Единственият истински избор и единственото истинско изкушение

Pазговор с академик Владета Йеротич

„Възлюбени! Ние сега сме чеда Божии, но още не се знае какво ще бъдем.”
Св. Йоан Златоуст

Академик Владета Йеротич е работил дълги години като психиатър и психотерапевт. От 1985, когато започва да се преподава тази дисциплина, е преподавател по пастирска психология в Белградския Богословски факултет. Той е и лектор към Пастирския консултативен център в Белград. Автор е на повече от 200 публикации в граничните области религия и психотерапия, философия и психиатрия. Изнасял е лекции по психиатрия, религия и литература във всички по-големи градове на Югославия. Изявява се успешно и като литературен критик.

Има издадени 22 книги, от които по-известни са „Психоанализа и култура”, „Вяра и нация”, „50 въпроса и 50 отговора от християнската психотерапевтична практика”, „Психичното и религиозното битие в човека”, „Учението на св. Исаак Сирин и нашето време”, „Учението на св. Йоан Лествичник и нашето време”, „Старото и новото в християнството”, „Християнството и човешките психични проблеми”, „Индивидуация и обожение” и др.

Акад. Йеротич се занимава и с народопсихилогия, познат е като изтънчен анализатор на човешката психика. Най-голяма ценност представляват неуморните му усилия да сдобри психологията и религията, той е мисионер сред психолозите и посланик на психологията сред богословите. Ако осъществява успешен синтез и сътрудничество между тези две науки, то е защото самият той е приел християнството за своя лична позиция и начин на живот.

За него митрополит Ириней Булович казва: “Той успя така да изтълкува учението на св. Йоан Лествичник, че то да звучи достатъчно актуално и разбираемо и за нашето време; той пренесе св. Йоан Лествичник в нашето време.”

Отец Владимир Вукашинович: Уважаеми проф. Йеротич, замислихме този разговор като обсъждане на няколко основни проблема, с които се сблъскваме в нашия стремеж да живеем православната вяра, колкото е възможно по-автентично в контекста на всекидневния живот. Което означава, че нас сега и тук ни интересува религиозността в конкретното ежедневие, духовност която е истинска и приложима, която предизвиква, която променя начина на живот, а не остава на далечно, абстрактно или пък нереално, само емоционално ниво.

Затова започваме със следния въпрос: всички днес сме свидетели на все по-голяма криза в брачните отношения, която води до повишаване броя на разводите. Можем ли да гледаме на този феномен само през призмата на финансовата и социалната еманципация на жените и всеобщата липса на готовност за саможертва и у двамата съпрузи или съществува и друга причина?

Д-р Владета Йеротич: Благодаря за доверието, което ми оказвате, задавайки ми комплексни и трудни въпроси, за които аз едва ли съм достатъчно подготвен, първо духовно и на второ място богословски. С тази забележка, която не е за пренебрегване ще се опитам, в името Божие, да отговарям. Присъща ми е и близка вашата мисъл за нашия общ стремеж „да живеем колкото е възможно по-автентично православната вяра в контекста на ежедневието”. Повечето ваши въпроси разбирам като наша обща православна болка как на края на ХХ век и в Сърбия автентично да живеем нашата православна вяра и то в свят, който преживява бързи и съществени промени. Вашите въпроси са свързани със семейството, което векове е било и трябва и занапред да бъде основа на всяко общество – християнско, секуларизирано или атеистично. Свидетели на все по-бързото разпадане на традиционното, патриархално, християнско семейство в западноевропейската култура и цивилизация, а за съжаление и при нас. Причините са многобройни, за тях се е писало и се пише най-често добре и точно. С постепенната загуба на вярата в Бога у европейския човек, чието начало е още в ХVI-ХVII век в Англия, Франция и Германия и която се проявява първо в съмнението, а после и в неприкрития атеизъм, здраво забоденият от векове Христов кръст все повече се отдалечавал от така наречените християнски народи, за да остане изправен и светещ само в душите на отделни християни. След дълбоко разклатеното доверие в невидимия Творец на „всичко видимо и невидимо” се разклатило народното доверие и в светските и в църковните авторитети (царя, краля, папата, патриарха), а след това съвсем неочаквано и по последиците си трагично, от очите ни в този век е изчезнал авторитетът на главата на семейството. Социолозите с право пишат, че истинските авторитети в обществения живот все по-често са били умалявани или заменяни с авторитарни личности (хора с лъжлив авторитет). Европейското семейство, а за съжаление и балканското, така се разпада, че на човек, обхванат от мрачни съмнения, му се струва, че никога повече няма да може да се излекува и да се върне в предишното състояние. А дали трябва изобщо да се върне в предишното състояние и дали патриархалното семейство е било и е останало подходящо за човека за всички времена? Би могло много и добре да се говори за това, но сега не е подходящия момент за такива разговори. Браковете се разпадат, децата, ако изобщо са родени, се оставят у единия или при нито единия от родителите, оттук броят на безпризорните млади драстично расте в света. Съгласен съм с вас, че може би една от главните причини за такова състояние на европейското и балканското семейство е именно липсата на готовност у мъжа и жената за жертва, т. е. голата себичност, предаността към „принципа на удоволствието”.

