Епископ Иларион (Алфеев): Не сме в ССЦ, за да правим компромиси

Асамблеята в Хараре съвпадна по време с апогея на неудовлетвореността на Православните църкви от дейността на ССЦ. Малко преди нея от ССЦ излязоха Грузинската и Българската църкви. Това беше предизвикано от факта, че в дневния ред на ССЦ доминираха теми, неприемливи за православните. Например, много протестантски църкви желаеха да обсъждаме темата за женското свещенство, да говорим за дискриминацията на жените в онези църкви, в които няма такова свещенство; активно се намесваше темата за сексуалните малцинства. И самата атмосфера в ССЦ се определяше в значителна степен от протестантските църкви на Севера, където през последните десетилетия се наблюдава последователна либерализация на вероучението и нравствеността, отказ от богословските и етични норми, основани върху многовековната църковна традиция.

Налице е постепенно и много очевидно разминаване между "Църквите на традицията", тоест онези, в които Преданието играе централна роля – това са преди всичко Православната и Римокатолическата църкви – и църквите, в които следването на традицията не е норма и в които през последните десетилетия се наблюдава либерализация на догматическото и нравственото учение. В частност се преразглеждат основополагащите нравствени норми на християнството, основани не само на Светото предание, но и на Писанието. Един от най- очевидните "резултати" на този процес е признаването на "еднополовите бракове" в някои протестантски църкви в Европа и Северна Америка.

Успяхте ли да промените нещо в структурата и дневния ред на ССЦ?

Православните винаги са били малцинство в ССЦ и всички негови структури – не повече от 25 процента. При системата, която съществуваше доскоро, когато сериозните решения се вземаха с обикновено мнозинство, православните винаги се оказваха малцинство. Това стана един от въпросите, внесени за обсъждане в Специалната комисия за православното участие в ССЦ, създадена по инициатива на Руската православна църква и лично на митрополит Кирил. Половината от членовете на комисията бяха православни и всичките й обсъждания се водеха на паритетна основа. За пръв път православните получиха възможността не да се защитават, бидейки малцинство, а да водят спокоен и вразумителен диалог с инославните. Струва ми се, че като цяло опитът на комисията беше успешен – всички предложения на православните бяха приети.

В съответствие с препоръките на комисията ССЦ се отказа от практиката на гласуването и сега основните решения се вземат въз основата на консенсус. Сега вече протестантското мнозинство не може да наложи на православните някакво решение. Второ, беше създаден Постоянен комитет за консенсус и сътрудничество, който също се състои наполовина от православни, наполовина от инославни. Задачата на комитета е да прави мониторинг на дневния ред на ССЦ, за да можем навреме да определим темите, чието обсъждане е неприемливо за православните. Трето, православните изразяваха сериозно недоволство от начина на провеждане на общите молитви. По време на предишните асамблеи, особено на тази в Канбера, в рамките на т.нар. "икуменически молитви" имаше случаи на неприкрит синкретизъм и това шокираше православните участници. Сега е решено молитвите да се провеждат по конфесионален принцип – днес англиканска вечерня, утре православна литургия и т.н. Този, който не смята за необходимо да присъства на тях, може да не присъства. Очевидно е, че за пръв път от много години ССЦ се отнесе с максимална сериозност към желанията на православните. Именно това обяснява факта, че в сравнение с Хараре съставът на делегацията на Руската православна църква се увеличи седем пъти, и нейният глава вече не е йеромонах, а епископ. С това се обяснява и фактът, че Българската православна църква, която излезе от ССЦ преди асамблеята в Хараре, изпрати в Порто-Алегре двама наблюдатели с митрополитски сан, а Йерусалимската патриаршия, която нямаше официални представители в Хараре, изпрати пълноценна делегация в Порто-Алегре. Това е знак, че православните възприемат по-положително настоящата асамблея, отколкото предишната.

Как оценявате богословските термини и понятия, на които се придава ново значение в контекста на икуменическия диалог? Понятия като "еклезиологично самосъзнание", "еклезиологични традиции", "кинония"? Та нали в православното богословие последният термин е свързан с пълнотата на общението и предполага евхаристийно общение?

Тук е необходим предварителен коментар. Световният съвет на църквите е съвет именно на църкви, а не на някакви групи, агенции или благотворителни организации. Същевременно никоя църква-член на ССЦ не е длъжна да приема, че всички останали църкви в него са църкви в пълния смисъл на думата. Поради това ние не възразяваме срещу името на тази организация – "Световен съвет на църквите". Ако това не беше така, православните не биха могли да участват в него, защото е очевидно, че за нас много от членовете на ССЦ не са църкви в смисъла, в който ние разбираме Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, към която смятаме, че принадлежим. 

ССЦ има определени богословски критерии, според които дадена църква може да е негов член. Тези критерии са: вяра в Троичния Бог, Отец, Син и Свети Дух, изповядване на Христа като Бог и Спасител и следване на положенията на никейския Символ на вярата. Ако една или друга църква не е съгласна с вярата, изразена в този Символ, тя не може да стане член на ССЦ.

Спазва ли се строго този критерий? Има ли някой, комуто да е било отказано членство?

Неотдавна членството в ССЦ беше отказано на една африканска църква, чиято доктрина и еклезиология не отговаряха на Символа на вярата.

