправославен събор, е излъчен на 7 март тази година по Ancient Faith Radio.

Ваше Високопреосвещенство, много сме Ви благодарни, че днес ще разговаряте с нас. Понастоящем Вие сте тук, в Чикаго, за да говорите за непроменимото Евангелие в един постоянно променящ се свят, а ние ще насочим по-голямата част от днешния ни разговор към предстоящия Всеправославен събор, който ще се проведе само след няколко месеца на остров Крит, но моят първи въпрос ще бъде относно Евангелието, тъй като това е темата на Вашето посещение. Какво всъщност представлява Евангелието?

На английски с думата „Евангелие“ изразяваме смисъла на гръцката дума evangelion, означаваща „блага вест“. Но тук веднага ще добавя: Евангелието е не просто набор от думи, идеи и факти, Евангелието е Личност. Насочвайки мисълта си към Евангелието, нашият основен въпрос трябва да бъде не „какво?“, а „Кой?“. По същността си Евангелието е живата Личност на нашия Господ Иисус Христос. Когато говорим за Евангелието, ние говорим за живота и служението на Иисус и за начина, по който това става част от нашия живот. Ето защо Евангелието, благовестието, е не друго, а присъствието на Христос сред нас – Христос, роденият на земята, Който е бил изцяло Бог и изцяло човек; Христос, Който е приел кръстната смърт заради нашето спасение, възкръснал е от мъртвите и има живот вечен. Евангелието е Самият Христос.

Някои тълкуватели са представяли това в много усложнена форма, други са го предали едва ли не в крайно опростена: „Просто приемете Иисус в сърцето си. Ето това е Евангелието, то трябва да бъде вашето ръководство, ако искате да бъдете спасени.“ Каква е визията на Православието?

Да, в своята основа Евангелието означава личностна връзка с Христос, а това само по себе си е нещо много просто. Но ако решим да приемем Христос в сърцето си, какво на практика означава това, как в ежедневния си живот ще даваме израз на този наш избор? Никой не се спасява поединично. Спасението ни се дава вътре в Църквата, в единение с останалите нейни членове. И ако решим да даваме израз на нашата вяра, на нашата лична среща с Христос в ежедневието ни, тогава нека знаем, че ще трябва да следваме многобройни конкретни правила, практики на Църквата. Евангелието означава да участваш в светата Литургия, да приемаш светото Причастие, да се научиш да променяш живота си – обикновено под напътствията на духовен отец – чрез тайнството на изповедта.

Наистина има множество детайли, но не бива да губим връзка с дълбокия корен, обединяващ множеството разклонения, а той е нашата лична среща с Христос в собственото ни сърце и чрез членството ни в общността. Всички закони и обредни практики, начини за изпълнение на постите, брой на земните поклони, брой на ежедневните ни молитви – всичко това добива смисъл единствено ако в една или друга форма имаме налице лична среща с Христос.

Прекрасно казано, Ваше Високопреосвещенство. Нека сега насочим вниманието си към събитията, които наближават и които ще окажат влияние върху всеки православен, върху всички членове на Църквата. Помня едно медийно заглавие относно предстоящия Всеправославен събор: „Дългоочакваният Всеправославен събор е предвиден за юни, но независимо от съставения план все още са налице известни съмнения дали изобщо тази среща ще може да бъде осъществена“ По този повод и самият Вселенски патриарх Вартоломей каза: „За препоръчване е един такъв събор, който се организира при наличието на риск от отменяне, изобщо да не бъде провеждан.“. Лично Вие смятате ли, че Съборът действително ще се проведе през юни, или има вероятност да бъде отложен във времето поради множеството едва ли не неразрешими проблеми, предвидени за разглеждане и включени в програмата?

Надявам се и се моля да видим през юни тази година, на Петдесетница, Съборът действително да се състои. От много отдавна говорим за необходимостта от такъв Събор. Време е действително да осъществим тази наша обща среща. В духовен план постоянното говорене за нещо, без да се прибягва до осъществяването му, крие много опасности. Пък и ние, православните, сме започнали да обсъждаме идеята за свещен събор още в началото на ХХ век. Патриарх Йоаким III, при повторното му сядане на патриаршеския престол, е излязъл с обръщение – мисля, че беше през 1902 г. – към останалите Православни църкви, поставяйки редица въпроси, като един от тях е бил: „Няма ли да бъде ползотворно за отделните православни църкви да организират периодично съвместни срещи помежду си?“ Тук виждаме посяване на идеята за Всеправославен събор.