След като сме при брака и брачните отношения сам по себе си изниква въпросът за родителството и възпитанието на децата. Какво представлява православното възпитание? По какъв начин то се осъществява в конкретните ситуации? Дали съществува среден път между двете стандартни възпитателни екстремности, които отличават православните родители – докато едните позволяват на своите деца пълно уеднаквяване с така наречените безсмислени същности, които съвременната култура и общество поставят пред тях, защитавайки поведението си с това, че децата трябва да опознаят света в който живеят, другите, които всъщност са малцинство, изолират до голяма степен своите деца от споменатите феномени, като по този начин постигат само това– децата им растат в някакъв вид религиозно гето. Какво трябва да се направи?

На този въпрос биха Ви отговорили много по-добре известните съвременни педагози и между тях и християнски, православни педагози. Идеалът на възпитание и християнско и т. нар. хуманистично – винаги е бил да се изгради цялостната личност на човека. За да се знае най-напред какво е цялостна личност трябва добре да се познават всичките три страни на човешката природа – духовна, биологична и обществена, т. е. какво в отделния човек означава неговият духовен, душевен и телесен живот. Пренебрегването на само една от тези три страни на човешката природа и човешкия психичен живот неизбежно води възпитателя (родител, учител, преподавател в университета, в църквата) в едностранчивост с вид на гето (обикновено материалистично или религиозно).

За homo duplex се говори отскоро, но такъв раздвоен човек – гръцкият богослов Корнаракис (в своята книга Шизофрения или аскетизъм) би казал шизофреничният – човек го е имало винаги, но в ХХ век този болен човек се забелязва повече от всякога. Как във възпитанието да се избегне възникването на такъв човек – homo duplex (двойнствен), лицемерен, двуличен, който в обществото и към обкръжаващите застъпва мироглед противоположен на неговите истински убеждения – когато в историята на света, нито пък в християнската история не ни е познато време, в което такъв „двустранен, двуличен” човек да не е съществувал. Не е ли homo duplex естествено явление, което отговаря на дуалистичната природа на падналия човек? Погледнете само обикновения човек в ХХ век по време на комунистическата, фашистката или нацистката репресивна власт на страха; но да се сетим и за отдавна разпространеното понятие „неделен християнин” в земите на Запада и Америка. Все наистина раздвоени хора!

Зигмунд Фройд, въпреки че е атеист и позитивист, е умеел остро и точно да забележи лицемерието на своето време в своята родина Австрия и на европейските хора, които са били негови пациенти, и е могъл добре да различава „естествените хора, културните симуланти и истински културните хора”. Да се върнем към полезните холистически идеи в съвременната психология и педагогика, идеи, които тегнат към изграждането на цялостния човек. Когато става въпрос за така наречените християнски народи не е възможно да се разглежда изграждането на цялостния човек без християнското, при нас православно християнското възпитание. Но как, с право питате, да се обгрижва в православното семейство православният човек без да се поставя под стъклен похлупак или в религиозно гето? Тази трудна задача могат да осъществят, според мен, само истински православните родители, които не се страхуват от чудовището околен свят. Отвореността към обществото на „княза на този свят”, толкова колкото това е необходимо, и при това непрестанно запазване на християнския подвиг в себе си и в своето семейство (без криволичене в какъвто и да е вид фанатизъм) ще бъде достатъчно на такива родители за да изградят добър, ценен и реален православен християнин, за радост на Църквата и на целия свят.

Да се възпитава дете означава освен всичко друго да го подготвиш за зрял и автентичен начин на живот. Това пък подразбира сблъсъка със собствената сексуалност. Един ден нашите деца ще се обърнат към нас, доколкото сме спечелили тяхното доверие и сме спрели развитието на лъжливия срам, който би ги отдалечил от нас и би ги подтикнал да потърсят отговорите на въпроси, свързани с този аспект на техния живот, на други места. На всички ни е добре позната позицията на Църквата по тази тема, но тази позиция, както и цялостната светоотеческа мисъл, която се докосва до феномена сексуалност, не взима под внимание новото, което е донесло нашето време: феномена на „забавлението”, т. е. определен период от време, което младите хора прекарват заедно преди да встъпят в брак. Това поставя пред нас нова проблематика. По какъв начин да помогнем на нашите деца и на всички млади хора, които се обръщат към нас за помощ, да преживеят тази фаза от техния живот християнски? Сигурно не е достатъчно да им се говори с речника на забраните и наказанията, нито пък е от голяма полза позоваването на този или онзи авторитет. Това е още по-трудно в нашите конкретни условия, където имаме, от една страна груба атеистична среда, изопачена система, където ценност е еротичното, което напада от всички страни душите на младите, а от друга страна има и жажда за автентичен живот в Църквата. Какво да се направи по този въпрос?

