Дядо Йосиф: Ние вече не сме Църква на мълчанието

Искам да се радвате, че Господ идва, казва Негово Високопреосвещенство Йосиф, митрополит на САЩ, Канада и Австралия в интервю на Ана-Мария Кръстева

На книжния пазар в България вече е книгата "Отец Серафим Роуз – живот и дело", благодарение на вас. Кое ви накара да я предоставите на българския читател?

Името но отец Серафим е популярно не само в Америка, а най-вече в Русия, защото духовният му старец св. Йоан Шанхайски или Санфранциски е бил човекът, който за първи път го забелязал в своята катедрала в Сан Франциско. Няколко пъти след като го вижда на богослужение св. Йоан казва на Юджин, това било мирското име на отец Серафим: "Ела да поговорим". Още този пръв разговор така го пленил, че Юджин, който бил момче просветено, с изключителна духовна надареност, таланти в много отношения, се пленил от изключителната духовност на св. Йоан Шанхайски, който ние наричаме Максимович или Санфранциски. Впоследствие под духовното ръководство на св. Йоан така усвоил славянския и руския език, че след три месеца става четец, певец на клируса, а много често и преводач на св. Йоан Шанхайски, като имаме предвид, че този старец е бил високо просветен и пленява най-вече с живота и словата си. Така той е пленил и студента Юджин. За кратко време с благословението на св. Йоан, заедно със свой приятел руснак на име Герман, отец Серафим основава духовно братство. Отделяйки от заплатата си, продължват завещанието му да разпространяват светото Православие. И, разбира се, за кратко време, с благословението на св. Йоан, отец Серафим вече кано монах заедно с отец Герман закупуват място в планините на Платина, където правят килии, църква и намират хора, който да ги последват, за да разпространяват светото Православие в духа на св. Йоан Максимович, чрез статии, чрез лекции, чрез проповеди и най-вече чрез православен начин на живот.

Дядо Йосиф, вие казвате, че не познавате лично отец Серафим, но се възхищавате от неговия дух, от неговата проповед. От вашите думи става ясно, че той не веднага намира православната вяра, той минава през много учения, за да стигне до Православието. Защо този човек ще бъде интересен за българския читател, не само за този, който е въцърковен, но може и да помогне на тези, които са извън църквата да влязат в нея?

Наистина вие сте схванали главната причина, заради която аз дръзнах да помоля издателство Омофор да издаде тази книга с мое благословение. За да стане по-бързо, ние помогнахме с парични средства от манастира в Платина и от автора на книгата отец йероманах Дамаскин, който е мой личен приятел, голям български приятел и молитвеник за нашата църква, заедно с игумена на манастира "Св. Герман Аляски" отец Герасим. Това е нещо изключително, което казвам и в моята рецензия на българския читател. Да купи тая книга и непременно да я прочете, независимо от неговия пол, характер, възраст, вяра, социално положение. Защото, както съм казал там, макар от православна майка роден, в семейство с деди и прадеди, вкоренени в светото Православие, той ме плени. Плени ме това, че аз като роден православен, кръстен още като бебе, никога не съм изпитвал тези чувства. Не съм търсил Христа, защото съм го имал в кръвта на майка ми, в моята кръв, в моето възпитание, в живота на моето семейство, които всички бяха православни. И никога не съм мислил за Христа, защото съм го имал.

А този търсач на Христа, както и вие казахте, е минал абсолютно през всичко, за да намери истината. Много пъти, когато е ставало дума, той е казвал: "Не ми говорете за ада, аз бях в ада, аз минах през него, аз знам какво е там". Имайки предвид всичките тия източни учения, увлечения, много от които модерни в нашето време. И той е намерил дълбочината на Православието предвид лицето на св. Йоан Шанхайски. Отец Серафим е интересен и с друго. Самият той казва: "Аз страдах и се борих със себе си и всичките мои знания. Търсех да намеря Христа и страдах много, ред години, докато намеря св. Йоан. Но като намерих Христа, аз започнах да страдам повече. Т.е. страдам как да запазя Христо в себе си , как да съм подобен на Него. Как да мисля, да чувствам, да говоря, за живея като Христа". Ето това нещо ме плени. Аз не съм минал пътя на отец Серафим до пострижението му в монашество. След това той за кратко време става известен. Канят го като изключителен лектор в университета, който е завършил, в другите университети.