И до ден днешен ние продължаваме да очакваме това да се случи. През 1930 г., примерно, на Света гора, се проведе междуправославна среща, за да бъде съставен така-нареченият тогава „Подготвителен съвет“. Те не казаха: „Това ще бъде вселенски събор“, а казаха: „Ще имаме Подготвителен съвет“.“ Но този Подготвителен съвет така и не стигна до организиране на среща. Подготовката за Всеправославен събор беше по-ясно изразена по-нататък, като се започне от 1961 г. и се продължи към всеправославните съвещания на остров Родос, но това беше преди повече от 55 години и е време наистина да направим среща, вместо само да говорим за нея.

Интересно е да си припомним, че когато през 1958 г. Йоан XXIII стана папа, за огромна изненада на почти цялата Римокатолическа църква, той каза: „Ние ще проведем Събор.“ И съборът се проведе само четири години по-късно (т нар. Втори ватикански събор). При нас това отне повече от столетие. В Православната църква нещата не се случват чак толкова прибързано, но аз бих казал: „Нека да се срещнем, нека не продължаваме само и единствено да приказваме. Няма спор, че невъзможността на поместните православни църкви да намерят начин да се срещнат на едно място и да поговорят заедно, е недостатък за Православната църква.“

Основателно ли е тогава да говорим, че главните различия между настоящия Събор и предишните се дължат на факта, че в наши дни, в света на XXI век, за разлика от предишни векове, авторитетността и ролята на Вселенския патриарх сякаш са загубили част от своята значимост?

Нека парафразирам въпроса ви така: Вселенски ли ще бъде по своя характер предстоящият Събор? Моят отговор е „не“, защото в хода на организацията на предстоящия Събор са взети множество решения, които ще го направят съвършено различен от вселенските събори. Първо, на вселенските събори са канени всички архиереи от православния свят, не са били подбирани само малка част от тях, както това ще се случи на предстоящия Всеправославен събор. Според информацията, с която разполагаме, на него ще присъстват по двадесет и четирима архиереи от всяка църква. Не зная по какви причини и съображения са се спрели на числото 24. На практика никак не съм наясно кой изобщо е предложил това решение, но става дума за нещо, което не се е случвало на никой вселенски събор. На вселенските събори са били канени всички. На практика от Запад са успявали да дойдат немного на брой архиереи поради прекомерно големите разстояния, но по принцип всеки архиерей е бил поканен.

И нека да помним, че при своята хиротония архиереите получават еднаква благодат от Светия Дух. Всички архиереи притежават особена дарба за различаване и наставляване във вярата. В този смисъл папата и Вселенският патриарх са получили в своя чин същия тип хиротония, какъвто се дава и на всеки друг архиерей, поради което, по мое мнение, абсолютно всички архиереи би трябвало да могат да присъстват на вселенски събор. Ако това не се случи, тогава става ясно следното: такъв Събор не бива да бъде наричан „вселенски“.

Има и друг аргумент: беше ни обяснено, че на предстоящия Всеправославен събор различните църкви ще гласуват с общ глас, или en bloc, т.е. всяка отделна Църква ще има един цялостен църковен глас. Следователно, това предполага, че подбраните 24 делегати ще трябва да се споразумяват помежду си каква обща позиция ще заемат. На вселенските събори обаче всеки архиерей е имал свободата да дава израз на собственото си виждане, не са били практикувани групови гласоподавания, общо от името на всяка отделна Църква; всеки архиерей е гласувал индивидуално, по силата на дарената му от Светия Дух благодат. Третото различие е следното: според предварителната информация решенията на предстоящия Всеправославен събор ще се взимат с единодушно съгласие, с консенсус. При провеждането на вселенските събори обаче не е било практикувано подобно нещо. На тях винаги е съществувало малцинствена архиерейска група, гласът на която се е различавал от този на болшинството. Доколкото ми е известно, на нито един от вселенските събори не се е стигало до абсолютно единодушие при взимането на решения. Така например при настъпване на момента за гласуване на Първия вселенски събор в Никея (325 г.) император Константин е заявил, че ако се появи епископ, който не пожелае да гласува в полза на Веруюто, то той ще бъде низвергнат и изпратен на заточение. Но дори и при наличието на тази заплаха, двама от епископите, присъстващи на Първия никейски събор, са отказали да гласуват в подкрепа на взетите решения и в съответствие с указаното са били действително изпратени на заточение. Доколкото ми е известно, впоследствие на повечето вселенски събори също могат да бъдат открити свидетелства за определено малцинство с различен глас – нещо, което е налице и в съвременната римокатолическа история. На Първия и Втория Ватикански събор винаги е имало малцинства, гласуващи против решенията на мнозинството. Така че изискването за наличието на консенсус прави предстоящия Събор различен от вселенските събори.