Вашият въпрос за сексуалното, по-точно еротично-сексуалното възпитание и поведение конкретно в православното и на православното семейство добре продължава вашия предишен въпрос за православното възпитание изобщо. Не се съмнявам, че доколкото разбирателството между православните родители е добро, доколкото те са успели да постигнат „златната среда” между околния (външния) и християнския (вътрешния) свят, дотолкова и еротично-сексуалният живот на техния син или дъщеря ще протече относително хармонично. За да може този синхрон между от една страна естествените природни наклонности на младия човек към любов и секс и жаждата за живот в Църквата да започне да се осъществява, необходимо е между родителите и техните деца да има доверие. Идеалната необходимост на човека да обича свободно и платонически и необходимостта на реалната човешка природа (не знаем всъщност коя природа първосъздадената или падналата) да се съедини полово с обичаното същество и да остави след себе си потомство (нагона за запазване на рода, както го наричат биолозите), въпреки многото и всестранни изследвания и на учени и на богослови е останала загадка за човека. Може би защото не знаем какъв начин на размножаване е предвидил Бог за Адам и Ева.

Свидетели сме днес, нещастни свидетели на обща сексуална разпуснатост, в която от любовта остава само замръзнала пъпка от пролетта. Сексуалната извратеност, често под влиянието на алкохола и дрогата (но и без тях) среща търпимост, даже намира и търси узаконяване. Всичко това вече се е случвало по същия начин в човешката история – в края на римската цивилизация и в навечерието на идването на Господ Иисус Христос. Кой сега трябва да дойде в света? Нов Месия няма след Единствения дошъл преди 2000 години! Как да се отговори разумно на вашия въпрос? Важното е да повторим и да подчертаем това, което знаем или това, което православните хора би трябвало да знаят: до встъпването в брак православният християнин трябва да остане девствен – ясна е позицията на Православната църква. Възможно ли е това да се постигне и как, ще попитат мнозина. Сексологията (науката за половия живот на човека) досега не е открила никакви вредни тела в кръвта на половите абстиненти (тези, които се въздържат от полов живот), нито пък е могла да докаже съществуването на сериозни психични увреждания след по-кратко или по-дълготрайно сексуално въздържание. Този факт, естествено не е достатъчен и не задоволява всеки, който дискутира тази деликатна тема. За какъв избор тогава да се определим? За забавляване преди брака (като неизбежен компромис на времето, в което живеем), за колкото е възможно по-ранен брак (който от векове е предпазвал младите от двата пола от сексуално изкушение, за девственост на всяка цена и когато дълго или въобще не се встъпи в брак, за някаква златна среда при която ще се избегнат и двете крайности? Преди малко споменатата позиция на Православната църква спрямо сексуалния живот на младия човек преди брака е светоотеческа позиция, но защо днес тя не е изявена по-силно и не е подкрепена с примери от всекидневния живот и науката? Не ви ли се струва, че Православната църква избягва отворения разговор с младите за половия живот? От къде идва този срам (може би лъжлив срам?) на Църквата, много древен, когато трябва да се разговаря по въпрос, който е от голямо значение за целия бъдещ живот на младия човек, и то християнски младия човек?

Връщам се в началото – успешното или неуспешното полово възпитание в семейството. Как да се очаква успешно, което означава християнски реално полово възпитание на младия в семейство, в което самите родители не са разрешили своя полов конфликт? Под това понятие разбирам липсата на хармония между любовния (еротичния) и чувствения (сексуален) живот на мъжа и жената. Не е добро нещо лъжливият срам и при православните, относително полово уравновесени партньори, доколкото един от тях или и двамата смятат половия живот за нещо грозно, мерзко, достойно за презиране, или за нещо за което е срамно да се разговаря. Нима е необходимо да се прави връзка между половите отношения в брака и блудството? И за край на отговора на вашия сложен въпрос – едно припомняне. Не е ли простил Христос на грешницата, защото много е „обичала”! Имаме ли ние право да осъждаме блудниците и да хвърляме с камъни по тях, ако и те много са обичали?

Какво е вашето мнение за феномена истинска любов? Какво трябва да се направи, за да не завърши първоначалната фаза на влюбване в безизходицата на разочарованието и отдалечаването един от друг, но да продължи да расте и да се развива към пълното изживяване на любовта и от двете личности?

Влюбването и любовта не са еднакви чувства. Без значение, че влюбването е едно от най-прекрасните и най-дълбоки преживявания, когато не прерасне в любов то е опасно, защото може да премине в омраза. Влюбеният човек вижда в другия, в когото е влюбен, само хубавото, доброто и възвишеното. Оттук следва, че влюбеният вижда Бога в другия! Любовта е доказателство за съществуването на Бога, защото откъде човека без Бога в себе си, без Божия образ, който всеки човек носи от зачатието си в себе си, би могъл да разпознае този Божи образ в другия човек? Освен това, влюбеният човек е убеден, че е осъществил в този другия Божието съвършенство, което и в него е потенциално присъстващо.