Сега на 2 септември аз бях в неговия манастир, изнесох лекция пред триста души и им казах, че вече книгата излиза и на български език, което една гордост за мен, защото отец Серафим, независимо, че не роден православен, е православен духовник, което за нас българите е полезно. Затова съм и рекламирал и книгата, и съм пожелал тя да се чете от всички. И накрая я определям като един Божи дар, Божие благословение за БПЦ, защото отец Серафим е един от учителите на светата Църква, когото е добре да познаваме.

С плавен преход към притчата за богата вечеря, която Господ Иисус Христос разказва и завършва с думите: "Мнозина са звани, а малцина призвани". Отец Серафим от тези малцина призвани ли е?

Мнозина са звани и той е бил в мнозината, защото половината си живот е бил в ада, както самият той казва. Т.е. той е търсил истината. Той е имал дълбоко в душата си Божия дар да Го търси. Както в целия Стар Завет, така и големите философи Платон, Аристотел, Сократ, които по един или друг начин, преди да дойде Божият Син да възвести нашата вяра, са Го търсили. Отец Серафим е като тях. Но в същото време той е получил Божия дар и благословение да стане от вторите, за което се радваме. Да стане от малцината избрани. Защото действително Господ като Сърцеведец е прозрял в сърцето му нещо, което при другите не е имало. Много хора искат да следват Христа, но искат да следват Христа – Победителя, Господа на радостта, на щастието, Господа на удоволствието, Господа на всички радости в живота. Но така не става. Защото Господ е имал Голгота, Господ е минал през страданията и светия Кръст. И затова този, който иска да има Христос, възкръснал като победител, без да е минал по пътя на страданията и на светия Кръст, той не търси Христа, Който е истинският Христос. Затова ние намираме отговор на този проблем и в Евангелието, където се казва: мнозина са звани, а малцина избрани. Светата Църква, особено Православната Църква, седи отворена, кани с камбанния си звън, със службите, с проповедта. Камбанният звън в неделния и празничен ден се слуша от мнозина, но малцина влизат. Малцина са тия, които искат да знаят и да живеят православен начин на живот.

Затова на мен ми се иска да спра вниманието ви, че светото Православие не е религия. Светото Православие е вярата, словото, учението на Господ Иисус Христос, донесено ни от Единородния Син Божии. Господ казва всичко, което съм чул от Отца, Аз ви го предавам. Значи това е воля на Бог Отец, изразена чрез Бог Син и благословено от Бог Дух Светий, за да може да се осъществява, прилага и да спасява. Това не е измислица на човек, както всички други религии са измислици или воля на разни самозванци или разни отделни личности.

Ние се отличаваме и в много отношения нашия български народ трябва да разбере своето предимство в това, че сме православни. Ние сме от мнозината звани, но аз мисля, че нашия български народ е от Бога избран. И особено в днешно време като членове на Европейския съюз. Ето ние влизаме и сме вече четири държави, 40 милиона православни и ние във всички случаи трябва да кажем на мнозината звани в Европа, която смятаме, че е християнска, но за съжаление се отказва от своето християнство и в нейния устав или конституция дори е изпуснато християнството. Там има идеализъм, хуманизъм и секуларизъм, но християнството е оставено назад, дори напълно изоставено. В същото време, ако забележите за мен това е Божие благоволение. Европейския съюз си го представям както Римската империя навремето. Бог даде Римската империя и точно във време, когато да се роди Господ Иисус Христос, да започне Църквата своята мисия на Петдесетница. И св. ап. Павел, св. ап. Петър и всичките апостоли да тръгнат из тази империя свободно да пътуват и да правят своите пътешествия, за да разпространят Христовата вяра по цялата земя.