Проблемът за глобалното православно лидерство също води до противоречиви дискусии. Нека си послужа с един цитат от отец Раду Бордиану (доцент по богословие в университета „Дюкен“ в Питсбърг), че „подготвителният процес за този Събор много ясно показва потребността от всеправославно водачество, надминаващо обикновеното „първенство по чест“ на Вселенския патриарх.“ Имате ли мнение по този въпрос?

Нека най-напред се спра на времената на седемте вселенски събора. През този период Константинополският предстоятел, Вселенският патриарх, на практика не е имал централна роля във вселенските събори. Председател на вселенските събори е бил императорът. Да, но в наши дни нямаме християнски император. Кой може да заеме това място? Редно е все пак да помним, че председателстващ вселенските събори не е бил нито папа, нито Вселенски патриарх, ами императорът – или чрез своето пряко присъствие, или чрез свои пратеници; папските легати са получавали голямо уважение, но папата не е присъствал на нито един от вселенските събори. Ето защо в периода на първите вселенски събори не се отчита Вселенският патриарх да е имал някакво особено значимо участие. Естествено, в качеството си на предстоятел на столицата на империята той е притежавал изключително голямо влияние, но ситуацията е била изключително по-различна от настоящата, когато нямаме християнски император, нито пък очакваме папата или негови легати да присъстват на предстоящия Всеправославен събор в деня на тазгодишната Петдесетница, както все пак се е случвало понякога.

В случая обаче се сблъскваме с крайно трудния въпрос относно различията в мненията конкретно на Вселенския патриарх и на Руската църква, предстоявана от Московския патриарх. Чуваме коментари за напрежение между Константинопол и Москва. Голяма част от казаното са преувеличения. Нека да помним, че Константинополският патриарх и Московският патриарх са в пълно общение помежду си и споделят една и съща вяра. Трябва да възприемаме нещата в адекватен план. Със сигурност съществуват известни различия в позициите на Константинополската църква, гръкоезичните църкви и Руската църква, поддържана навярно от някои славянски църкви. Това се вижда от факта, че Руската църква отрече споразумението, постигнато в Равена през 2009 г., доколкото си спомням, където бяха определени разграниченията между различните нива на архиерейска власт: властта на епархийския епископ – в рамките на местния диоцез, властта на регионалния предстоятел – в съвременното православие това щеше да съответства на върховния архиерейски чин в различните автокефални църкви. Именно тогава, в Равена, редом с епархийския чин и регионалното предстоятелство, бе посочена важността на едно трето ниво на всемирно предстоятелство и бе обявено, че както папата, така и патриархът имат всемирно предстоятелство, но не се стигна до дефиниране смисъла на този тип предстоятелство.

Сега вече Руската църква заявява, че отрича споразумението от Равена. Те не присъстваха на срещата в Равена, но този факт няма никаква връзка с проблема относно предстоятелството. И все пак те отрекоха приетото, а през 2013 г. изложиха своя собствена позиция по въпроса за предстоятелството, различаваща се в много отношения от обявеното в Равена. Така че в случая това се явява известна преграда. Не съм напълно съгласен с цитирания от вас румънски свещеник. Православната църква е съборна Църква, но ние дефинираме Православието от гледна точка на общението между всички отделни Църкви. Римокатолиците поддържат позицията, че критерият за членство в Църквата е общението с папата, но в Православната традиция ние не казваме, че критерият за принадлежност към Православието е общението с Вселенския патриарх. При все че споразумението от Равена клони в тази посока, не смятам, че това е генералната православна позиция.