Защо тогава влюбването е толкова опасно? Точно заради неизбежния сблъсък между идеалния и реалния образ на личността, в която сме влюбени; булото на сладката тайна за неговото съвършенство постепенно пада от истинското му лице, а нашето разочарование застрашаващо расте. Краят на влюбеността, която не е прераснала в любов, е добре познат: отхвърляне на партньора, равнодушност или омраза към него. Какво означава преход от състоянието на влюбване в любов? Успешното преминаване от едното състояние в другото свидетелства за зрелостта на човека, който е готов да обича и несъвършено. Само Бог е съвършен, и затова още в Стария завет от човека се изисква да обича единствено Бога „с цялото си сърце, с всичката си мисъл и с всичките си сили”. Нека оставим нашето желание за съвършенство само на любовта към Бога, а човека да обичаме с всички негови несъвършенства. Когато говоря по тази тема обичам да споменавам думите на Виктор Юго: „Най-голямото щастие в живота е убеждението, че сме обичани заради нас самите или още повече въпреки нас самите”. Би трябвало християнството и православието да ни поучат как трябва да обичаме другия човек. Любовта към другия човек, на първо място към своя мъж и към своята жена, като към самия себе си означава: Първо, да разпознаеш в самия себе си Бога (защото какво друго можеш да обичаш в себе си „с цялото си сърце, мисъл и сили…” освен само Бога!); второ, да видиш в другия човек Божия образ и трето, през целия си живот чрез взаимното допълване и усъвършенстване в брака – да се стремим към съвършенството на любовта. Трябва ли накрая да подсещам, че главната причина за неуспешното преминаване от временното състояние на влюбеност в трайното състояние на любов е егоизмът, страстното желание (така дълбоко засадено в падналия човек) за притежаване на другия и за власт над другия!

Известно ни е колко е комплексен процесът на формиране на характера на детето и колко много неща влияят на едно човешко същество, докато израсне в човек с определени качества на характера, хармония, добродетели и страсти. Тук говорим и за наследения и за придобития „материал”. От друга страна ни изглежда, че човешките постъпки от еклесиологична и юридическа страна се мерят с един и същ аршин. Изключение е категорията „запознатост” със закона, т. е. по-леко се оценяват постъпките на тези хора, които не знаят, че тяхното поведение е погрешно. Но рационалното познаване или непознаване не е достатъчен фактор – такъв подход игнорира цялата гъстота на преплитане на много други фактори, силни вътрешни сили, навици, импулси, които мотивират човешкото поведение. Дали всичко, което ни е определило по известен начин, „оправдава” нашите постъпки или не? Покаянието може ли да доведе до характерни, дълбоки промени? Как на най-дълбоко ниво от своята същност да се освободим от оковите, в които сме хвърлени поради произхода си и сложните процеси на възпитание и влияние?

Връзката между необходимостта и свободата е прастар проблем, философски и религиозен, екзистенциален и есенциален. Съвременната наука (физика, биология, психология) е направила този проблем още по-сложен, защото е открила нови закономерности в човешкия живот, които правят човека несвободен и окован от детерминизъм. Религиозният човек особено може да бъде притеснен от едно ново откритие на генетиците (което не е докрай потвърдено), че алкохолиците, наркоманите и убийците са генетически обусловени от някаква грешка или от недостига на един фермент! Съвременната психология доста убедително направи заключението, че скелетът на човешкия характер се образува до третата, четвъртата година от човешкия живот, което би означавало, че възпитанието в семейството до тръгването на детето в детската градина или в основното училище е определящо за неговото бъдещо поведение и начин на живот. Не навлизам в другите многобройни външни въздействия върху човека като например: атмосферното налягане, слънчевите лъчи, пълнолунието, начина на хранене, училището, обществото, болестите и т. н. Какво стои срещу всички тези доказани закономерности във вътрешния и външния живот на човека, които като че ли не му дават никакъв шанс да се измъкне изпод страшния товар на неумолимите железни решения на природата? Единствена и само свободата, която Бог е подарил на човека при неговото създаване. Предизвикателството на Бога спрямо човека? Знаем от Евангелието колко много е направил Христос с хората, които са имали вяра и колко много е обещал на ония, които вярват в Него („ще правите и по-големи чудеса”). Знаем от живота на християнските светци какви чудеса са вършели, и то не само за другите хора, но най-вече какво чудо, разбира се с Божията благодат и помощ, са извършили със себе си. Покаянието е направило от много хора в света – от убийци, самоубийци, блудници и най-различни видове грешници – светци. И днес вярата прави подобни чудеса, за които и не подозираме. И днес чрез вярата, надеждата и любовта се лекуват и най-тежките физически и психически болести, от които официалната медицина е вдигнала ръце. Нямам друг отговор на разкъсващия проблем за борбата между необходимостта и свободата в човека, освен този, християнският. Парадоксът е в това, че само вярващият човек е свободен, докато невярващият е несвободен.

„Вярвам Господи, помогни на моето неверие!”

Въпреки че много пъти сме чели, слушали и говорили за отношенията между вярата и културата, този въпрос е актуален и отворен за всички и за всяко време. Каква е ролята на т. нар. светска култура в процеса на възпитание и образование на човека? Има ли място за изкуство и философия в живота на днешните християни? Ако има, за коя?