Наш дълг сега е нашата Православна църква да се стабилизира вътрешно, и морално, и финансово, за да можем ние да изпълним това, което Господ ни казва чрез Евангелието. Малцина са призвани. Ние сме призвани и ние трябва да приканим на банкета всички тия, които се чудят дали да дойдат и се оправдават, че не могат да дойдат, но ние трябва да ги приканим.

Дядо Йосиф, това че сме богоизбран народ звучи някак обнадеждаващо, но аз забелязвам и нещо друго. Наистина това евангелско четиво се пада винаги в навечерието на Рождество Христово, може би Църквата е решила така мъдро, защото ние около Рождество Христово можем да измислим доста осъвременени причини, поради които да изпуснем раждането на Сина Божии. Да го изпуснем като духовно преживяване, не като подаръци или елха.

Разбира се, както Свещеното Писание има червена нишка, която ни показва, че Св. Дух е ръководил всичките писатели, така също и светите отци, които са написали календара, са разпоредили това неделно четиво да бъде в Коледния пост и като предпразненство на Рождество Христово. Защото Богаташът или Човекът, които е дал това тържество, символизира Бог Отец, които е разпращал всичките тия слуги по пътища и кръстопътища да отидат и да поканят хората на банкета, който дава. Сега е и моментът, когато светата Църква било чрез камбанен звън, чрез проповеди или чрез словата които аз ще кажа, трябва да накара хората да чуят и да забележат, че ето, идва Спасителят на света, ражда се Богочовекът, Който е очакван дълго време да дойде.

Самите философи са предсказали за Него и мнозина учени хора са казали, че може би само Бог трябва да слезе от небето, за да ни помогне да се избавим от всичките тия беди, които са били реалност, преди да се роди Господ Иисус Христос. Това е символът и обяснението на притчата за големия прием, който Господ дава, свързан с големия празник Рождество Христово. Глашатаите ходят и предвещават, че всичко това ще се осъществи и ние трябва да бъдем готови. От 14 ноември светата Църква призовава и почва да пее: "Христос се ражда, славете го. Христос идва от небесата, славете Го. Христос е вече на земята, прославете Го, приемете Го". Това са думи на светата Църква, които са казват точно като всичките тия глашатаи, барабанджии и хора, които отиват да известят волята на богатия човек, който е дал банкет. Това е поводът, който и светата Църква ни приканва да уважим и да отидем на Бъдни вечер, за да чуем вестта на ангела, който казва: “Известявам ви голяма радост, хора, ще ви се роди във Витлеем Спасител, Който е Христос Господ”. Това е центърът на това тържество, на всичката подготовка за Рождество Христово. Ще ни се роди Спасител, Който е Христос Господ, който друг евангелист назовава Емануил, което ще рече Бог с нас. Щом Бог е с нас, тогава, нищо и никой не може да бъде против нас. Това е радостната вест.

И аз искам да спра вниманието на читателите върху това, че много неща се случват, които искат да развалят тази наша рождественска радост. И дяволът, злият дух, и хората, които са в негово послушание, всичките тия поднебесни сили на злобата, които се опитват да помрачат Христовото идване отново на земята, не ще успеят. Дори и в медийното пространство се прокрадват твърдения за идването на Антихриста, за печати и лични карти, които ще ни следят и ще ни правят зависими. Всички тези неща идват от страната, в която аз служа. 25 години аз съм в борба с тях и искам да уверя читателите, че те не бива да се страхуват, нито да се плашат от каквото и да е било, защото ние имаме печата на Духа Светаго при Кръщението, ние имаме светият Кръст. Аз имам тия два печата и аз не се плаша от никакъв друг печат, от никакъв звяр, от никакво число и т.н.