Ние нямаме конкретно набелязан, самостоятелен център, който да се явява критерият за единство. От 1817 г. до 1945 г. Българската църква не е била в общение с Вселенската патриаршия, но никой не е имал съмнения, че през този период тя е била Православна църква. Така че, да, може да се каже, че Вселенската патриаршия по чест действително притежава предстоятелска власт, което обаче не е почетно място в предстоятелството – това е нещо съвсем различно. И смятам, че Вселенският патриарх на практика не разполага със собствено служение. Когато се появяват проблеми в християнския свят, той може да поеме инициатива за стартиране на процедури по решаването им. Самият той не урежда изхода от подобни проблеми, не налага свои лични решения, но може да предприема стъпки към православно сътрудничество за постигане на решения. В такъв смисъл Вселенският патриарх има нещо като специален тип служение: да съхранява единството на Православието, а според мен това е едно много потребно служение, което трябва да продължава, но същевременно не подценявам и факта, че Православната църква е семейство от църкви, в което всичко се определя от взаимното общение, без наличието на конкретно набелязан, самостоятелен център. Вселенският патриарх няма власт да се меси, без да е помолен за подобна намеса, във вътрешните дела на поместните православни църкви. Това е една от много съществените разлики между него и папата.

Мога ли да се върна към нещо, което споменахте, защото не смятам, че досега съм чувал подобно твърдение. Доколкото разбрах, вие казахте, че съществуват канонични православни църкви, които не са в общение с Вселенския патриарх. Бихте ли ми посочили такъв пример?

Не смятам, че понастоящем има канонични православни църкви, които не са в общение с Вселенската Патриаршия. Току-що посоченият от мен пример се отнасяше до схизмата в Българската църква, която обаче по същото време не е прекъсвала общението си с Руската църква, а тя е била в общение с Вселенския патриарх. Така че не мисля, че понастоящем има канонични православни църкви, които да не са в общение с Вселенския патриарх.

В Украйна е създадено специфично положение, при което наблюдаваме наличието на три юрисдикции: едната е на Москва, другата е на т.нар. Киевска патриаршия под предстоятелството на бившия, понастоящем низвергнат, митрополит Филарет, който има претенциите да се явява в качеството си на патриарх, а редом с тях двете съществува и една трета група. Според мен тези три групи не са в общение помежду си и единствената канонична по своя характер е Украинската, която е под предстоятелството на Московската патриаршия. Групата на Филарет не е канонична. Така че в процеса на текущата схизма в Украйна Вселенската патриаршия признава единствено общността под предстоятелството на Московската патриаршия.

Свидетели сме също и на печалното развитие на противоречията между патриаршиите на Антиохия и Йерусалим относно проблема коя от двете да изпрати епископ на Катар. Доколкото знам, Антиохийската патриаршия е прекъснала общение с Йерусалимската, но от страна на Йерусалимската са заявили, че без да прекъсват общение с никого, те все пак ще продължат да отстояват правата си над Катар. В случая виждаме наличието на схизма. Надявам се тя да може да бъде приключена преди Всеправославния събор.

Това може ли да се превърне в пречка за провеждането на Всеправославния събор?

Без съмнение, защото ако Антиохийската патриаршия не се присъедини към Събора, това ще бъде много сериозно препятствие. На раннитц вселенски събори на практика не винаги са били представлявани всички православни Църкви, така че едва ли бихме могли да твърдим, че отсъствието на Антиохия ще превърне свикването на Всеправославния събор в нещо невъзможно, но бих казал, че ще бъде крайно нежелателно провеждането на такъв събор без древната патриаршия на Антиохия. Така че да се надяваме, че ще се постигне решение в тази посока.

Съществуват и други затруднения. До неотдавна Руската задгранична църква не беше в общение с Московската патриаршия, но през 2007 г. това общение, слава на Бога, бе възстановено и така понастоящем онази Руска църква на заточениците по същество е в общение с целия Православен свят, защото е в общение с Москва, която пък поддържа общение с останалите църкви. Съществува и схизма на старокалендарците, която води началото си още от 1924 г., но не смятам, че те изобщо могат да бъдат наричани канонична Православна църква, макар че сигурно са православни по дух.