Когато става въпрос за отношенията между културата и вярата, изострени от самото начало на християнството, съществуват различни, често противоположни позиции и отговори; и то вече две хиляди години? Нима младото и ранно християнство не е отблъсквало с погнуса всичко, което се е отнасяло към римската цивилизация и култура, докато времето на Юстиниан е преминало в нападение, чрез затварянето на Академията в Атина, последния философски център на езическия неоплатонизъм! Като знаем в какъв упадък е навлязла гръцката и римска цивилизация в навечерието на самото идване на Иисус Христос в света, не трябва да се чудим, нито в името на някаква съмнителна толерантност да осъждаме поведението на Юстиниан и неговите последователи. За последващата култура на Изтока (Византия до нейното разпадане) и на Запада се говореше, че е християнска култура. С право, защото връзката между вярата и културата (културата, която и произлиза от вярата, т. е. от култа, поне за всички вярващи хора по света) е протичала в относителна синергия (общо действие, сътрудничество и „симфония”). Разбира се отношенията между вярата и културата най-много зависят от отношенията между държавата и Църквата, светската и духовната власт. Когато в историята на християнството е преобладавало агресивното въздействие на държавата върху Църквата (почти в хода на цялата история както на Византия, така и на Русия) или на Църквата върху държавата (папоцаризма на Запад), се е колебало, засилвало се е или отслабвало хармоничното и плодотворно сътрудничество или по-точно казано – естествената връзка между вярата и културата.

От времето на Роджър Бейкън, „бащата на модерната експериментална наука”, в ХIII век в Англия Петрарка, Бокачо, Уиклиф и Хус, Коперник, Бруно и Галилей и по-нататък чак до атеистично настроените френски енциклопедисти, които са подготвили френската революция в ХVIII век, та до днешни дни, взаимоотношенията между вярата и културата, науката и религията, Църквата и държавата са ставали все по-нечисти, неясни и неестествени. Изглежда ми прекалено опростено и повърхностно-лекомислено да осъдим цялата западна култура (но и източно-православната – византийска и руска, защото и православните държави не са минали през историята без да оставят петна върху чистия Христов образ), само защото днешните отношения между Изтока (православния) и Запада (католически, протестантски, атеистичен и агностичен) са изпаднали в тежка криза, която не е само криза в отношенията между християнските църкви, но е нещо много по-дълбоко и по-сложно, криза в отношенията между вярата и културата, обществото и културата, секуларизираното и съхраненото евхаристийно християнство. Какво всъщност би трябвало да означава осъждането на цялата западна култура? Дали отричане от Аристотел и по-късното позитивно развитие на науката на Запад – Сергей Аверинцев е защитавал смелата теза, че на руската религиозна и философска мисъл не достига опита на аристотелизма; отричане от философи като Йохан Скот Еуриген, Анселм Кентрберийски, Дънс Скот, чак до Лайбниц, Кант, Шелинг; отричане от красотата на ренесансовите гении (достатъчно е само да се сетим за Микеланджеловите „Пиета” и „Моисей”, Леонардовата „Тайна вечеря” или преди тях за Фра Анджелик и неговото „Благовестие”); отричане от музикалните гении, в чиито произведения и човекът на ХХI век ще изживява религиозна, етична и естетична радост (коралите на Бах, Бетовеновия „Химн на радостта” от IХ симфония и безброй други дълбоко религиозни композитори на Запад)?

Нима свети Сава или владика Николай Велимирович са ни учили на отричане, презрение и нетърпимост към теченията на западната християнска култура? Когато днес разговаряме за връзката между вярата и културата, между източната и западната мисъл, хубаво е да си припомним думите на Пергамския митрополит Йоан Зизиулас: „Ние не можем да обучаваме православните богослови, без да отворим техните очи за всички аспекти на съществуването.”

Религиозният фундаментализъм, радикалният консерватизъм, различните видове екстремизъм не са отличителни белези вече само на заклеймяваните верски доктрини, но могат да се открият и все по-често се намират и при нас, православните. Какво довежда до такава духовна ориентация и кои са нейните положителни, а кои отрицателните й аспекти?

По този проблем обширно съм разсъждавал в своята книга Вяра и нация. По този повод ще повторя и припомня само няколко неща. В света, в който днес живеем (на първо място имам предвид западноевропейското общество и култура, доскоро наричани християнски), в които всички истински и най-важни житейски ценности като религията, морала и етиката, красивото и доброто, алтруизма и отговорността, вярата и любовта, уважението и самоуважението са поставени под въпрос, сведени до минимум, въведени в рядко виждана криза в историята – всеки фундаментализъм е оправдан. Другият съвсем не маловажен въпрос е кой и как прокарва фундаментализма, присъстващ днес, наистина навсякъде: в исляма и римокатолицизма, в протестантизма и многобройните секти, в православието – руско, сръбско и гръцко. Всяка следа от фанатизъм, в който и да е представител и проводник на оправдано фундаменталистки идеи в една религия или едно вероизповедание в християнската религия е негова поразяваща слабост. Оттук и изводът, че за да има истинския успех при съхраняването, разпространяването и живеенето на едно осъзнато верово убеждение (конкретно православното) неизбежно трябва да бъде изоставен всеки фанатизъм, защото всяка чувствителна душа, жадна за истинска вяра, интуитивно ще предусети, че си има работа с фанатична вяра. Излишно е наистина да говоря за душевните хора, на които точно това им е необходимо и които стават „новоповярвали” точно под влиянието на фанатично вярващия и фанатичния политик. Да не забравяме предупреждението и на добрите философи и на истински вярващите хора, че фанатицитe (в религията и политиката) са немощни и слаби хора, които дълбоко в себе си се съмняват именно в това, което с фанатизъм проповядват. Да се научим да различаваме фанатика от ревнителя, което съвсем не е лесно.