Аз очаквам Господа и той ще се роди. Емануил, Той ще бъде с мен. Щом е с мен, аз искам да кажа на нашите читатели: "Ей, радвайте се. Рождественската радост искам да изпълни душата ви. Аз искам вие да се радвате, че Господ идва. Да го посрещнете. Да направите местенце на Бъдни вечер за Него. На Коледа да го поканите да бъде с вас, защото Той чука на всяка врата. Той иска да влезе. Той иска да бъде приятел с всекиго от нас. Това е Неговата цел, Той слиза и казва: Вие сте ми приятели, Аз ви казвам всичко". Той ни е казал всичко. Няма нужда да търсим нови пророци или да бягаме по землянки, както тия в Русия, дето ще чакат идването на Христа през май следващата 2008 г. Нищо подобно. Аз искам да бъдем ние зилоти, да пазим вярата си, защото и ние вярваме във възкресението на мъртвите, и ние очакваме живот в бъдещия век, и ние молим Господа да ни помогне да дадем отговор пред страшното Божие съдилище. Всичко това е о’кей, но ние не бива де се плашим, защото Господ е с нас. И щом Господ е с нас, никой не може да бъде против нас.

Дядо Йосиф, може би ако наистина бяхме православни по дух, а не по традиция. За жалост, това се забелязва в България. Ние повече сме склонни на едно сеуверие, на едно подготвяне на гозби за Бъдни вечер, но много рядко се замисляме върху раждането на Христос в самите нас.

Това е добре, че Коледата е влязла в нашия бит, но това не е добре в друго отношение. Ние под влияние на телевизията, на радиото, на вестниците, на държавата и на всички тия публични секуларни неща, украшенията на града и всичката тази пищност и светлина поставяме маловажните неща на първостепенно място. А главното е че ние очакваме раждането на нашия Спасител на Господ Иисус Христос и тази наша радост трябва да влезе в сърцето ни, за да можем да го преживеем. В много отношения, да знаете, аз облажавам стария стил. Защото пищността минава на нашия 25 декември, а на 7 януари те си празнуват тихичко, кротичко, секретно, но истински духовно. Това нещо ми дава право в моята епархия в Америка да имам и двата стила. Да не послужи това като критика. Дори аз като се върна в Америка аз ще отида в Бостън, за да изживея вторият път вече съвсем духовно Христовото раждане.

Ние тука някак ходим, пазаруваме, поднасяме подаръци, украсяваме елхата и отдаваме премного време за всичките тези неща. Е добре, красиви са, за децата ни, за възпитанието, но те са далеч от сърцето и далеч от същността, която светата Църква иска да ни каже за празника Рождество Христово. Защо го празнуваме три дни? Защото каним народа да разбере радостта, да вникне в радостта, да има Господа в сърцето си. Да станем деца. Затова Господ се ражда. Тука е силата на Рождеството. Всяка година Господ Иисус Христос се ражда и ние Го наричаме Родилият се Богомладенец. Всичко това ни възпитава и идва да ни припомни нашата детска възраст, нашата чистота. Затова Църквата проповядва, че може би ние можем да стигнем Господа със сърцето си само с нашата детска чистота. Господ се ражда като дете и ни връща 2000 години. Всичко ни е оставил, всичко ни е дал, всичко ни е казал в светото Евангелие. Дори св. ап. Павел казва, че дори ангел от небето да дойде да ви казва някакво друго евангелие, не му вярвайте. Всичко е казано, но ние по човешки се улисваме, забравяме и изоставяме това, което е най важно. Затова светата Църква със своя типикон и календар ни връщат към най-святото. Към детството на Христос, към чистотата, към светостта на Витлеемската пещера.

Да видим иконата на този ден, на Бъдни вечер и на Рождество Христово. Нека всеки, когато отиде на Бъдни вечер или на Коледа в храма се взре в иконата на света Богородица. И знаете ли какво ще забележи. Ще забележи топлината на погледа на света Богородица и на Богомладенеца. И особено усмивката на Богомладенеца, Който сякаш иска да изхвръкне от скута на майка Си и да прегърне всекиго от нас и да го дари с радост и любов.