И ние тук, в Америка, както знаете, имаме сходна ситуация, която определено не е схизма или нещо подобно, но Православната църква на Америка, макар и в общение с Вселенската патриаршия, не е получила от страна на Вселенския патриарх признаване на своята автокефалия.

Точно така, през 1970 г. Константинополският патриарх, блаженопочившият Атинагор, обяви: „Ние считаме това приемане на автокефалия като нещо, което никога не се е случвало“, което според мен посочва, че предвид факта, че преди 1970 г. е съществувало общение между Руския митрополит на Америка и Вселенската патриаршия, значи то продължава, но Константинопол не признава Православната църква на Америка като автокефална. Дали на предстоящия Всеправославен събор ще отделят внимание на този въпрос, не съм сигурен, но доколкото ми е известно, засега проблемът за автокефалията е премахнат от дневния ред, така че е твърде вероятно на предстоящата Петдесетница следващият Събор, стига да се състои, да не обсъжда този деликатен проблем, а просто да остави нещата в съществуващото положение.

Бих помолил да чуя Вашето мнение за някои от темите, които ще бъдат обсъждани на Събора. Например по въпроса за православната диаспора и как да се преодолеят противоречията в управлението. Мислите ли, че е възможно да се стигне до разрешаване на повечето, или поне на някои проблеми, свързани със ситуацията в диаспората, и ако отговорът ви е положителен, то как смятате, че може да стане това?

Според мен съществуват два много съществени проблема, които трябва да бъдат разгледани на всеправославно ниво. Първият е този, който току-що посочихте: проблемът относно организацията на Православната църква извън традиционните й православни територии – в западния свят, в Америка, в Западна Европа, в Австралия и по други места на света. Аз не използвам думата „диаспора“, защото не смятам, че тя продължава да бъде подходящото цялостно определение за православните на Запад. Тук, в Америка, ние имаме православни общности, чиито членове са четвърто, пето, шесто поколение хора, живеещи в Америка, така че ще бъде нереалистично да ги наричаме „диаспора“. Те възприемат себе си в най-буквалния смисъл като местни граждани на страната, която обитават, макар и да се отнасят с почит към ценностите на своите предци, било то гърци, славяни или антиохийци. Така че, да, това е първата изключително важна тема, която според мен трябва да получи внимание от страна на Събора.

Втората тема засяга въпроса за християнското единство. По мое мнение това са двата най-съществени проблема и се надявам Всеправославният събор да има възможност да ги разгледа.

И така, да се вгледаме в проблема относно диаспората, или по-скоро – проблема за православните в Западния свят; нека да използваме това определение. Към настоящия момент не виждам никакво лесно решение. Ако на Събора се стигне до решение, това ще ме изпълни с радост, но понастоящем не виждам как точно може да стане това. Различни са подходите към този проблем. Някои държат на водещата роля на Вселенския патриарх и заявяват: „Той е този, който трябва да дава автокефалия.“ Други подчертават значимостта на църквите-майки. Нужна ни е още много подготвителна работа, ако искаме да стигнем до някаква възможност за вземане на решение. Смятам, че този проблем действително трябва да бъде дискутиран на Всеправославния събор, но не очаквам там да се стигне до някакво спонтанно решение.

Да продължим с въпроса за християнското единство: на Втория ватикански събор е бил приет указ относно икуменизма и през последните 50 години именно той е ръководил Римокатолическата църква в нейното икуменическо дело. Ние, православните, нямаме подобен документ, нито подобни ръководни принципи, а вътре в Православната църква подходите към цялостния въпрос за нашето отношение към другите християни са доста разновидни. Нека да ви дам само един пример.

От XVIII век насам, от около 1758 г., Руската църква е приемала присъединяването на римокатолици в нея да става само чрез изповядване на вярата и опрощение, без да е изисквала миропомазание. Някои руски епископи обаче продължават да използват миропомазание, когато приемат нови членове на Църквата, макар че според официалната позиция на Руската църква това не е потребно по отношение на римокатолици. От друга страна, имаме и Руската задгранична църква, която преди около 20 години заяви, че римокатолиците трябва да бъдат приемани чрез повторно Кръщение. Мисля, че това не се практикува повсеместно в рамките на Руската задгранична църква, но продължава да бъде в сила. По същия начин и на Света гора приемат идващите от друга вяра чрез Кръщение. Тук имаме налице едно крайно и смущаващо противоречие. Щом считаме, че римокатолиците не са кръстени, значи всички трябва да прилагаме към тях Кръщение. Ако ли обаче приемаме, че са кръстени, тогава тяхното повторно кръщаване е богохулство. Така че това очевидно е тема, която трябва да бъде изяснена.