Какво е предизвикало силния отпор срещу феномена на икуменическите отношения сред православните християни? Колко вида икуменизъм съществуват? Каква е ползата от тях и каква вредата?

Най-напред да припомня, че Световният съвет на църквите обилно подпомагаше Сръбската православна Църква в обновяването на нейните разрушени или повредени църкви и манастири по време на Втората световна война, включително значителната помощ за довършване и откриване на Богословския факултет в Белград. Малцина от православните сърби тогава са си задавали деликатния въпрос от какви подбуди и по какви причини (алтруистични или егоистични) ССЦ изпраща пари, но и млади хора (немски протестантски икуменисти) оказват физическа помощ конкретно на славянските православни манастири. Всякакъв вид помощ просто се приемаше без много въпроси, макар че още тогава, преди много години между православните сърби първоначално потайно, а след това все по-силно растеше негодуванието и съмнението в искрените християнски намерения на икуменистите. Още тогава, преди около десет години, ми се искаше да напиша една полемична статия (по-добре, че не я написах) под названието Какво е икуменизмът: предателство спрямо православието, просене на пари или нещо трето? Сега би трябвало да премина към Вашия въпрос: колко вида икуменизъм има? Понеже не искам да бъда наивен, нито пък параноичен, изглежда ми най-добре да кажа, че просто не знам какви са истинските намерения и желания на самия връх на ССЦ. Като православен психиатър и психотерапевт много повече ме интересува въпросът за възможностите и ползата от взаимните срещи, на първо място между младите, но и между тези на средна възраст и между възрастните християни и от трите вероизповедания. Още от моята младост мисля и вярвам, което в този мой дълъг живот се е потвърдило чрез опита, че човек става по-богат, по-широко скроен и най-вече по-търпелив, когато опознае хора, различни от тези, които добре познава, когато види природните красоти на някоя друга земя, а не само на онази в която е роден, когато види картините и чуе музиката на други народи, като преди това е видял и чул всичко което е значимо във вярата и културата на неговата земя.

Да се върна на вашите конкретни въпроси. Недоверието към икуменизма с право се е увеличило сред православните народи по света в последните десетилетия на този век. Митрополит Амфилохий във възкресния брой на „Светигоре” (1998) е изнесъл убедителни причини, поради които Сръбската православна църква не желае повече да бъде член на ССЦ. Споменавам някои от тези причини:

1. в ССЦ все по-малко има интерес към вярата и свидетелстването на вярата;
2. православието не може да приеме „ръкополагането” на жени, хомосексуализма и сред двата пола;
3. вътре в ССЦ Православието се възприема като една от християнските деноминации.

Аргументите против работата на ССЦ са убедителни, както казах, но дали са достатъчни за окончателното разделяне, излизане, оттегляне и изключване на нашата Църква от ССЦ? Не знам. Това, което знам (а мисля го знаят и другите православни) е, че Православието е достатъчно силно, за да може успешно да се отбранява, и ако трябва да „напада” (свидетелствайки в живота и на дело Христа) само когато е единно. Православието днес за съжаление не е единно, освен всичко останало и защото срещите между сестринските Православни църкви са много редки. Не знам защо това е така. Трябва да се мисли за възможната вреда, която може да се нанесе на сръбския народ, Сръбската православна Църква и нейните вярващи, ако се вземе предвид искането на някои православни сърби за прекъсването на каквито и да било църковни връзки между Православието и Запада заради позицията, че по-нататъшното поддържане на такива връзки е предателство и отстъпление спрямо православната вяра. Добре каза веднъж един финландски православен свещеник: „Проблемът е в страха. Ние се страхуваме от това което не познаваме… Ние говорим за другите, имаме мнение за другите, за тяхната вяра, за техните учения – които всъщност не познаваме”.

Когато опознаем по-добре и основно своята православна вяра, която е разперила крила към знанието и съзнанието на цялостното човешко образование, по-лесно и естествено бихме излезли от тясното обкръжение на племенно-верово-националното и което е най-важното, така бихме избегнали неизбежно дебнещата ксенофобия, характерна за такава отделена, архаична (не позитивно консервативна) среда на живот, но бихме горели в сърцата си според думите на Исаак Сирин: „за всяка твар: за хората, за птиците, за животните, за демоните и за всички творения”.

Уважаеми професоре, сега Ви каня на едно необикновено пътуване. Опитайте се с няколко щрихи да изведете общия профил на съвременния сръбски атеист и съвременния православен християнин. Ако това не е възможно чрез един тип личност, обяснете ни чрез няколко.

Това е най-интересният и възможно най-трудният въпрос, но ще се опитам, с Божията помощ, да отговоря. Сръбският атеист? Образованият, по-слабо образованият или необразованият? Сърбите, това всички го знаем добре, са много различни (от Зумберка до Зайчар и от Куманово до Суботица, да останем само в границите на бившата Югославия). Ако е така, а е така (оттук идва вероятно и „съдбовната” невъзможност за разграничаване!), тогава и сръбските атеисти, и сръбските православни, са най-различни. Освен образованият и високо образованият, всички останали сръбски атеисти нямат представа какво е атеизъм, както и не са знаели какво е марксизъм, въпреки че са се клели в Маркс.