Дядо Йосиф, вие казахте, че в Евангелието всичко е казано, но тук възниква един съвременен проблем, а той е че като че ли в БПЦ не всичко се казва, защо?

Когато питам високопреосвещените старци по време на заседания в Св. Синод, всичките казват: "Абе, дядо владика служим непрестанно, проповядваме навсякъде. Вършим си мисията, изпълняваме дълга си. Навсякъде, където отиваме да служим народа ни се радва". Аз също, където отида да служа с благословението на дядо Максим, виждам много народ, който иска да се пречисти, да чуе проповедта ми. Не съм по-различен от тях . Има, разбира се, начини, които все още не са осъществени от нас. Имам предвид другите юрисдикции, който имат и радиочас, и телевизия, и църковен вестник, и издателства, и по епархии се издават църковни бюлетини. Но пък от друга страна се възхищавам на тези от журналистите, които работят за Църквата, без да са под нейната юрисдикция. Както телевизионните и радиопредавания, така и двата православни сайта Православие БГ и Двери на Православието. Вижда се, че има хора, които желаят и искат повече от нас.

Аз и на заседания на Св. Синод съм казал, че за нас настъпва едно тежко и отговорно време. Вече нашият народ, особено част от журналистите, които се занимават с нашия ресор, са много по-образовани от нас. Така че ние не сме на своята висота, ние трябва да знаем кой ни слуша, какво иска да чуе от нас. Днес проповедта не е достатъчна. В Америка моите пасоми са безмилостни към мен. Когато отида при тях, по два-три дни денонощно почти искат, задават въпроси и чакат отговори. Те искат да знаят светото Православие в неговата същност. Затова аз се чувствам длъжен освен да проповядвам, да използвам всяка възможност да разпространявам светото Православие.

Какво пречи на архиерейте на БПЦ да бъдат близо до своите пасоми?

(Смее се) Неудобно ми е защото аз съм един от тях и практика е да не се критикуваме (това е особена българска черта) и да не говорим един срещу друг. Но ако можем, да се подпомагаме един друг. Това, че Светия Синод е далеч от хората, е много строго казано. Ние сме сред хората, но може би в очите на хората това не е достатъчно. Защото ние трябва не само да живеем православен начин на живот, но и да проповядваме със статии, лекции, писане на книги. И действително и аз чух критиката, че докато другите владици в сестрите православни Църкви пишат книги, ние нямаме автори. Но ще си вземем бележка. Има критики и някои от тях са основателни. Особено за хората в Културно-просветния отдел на Св. Синод. Има неща, които могат да се направят.

Това, което ме безпокои и за което трябва да намерим отговор, поне за себе си, е промяната на атмосферата в Православието и в нашата Църква. Което означава преди всичко способност да погледнем себе си отстрани и вътре в нас. Което означава покаяние, общение, защото исторически в Православието отсъства критерия за самокритика. Не се учудвайте на това. Такова Православие е пронизано от комплекса за себеутвърждаване, то работи за някакъв вътрешен триумфализъм, макар в кавички казано. Трагизма на православната история винаги откриват във външното зло. Вие знаете колко много говорим за преследване, за турско робство, за измяна на интелигенцията, за болшевизма, за комунизма, атеизма и т.н. но никога не търсим вината вътре в нас си. И докато бъде така, никакво възраждане на Православието не може да има. Защото ние трябва да вникнем вътре в себе си и да разговаряме по начина, по който не е свикнала да разговаря нашата закостеняла религиозна институция. Църковността ни би трябвало да освободи човека, но често се случва да поробва и ограбва нашите хора. Защото човек започва да се интересува от стария, от новия стил, от епископски интриги или пък ни обзема една елейност, а не духовността. Когато на духовността се гледа единствено в разпространение на някакви брошурки, на чудотворни икони, на случването на чудеса, на всякакви съмнителни неща, хората може би с право обвиняват някои от нас в "попщина".