През 1755 г. Константинополската патриаршия и другите източноправославни Патриаршии, но без Руската църква, заявяват, че всички присъединяващи се от други вероизповедания, в това число римокатолиците и каквито и да било други вярващи, трябва да бъдат приемани чрез Кръщение. Към края на XIX век Вселенската патриаршия обявява: „Нека да прилагаме икономѝя. Не е необходимо повторно Кръщение.“ Но указът от 1755 г. никога не е бил отменян; той все още е в сила и именно поради това на Света гора казват: „Ние няма да прилагаме икономѝя. Ще се придържаме стриктно към указа от 1755 г.“ Надявам се същият този указ да бъде официално отменен, за да може ясно да се знае, че миропомазанието ще бъде начинът за приемане на инославни, и че тези, които са били кръстени с вода в името на Светата Троица не бива да бъдат кръщавани повторно. Ето в този случай виждам един много специфичен проблем, който се надявам да бъде поставен за разглеждане на всеправославно ниво.

Представете си, че някой е станал член на Църквата чрез миропомазание и години наред се ползва от Православните тайнства, Светото Причастие. В даден момент решава да стане монах на Света Гора. И преди да го приемат за монах, те ще го кръстят повторно. Как да разбираме подобно положение, при което някой, получавал Тялото и Кръвта Христови в Православната църква, след това чува: „Трябва да бъдеш кръстен повторно“? Това е абсурдно, скандално и то трябва да бъде изяснено. Ако аз самият – приет съм чрез миропомазание – бях решил, че имам желание да стана монах на Атон, те щяха да ми кажат: „Добре дошъл, но сега трябва да бъдеш кръстен повторно.“ В същото време, когато посещавам Света Гора, а аз ходя там най-редовно, навсякъде ме приемат с изключително сърдечно гостоприемство и ме канят да служа Света Литургия. Така че тук имаме едно пълно объркване и сме длъжни да намерим подходящо решение.

Водят дискусии и относно това дали да бъде включен в дневния ред календарният въпрос. В Православната църква съществува противоречие между последователите на Стария календар, Юлианския, и последователите на Новия календар, ревизирания Юлиански, известен като Григориански календар – случва се хората да се вглеждат в някои особености, които обаче не са от особено значение. В случая бих припомнил какво е казал император Андроник III през XIV век. Византийците добре са съзнавали, че Юлианският календар е неточен, и още през XIV век са започнали дискусии за неговата преработка. Когато отишли при императора, за да насочат вниманието му към този проблем, той много мъдро заявил: „В никакъв случай не пипайте календара. Ако сторите това, ще възбудите единствено пререкания и разногласия между хората.“ През ХХ век се е стигнало именно до подобно положение в Православната църква, така че ако моето мнение е от значение за някого, бих препоръчал на Всеправославния събор: „Не пипайте календара. Нека продължим да си живеем с тези два календара и да не създаваме нови схизми.“ Схизмата в Гърция и на други места, предизвикана от въвеждането на Новия календар, продължава да съществува и е нанесла големи щети. Ако се внесат и по-нататъшни промени в календара, това ще доведе до нови вреди. Така че аз искрено се надявам Съборът да остави този проблем настрана. Освен това е налице въпросът относно датата за отбелязване на Великден. Би било прекрасно християните да празнуват Великден в един общ ден. Само че много се надявам Всеправославният събор да не прави опити да въвежда фиксирана дата за Великден – да речем, нещо от рода на: ще празнуваме Великден винаги във втората неделя от април. Датата за Великден зависи както от слънчевия, така и от лунния календар – и от слънцето, и от луната. На практика въвеждането на правило за уточняване датата за Великден изглежда сравнително просто, но на Първия вселенски събор ни е казано следното: изчаквайте до деня на равноденствието. А равноденствието не би могло да зависи от стар или нов календар. Равноденствието е реално явление горе в небесата, астрономически факт, така че нека се съобразяваме с естественото равноденствие. Понастоящем в Православната църква ние изчисляваме равноденствието по Стария календар; новокалендарните Църкви правят по същия начин това, така че всички празнуваме Великден заедно, с изключение на Църквата на Финландия, която следва модела на Запада.