Това между другото, което е общо за всички сръбски атеисти е някаква осъзната или неосъзната от тях травма, която са претърпели в детството или адолесцентния период. Разбира се, че атеистичните или равнодушните към религията родители са най-честата и най-важна причина за атеизма на своите деца. По-голямата част от сръбските атеисти, независимо от степента на тяхното образование, се отличават с твърдоглавост, нетърпеливост и инат. Сърбите са известни със своя инат, но сред сръбските атеисти има такива, които го издигат в степен на богоборство, тогава той става агресивен и деструктивен. Гражданската война по време на Втората световна война в Черна гора и нейните последици, както и годините след нея особено катастрофално са се изразили в ярост, омраза и отмъстителност на черногорските атеисти спрямо всичко православно в Черна гора. Когато става въпрос за атеизма, а и за сръбския атеизъм, Вие знаете моите убеждения: човекът в своята същност не е атеист, защото всяко човешко същество носи в себе си скрития homo religiosus (архетипна ценност, присъща на колективното несъзнавано).

Ако човекът, което важи и за сръбския човек, не открие през своя живот Бога, той трябва да намери заместител на Бога, а това винаги е идол, някаква идея, човек или вещ. Сърбите не са склонни към хладност или равнодушност; това е добра тяхна черта, защото от блудкавите (безчувствени) не може нищо да се очаква, а от атеиста може да се очаква истинско преобръщане.

Какъв е образът на съвременния сръбски православен християнин? Тук има, бих казал, още повече разновидности, отколкото при класическия сръбски атеист. В своята работа „Младите и религията” съм ги подредил така:

– новообърнат
– вярващ според някаква мода,
– любопитен, съмняващ се и склонен към експерименти
– национално вярващ
– „лично религиозен християнин”
– мистичен тип.

Всеки от тези сръбски православни християни си има своите специфики, до които тук не бих се приближавал. Православието е широко, отворено, свободно и радостно изповядване на вярата в Богочовека Христа. Малко са православните християни, на които „ума живее в сърцето”, и тогава всичко могат: да бъдат отворени, търпеливи и добри към всички, да са отворени към различните без страх, че вярата им ще бъде омърсена или ще отслабне, да бъдат свободни, което ще рече да постъпват без необходимост от дебнещ вътрешен полицай, но и точно да усетят докъде може да стигне тази свобода („Всичко е разрешено, но не всичко е полезно…” – св. апостол Павел). Такива хора са радостни, разпръскват радост около себе си и така всички търсят тяхната компания. Няма много такива, както вече казах, но все още ги има достатъчно за да не стане християнската храна люта. За да не се разпростирам много ще трябва да избегна (със съжаление) темата за православното образование на сърбите. Мисля, че лесно ще се съгласим: обикновеният сръбски православен е верово (и не само верово) необразован човек. И сега идва моята смела и остра дума: не може повече (никъде в християнския свят, както и у нас) да останем на нивото православни вярващи, които точно изпълняват всички обреди (няколко пъти в годината посещават Литургията, изповядват се и се причастяват, палят свещи в Църквата, честват светец-покровител на семейството …), а представа нямат какво е православната вяра и защо са православни сърби. Не бих искал да преувеличавам значението на тези думи на Владимир Лоски, но не мога да не ги спомена като край на тази част от моите отговори: „Трябва да се вярва съзнателно; вярата заедно с едно екзистенциално съзнание трябва да съживи в нас присъствието на всичко това на което се надяваме, и чиято основа е вярата”.

Кои са психологическите предпоставки за привлекателността на източните религии, а кои за тази на западно-християнските секти, за нашите съвременници и какво ги кара да се опитват да решават своите „метафизически безпокойства” там, а не в Православието?

Мисля, че главната причина за привлекателността на източните религии и западноевропейските секти за нашите съвременници (и в Европа и на Балканите) е непознаването основите на християнството, което е свързано и с пасивността на християнската Църква като институция. Християнската църква, разбира се е една, съборна и неразделна, но това е само като „мистично Тяло Христово и есхатологично общество в историята”, за съжаление не и като институция.

Християнското семейство, и в Европа и на Балканите, от доста време е започнало да изчезва, заменено от семейството без религия или „семейството без възпитание”. Процентът на кръстени деца (и в двете християнски Църкви) е поразяващо нисък. Когато младите хора стигнат до бурния, разнообразен душевен живот на адолесцентния период тяхната душа неимоверно силно започва да търси Бога. Ако нито семейството, нито тяхната Църква са били в състояние да им предложат единствения Бог Иисус Христос, защо да се учудваме че тези млади и любознателни хора се обръщат към онези предприемчиви, активни и агресивни проповедници, които са не само манипулативно добри в придобиването на нови членове, но са най-често и искрено убедени в истинността на своето учение. В Европа и Америка вече дълго време се разиграва интересен и поучителен феномен, когато става въпрос за религията и търсенето на „истинската религия”, която изпълва живота и му дава смисъл. Хората на средна възраст и възрастните, доскоро атеисти или агностици, се обръщат към азиатските религии, защото идеята за кармата и прераждането събужда надежда, че животът от който са били дълбоко разочаровани, не е преминал напразно, че все пак „нещо” се случва след смъртта с тяхната душа, все пак прераждането най-добре утешава и дава надежда. Младите хора в споменатите страни, предимно тези от образованите среди, преситени от различни експерименти (дрога, секс, пътувания) избират най-строгите християнски секти, а от римокатолическите ордени, този на „Майка Тереза”, отдавайки се в тях на послушание и всякакъв вид ограничения, за които по-рано не са и помисляли, че могат да ги изпълнят.