Наше задължение е да говорим непрекъснато по духовни въпроси. Ние трябва да смятаме за свой дълг да говорим не с дъхаща на постно масло маска на основното благочестие, а вече да говорим реално. Хората вместо да знаят, че има радост, светлина, смисъл, вечност, ние просто понякога ги правим да стават раздразнителни, ограничени, нетърпими, често пъти просто зли. Даже дори не се каем за това, защото според много от нас в това се състои църковността. Което, разбира се, не е истина. Благодарение на тези от вас, които основателно ни критикувате, вече мога да кажа нещо, което и много мои събратя в Св. Синод споделят, че вече разбиваме понятието, че сме Църква на мълчанието. Напротив ние си взимаме бележка и мисля, че през 2008 г. и занапред ще има много неща, на които вие ще се зарадвате и дори учудите.

Дай Боже, наистина БПЦ да престане да бъде Църква на мълчанието. Св. Синод на БПЦ се гордее и бие в гърдите, че 85 % от българския народ е православен. Тази статистика според вас вярна ли е, дядо Йосиф?

Вие вече го публикувате на много места и много архиереи си служат с тази статистика. Аз искам прошка за това, което ще кажа, но според мен тази статистика е невярна. Но моето гледане е отдалеч, а вие тук отблизо ако смятате, че е така, също мисля, че не сте прави, защото по-моему 5% от хората водят реален православен начин на живот. Другите са кръстени, без да участват активно в Църквата и чак при погребението търсят отново Църквата, т.е. от Кръщението до погребението те отсъстват от активния църковен живот.

Отец Стефан от Русе бе казал, че в голямата си част православните са християни на колела, т.е. в детската количка отиват до храма и се кръстят, а след това отново с катафалката на колела поемат по вечния си път.

Да, отец Стефан го е казал много точно и вярно и той като свещеник едва ли греши и аз съм съгласен с него. Бих искал да кажа, че е имало време, когато обществото ни е било православно и в това общество и време е имало хора, които са мислели различно. Сега тези, които мислят различно в обществото, сме ние православните. Оттук идват всички беди. И независимо от това, че  трябва да живеем в обществото, без да сме православна секта, ние изглеждаме точно в това положение. Да вземем православната Църква за пример. Тя живее и оцелява във всякакви държавни структури, за доброто, за народа. И нейните служители изнемогват. Затова на нас ни е трудно. Самият аз се питам: добре де, да се отделя от това общество и да живея някъде самин… Хубаво, аз съм монах, но за нашите свещеници, да речем, и за миряните? Да се отделим като секта в някакво гето? Не бива. И затова въпреки критиката, въпреки всичките тези недоволства от нас, особено днес и след всичките тези години, които ние пропиляхме за вътрешни разправии, несгоди и т.н. аз мисля, че ние трябва да погледнем към себе си. Аз критикувам самите нас. Ние не направихме достатъчно, но все пак има едно освежаване. В нашите епископски редици влязоха нови епископи и ние вече си отиваме по закона на живота. Моята надежда е от семинариите, от Богословските факултети да дойдат хора, който не само да живеят православно, но и да покажат светостта и голямото значение на Православието за целия ни народ. Така че целият ни народ да живее като православен и да се спасява в Господа!

Дядо Йосиф, вашата благословия за българите по повод предстоящата Рождественска нощ, която очакваме.

Нашата надежда е, че с благодатта Си Роденият Богомладенец ще убеди всеки един от нас да разбираме брата си, да не забравяме баща си, да не изоставяме майка си, да не убиваме или изхвърляме децата си, та образът на Божията любов отново да продължи да дава нов живот. Приятелю мой, както мило ни призова отец Йоан Крестянкин, с умиление да се приближим до Богомладенеца Христос и да изречем пред Него тиха молитва и Той ще вразуми, обнови и запази всички, които в нуждите си се обръщаме към Него. Прав е ангелът, който ни уверява в Рождественската нощ, че се роди днес във Витлеем Спасител, Който е Господ. Прочее да се възрадваме и развеселим от тази новина. Честито Рождество Христово. Благословена Коледа.