Ето защо нека да отдадем значение на равноденствието и да оставим настрана Нов календар, Стар календар. Това ще рече, че трябва да изчакваме до деня на равноденствието. След което да изчакваме идването на пълнолуние. А в неделята след пълнолунието е денят за празнуване на Пасха. Някои хора поставят въпроса: „Ами юдейската Пасха?“ Бих отговорил така: „Да не мислим за датата на юдейската Пасха. Имам много добър приятел, ортодоксален еврейски равин, който ми разказва,че сред самите евреи има голяма обърканост относно датата на Пасха, поради което въвеждат допълнителни лунни месеци. Ето защо, ако се стараем да се придържаме към този принцип – да изчакваме до отминаване на юдейската Пасха, ние също ще стигнем до объркване. Значи нека да следваме вече установеното правило.

Някои хора казват: „Но защо ни е да се съобразяваме с луната?“ Това според мен разкрива една огромна безчувственост към космическия храм, към света на природата, който Бог ни е дарил да бъде наше жилище. Луната е важна, лунните фази оказват влияние върху духовния ни живот. Това, че живеем в градове, потънали в улични светлини, и не забелязваме появите на луната, показва колко угасваща е станала силата на нашия живот. Така че луната си има своето значение и ние не бива да определяме фиксирана дата за Великден, пренебрегваща луната. Аз бих казал: „Нека да се придържаме към правилата на Първия вселенски събор.“ Ето защо се надявам Всеправославният събор да не доведе до реализация на идеята за фиксирана дата за Великден – нещо, за което настояват Кентърбърийският архиепископ и папата, а да ни позволят да не се отклоняваме от нашите отдавна установени правила.

Твърди се още, че е редно Всеправославният събор де излезе с изявление относно световния мир и човешките права. Да, но нека само да не ставаме проводници на поредица от банални изявления. Нека да изречем нещо, което действително ще има значимост и ще окаже влияние върху света като цяло. Тук трябва най-откровено да посоча, че по моя преценка в по-голямата си част подготвителните документи за този Всеправославен събор са крайно обезкуражаващи и зле съставени. На Втория ватикански събор епископите са били разочаровани от документите, подготвени от Римската курия, и са ги отхвърлили изцяло. Надявам се и ние да направим същото на Събора, макар че това мое изявление едва ли ще предизвика особено одобрение сред определени кръгове.

По-конкретно коя част от подготвителните документи Ви смущават, Ваше Високопреосвещенство?

Смятам, че в по-голямата си част те са неясни и повърхностни. Търсим късчета хляб, а вместо тях получаваме сивкави камъни. Боя се, че за някои това може да прозвучи твърде крайно. Смятам, че макар комисиите да са вложили продължителен труд за изготвянето на тези документи, те няма да бъдат реален обект на вдъхновение и интерес за християнските народи. Няма да доведат до осезателен изблик на свежа вяра. Ето защо бих казал, че Съборът може би трябва да преразгледа отначало всички тези неща. Но да обърна внимание на други проблеми, възникващи от документите. Един такъв проблем, който е истински значим и действително засяга ежедневния живот на хората, това е въпросът за брака. Смесените бракове. Правилата в отделните православни църкви са много различни. Това навярно няма особено значение във вътрешния живот на поместните църкви като такива, но тук, на Запад, е от значение, защото църквите си имат своите паралелни юрисдикции. В едната крайност виждаме Грузинската църква, забраняваща смесени бракове…

А под „смесени бракове“ вие разбирате бракове между православни и…

Разбирам брак между православен християнин и човек от друга деноминация.
Естествено е, че не можем да извършваме венчално богослужение за некръстени хора, за езичници.

Само че поместните църкви си имат своите различни правила. Позволено ли е повторното венчание? Твърдо ли се държи на факта, че Православното венчание е единствено по рода си? Изисква ли се от бъдещата двойка да даде обещание, че ще възпитава децата си в православната вяра? Практиките са изключително разнообразни, не само от църква до църква, но и от клирик до клирик. Ще бъде от полза да имаме по-ясни правила в тази посока.