Що се отнася до нашите сърби и техните склонности към източните религии и към християнските и псевдохристиянските секти, тази склонност може да се обясни от една страна с четиридесетгодишното принудително мълчание на Православната църква, а от друга страна – с древната сръбска липса на интуитивност да избере истинския плод от предложената кошница, при наличието на красивия и различен плод. Току-що отвързани, по природа любопитни и екстровертни, докато са млади и хазартно настроени (може би всички минават през тази фаза?), сърбите искат всичко да помиришат и опитат. Колкото по-голямо е предлагането на отровния плод, толкова младите са по-лакоми, при това освободени от семействата (често на разделени или болни родители), те отново се привързват (отново окови!) към тези, които им предлагат разбиране, утеха и загриженост за тях.

Докато не засилим истинската православна мисионерска дейност сред народа и особено сред младите, трябва да бъдем готови да приемем грозната действителност: децата ни временно или трайно вкусват отровния плод. За щастие от него не се отравят всички, след основно очистване (чрез Православието) все още през младите сръбски кръвоносни съдове тече свежа кръв.

Според познатия евангелски духовен закон – където се умножава греха, увеличава се и благодатта. Във времето в което живеем виждаме голямо обновяване на монашеството в Сърбия. На какво дължим това? И кои са според Вас правилните, а кои погрешните мотиви хората да се насочват към посвещаване на монашеския живот?

Православието се възражда в Сърбия, слава Богу. Не трябва да бъдем нетърпеливи и недоволни от това, което е постигнато за тези непълни десет години в Църквата и сред народа. Не трябва да се притесняваме от модерните православни, лъжливите конвертити, от нападките на всички лениви и критически настроени към Църквата (най-често поради лична незадоволеност от живота). Не трябва да гледаме към параноиците, апокалиптиците, сплетничарите и програмираните анархисти. За разлика от християнските църкви на Запад (от които месечно излизат десетки вярващи), всички православни църкви преживяват радостно обновяване (невероятно е, но е вярно: в Румъния са активни над триста манастира с над осемстотин монаси и монахини в един манастир).

И Сръбската православна или Православно-сръбската църква се възражда. Все повече са образованите свещеници, качеството на преподаване и в семинариите и в Богословския факултет постепенно се повишава, църквите ни са все по-пълни, все по-голям ред властва в тях по време на богослужението. Не е така навсякъде в Сърбия, ще каже някой с право. Не е, защото и проникването на Православието в езическия сръбски народ в различните краища на Сърбия е било на различна дълбочина. От младите свещеници днес зависи, а най-вече от образованите миряни (между тях и монаси и монахини), да пренесат „благата вест” и в най-отдалечените краища на Сърбия, в които суеверието и новокомпозираното суеверие още не е заменено от истинската вяра.

Обновяването на манастирите в Сърбия днес е Божие чудо! Приливът от нови послушници и от двата пола – боя се да не пропусна някой манастир – Хилендар, Дечани, Сопочани, Грачаница, Жич, Студеница, Ковил, Раваница и почти всички обновени манастири на Вранската епархия е сигурен знак за събуждане, разпространение и все по-цялостно възприемане истините на Православието, на неговата дълбочина и красота.

Питате за мотивите на младите хора да отидат в манастир. Различни са и не винаги са убедителни. Някои млади като че ли наистина Бог ги зове в манастира (те остават трайно в манастира и са непоколебими във вярата и надеждата), други искат да изпробват своята вяра точно в манастира, трети бягат от светския живот поради някакви невротични или психотични подбуди; някои се решават на манастирски начин на живот след неуспешни брачни и извънбрачни отношения, докато някои девствени се венчават за Христа и Божията майка, оправдано уплашени от разпадането на браковете и семействата днес.

Не бих се изненадал от по-нататъшно процъфтяване и обновяване на православното монашество (от Света гора до Русия) и през следващия век. Прекрасно пише Александър Шмеман: „Между Бога и неговите врагове се води непрекъсната духовна война, а първата стъпка на християнина (кръщението и отричането от сатаната) е в тази война свободно да избере Божията страна”.

Единственият истински избор и единственото истинско изкушение за човека (и днес и утре) е религиозният избор и религиозното изкушение…

Превод от сръбски: Красимира Станкова
Интервюто е публикувано в сп. Искон, бр.5., 24 март 1999, Белград, Сърбия

Източник: Списание Мирна, бр. 15 [поръчай]