Освен това, в ССЦ има традиция да се отнасяме с разбиране към еклезиологията на членуващите църквите. Никой не иска от нас да признаем протестантските църкви за църкви в пълния смисъл на думата. Но ние уважаваме тяхното еклезиологично самосъзнание, а те уважават нашето. Между другото, именно поради това в ССЦ не могат да влязат схизматичните православни групи от типа на "Киевската патриаршия". Каноничните Православни църкви никога няма да се съгласят с това, а протестантите няма да настояват, уважавайки нашето еклезиологично самосъзнание.

Колкото за термина "кинония", за православните има само една кинония – евхаристийното общение. То съществува между Православните църкви. То не съществува между православните и дохалкидонските църкви, между православните и католиците, още по-малко – между православните и протестантите.

Този термин се използва понякога от някои протестанти, които искат да кажат, че между християните от всички конфесии има някакво общо единство, което засега все още не е очевидно, но което въпреки това съществува. За православните това е неприемливо. Ние отхвърляме т. нар. "теория на клоновете", според която съществува някаква невидима глобална църква с единен ствол, като всички съществуващи конфесии са негови клони. Ние имаме друго еклезиологично съзнание, според което има ствол и има отсечени от него клони, които рано или късно изсъхват.

В същото време ние не можем да отричаме, че всички християни се обединяват от вярата в Христос не просто като нравствен учител или пророк, а като Бог и Спасител. Всички църкви, които влизат в ССЦ, го изповядват. Не можем да кажем, че признаването на божественото достойнство на Христос не е за нас обща вяра и обща богословска основа. Не можем да твърдим, че за нас няма значение с кого водим диалог – с протестантите, мюсюлманите или атеистите. Това са различни степени на близост и отдалеченост.

Ваше Преосвещенство, хайде да се върнем към често срещаната теза "участието на православните в ССЦ е свидетелство за Православието пред инославния свят". Не Ви ли се струва, че това е само едно клише? Има ли нещо реално, което да стои зад него? Как членовете на руската делегация свидетелстваха за Православието? По какъв начин във Вашата дейност през тези дни се прояви православното свидетелство?

Нашите делегати се изказаха на пленарни заседания, кръгли маси и работни групи. Разбира се, възможността за "свидетелстване" на пленарните заседания е сведена до минимум – там думата имат само предварително определените докладчици и е доста трудно да се вредиш. В работните групи това е много по-просто. В рамките на асамблеята имаше повече от 20 работни групи и практически във всяка от тях се изказаха наши делегати. Ние обсъждахме широк кръг теми – религиозния плурализъм, мисията, междухристианския и междурелигиозния диалог, проблемите на биоетиката, борбата със СПИН, християнската дякония, благотворителността, новите информационни технологии и т.н.  

Съществена част от нашата работа са личните срещи с представителите на другите конфесии в кулоарите или по време на двустранни преговори. Именно на такива срещи ние имаме възможността да обясним нашата позиция по един или друг въпрос. Например преди няколко дни до мен се доближи епископ Йонас Йонсон от Шведската църква, с когото се познаваме отдавна – срещали сме се вече много години на различни християнски конференции. Той с голяма загриженост и едва скрито недоволство ме запита защо Руската църква е прекратила отношенията си с Шведската църква. Аз му обясних подробно позицията на нашата Църква и му казах, че има предели, отвъд които според нас е невъзможно да се върви. Диалогът има смисъл само тогава, когато има надежда, че нашите позиции могат да се сближат. Но ако се взема решение, което по един крещящ начин противоречи и на Преданието на Църквата, и на Светото Писание – а именно такова е решението за благославяне на еднополовите бракове – тогава диалогът е безсмислен. Епископът ме попита, защо не сме се консултирали с Шведската църква преди да вземем това решение. Отговорих му с въпрос: А вие защо не се консултирахте с нас преди да вземете решението за браковете? Съвсем очевидно е, че тази стъпка не може да сближи нашите Църкви. Тя може само да ни отдалечи едни от други и да ни сложи на противоположните страни на онази пропаст, която разделя "Църквите на Традицията" от либералстващите църкви. Това беше дълъг и труден разговор; едва ли съм успял да убедя моя събеседник, че позицията на нашата Църква е правилна, но поне му я обясних.  

Вторият пример е беседата, която имах с един африкански пастор. Той беше чул случайно част от разговора ни с шведския епископ. Няколко дни след това той ме заговори и каза: "Чух вашия разговор и съм изцяло на ваша страна. За нас в Африка това е ужасен шок, когато чуваме, че нашите протестантски братя в Скандинавия или Западна Европа вземат решения, подкрепящи сексуалните малцинства или благославящи еднополовите бракове. Ние сме категорично несъгласни, ние сме против това и сме напълно солидарни с вас".

По време на подобни срещи и беседи става ясно, че далеч не всички протестанти са либерали  и че не всички въпроси, които ни разделят от църквите на Севера, ще ни разделят и от църквите на Юга. Истината е, че по твърде много въпроси, в това число и богословски, и нравствени, ние имаме немалко съюзници в християнския свят. Мисля, че ще бъде много голяма грешка, ако Православните църкви се откажат от диалога с тях.

Каква е ролята на ССЦ в този диалог?

ССЦ улеснява този диалог, но това не означава, че ние винаги и непременно трябва да останем членове на ССЦ. Тази организация еволюира: днес тя ни задоволява повече, утре може да стане така, че тя ще ни задоволява по-малко.

Но не можем да поставяме под съмнение самия принцип на участието на православните в междухристиянския диалог. Това е мисия, свидетелство. Ние не сме на тези асамблеи, за да предаваме православните позиции или да правим компромиси. Тук сме, за да  "свидетелстваме за Истината", а дали ще ни чуят или не, това зависи от Божия Промисъл.

Превод: Андрей Романов