И тук неминуемо се стига до въпроса за повторния брак на свещеници. Според канона, човек, който има два брака, не може да бъде ръкополаган. Вселенската патриаршия се придържа стриктно към това правило, същото прави, доколкото знам, и Гръцката Църква, но не е така при Църквите на Русия и на Румъния. Те позволяват прилагането на икономѝя в известни случаи и поради това второбрачни мъже могат да получават ръкополагане. Това отново оказва влияние върху православните на Запад. Ако обиколите да поговорите като бъдещ кандидат за ръкополагане, ще получите различни отговори от различните епископи, а това няма да ви е от полза, ето защо ми се иска и този проблем до получи изясняване.

Да се върнем към въпроса за брака: понастоящем епископът не може да има брачни отношения. Би могло да е имал предишен брак, да е загубил партньора си и едва след това да е станал епископ, но от практически съображения той не трябва да бъде семеен човек. Редно ли е да има промяна в това?

Доколкото ми е известно, специално въпросът за епископските бракове не е предвиден изрично в подготвителните документи за Събора, но при положение, че ще се обсъжда въпросът за брака, това също е възможна тема. През втората половина на ХХ век възникнаха известни затруднения, защото в някои части на Православната църква монашеският живот отслабна значително и така стана доста трудно да се намират кандидати, тъй като епископите на практика трябва да бъдат не само безбрачни, но и да са дали монашески обет. Много често броят на такива кандидати се оказва крайно ограничен.

Същият е случаят с Православната църква в Америка. Те срещаха затруднения – може би не точно понастоящем, но в близкото минало – при намирането на кандидати за епископски сан, защото нямат особено много монаси. Относно въпроса за брачни епископи… Имало е такива в ранната Църквата – вярва се, че св. ап. Петър е бил семеен, – но някъде от VI – VII век, доколкото знам, се въвежда изискването епископът да бъде безбрачен, а изискването за монашеския обет влиза в сила чак към XIV век. Така че тук става дума за въпроси, свързани най-вече с дисциплина, не с вярата. Лично аз не виждам защо да нямаме отново брачни епископи, но това не е въпрос, който привлича особено много вниманието ми, за да изразявам някаква позиция.

Навярно има и други спорни моменти от практическа гледна точка, засягащи отдалечаването от служението, а и предполагам, че това би накарало някой по-възрастен епископ, който би отглеждал деца, да пътува заедно със съпругата си…

Да, но в наши дни не е никак трудно един епископ да обикаля своята епархия. Не е нужно да отсъства от дома си седмици наред, както е било в по-ранни времена. Да, бихме могли да повдигнем тези въпроси, но смятам, че те не са включени в дневния ред.

С какво бихте искали да сложим финал на нашия разговор?

Каква е главната задача на Църквата? За какво ни е дадена Църквата тук, на земята? Какво точно е във възможностите само и единствено на Църквата? Един кратък отговор: Църквата е тук, за да прославя светата Литургия. Църквата е Евхаристиен организъм. Църквата е сътворена в Евхаристията.

И така, ако погледнем на Църквата от тази гледна точка, за да видим, че първостепенната й задача е да можем именно в Църквата ние да влизаме в съвместно общение с Тялото и Кръвта Христови, тогава спокойно можем да кажем, че по-горе обсъдените проблеми са нещо второстепенно. Първостепенното или най-същественото в нашия Православен свят, това е всички ние да пристъпваме редовно към светото Причастие, да извършваме този акт с още по-старателна подготовка и още по-дълбока вяра. Именно това всъщност е най-същественото. Всички останали неща, които обсъдихме, имат своето значение, но те не са сърцевината на нещата. Същността на въпроса е в това, ние, кръстените, подготвяйки се с изповед, не непременно преди всяко св. Причастие, но с редовна изповед, да пристъпваме към тайнството с обновена вяра. Затова моята молитва е, по пряк или косвен път, Всеправославният събор да доведе до евхаристийно обновление в нашия православен свят. | www.ancientfaith.com

 

Интервюто е публикувано със съкрашения

 

Превод: Анжела Петрова