Владико, Църквата винаги е насочвала „богословската си енергия” към теми и проблеми, които в конкретния момент са застрашавали живота ни в Църквата. Защо според Вас все по-важни стават темите за Църковната идентичност и за Евхаристията като център на християнския ни живот? В отговор на каква заплаха е този интерес?
Въпросът за църковната идентичност е един от важните за съществуването на Църквата, а заедно с това и за нашето спасение. Затова грижата на Църквата за запазването на нейната идентичност присъства винаги през нейната история. Всички хора, а заедно с това и християните, се занимават в своя живот с различни дейности. Християните се женят и омъжват, раждат и отглеждат деца, организират държава и се занимават с обществени проблеми в зависимост от времето, в което живеят, така както правят това и другите хора, които не са членове на Църквата. И наистина, заради това християните трябва винаги и отново да поставят въпроса: кое е това, т. е. коя е тази дейност, която ги прави християни, т. е. кое е това, което им дава християнска идентичност. Преди всичко този проблем, проблемът за идентичността на Църквата, респ. проблемът за християнската идентичност, трябва да се разглежда днес, тъй като е повече от очевидно, че много съвременни християни са забравили откъде извира идентичността на Църквата.
Евхаристията е в тясна връзка с въпроса за църковната идентичност. Църквата се занимава с много дейности. Но нейната идентичност извира от евхаристийното събрание. Евхаристийното събрание – Евхаристията, Причастието – е събитие, което прави една общност Църква и дава на нас християните идентичност, тъй като Евхаристията е проява на Божието Царство на земята. Евхаристията не е продукт на природата, т. е. на човешките сили, въпреки че съществува в природата, в света и въпреки, че е израз на свободата на хората. Евхаристията е откриване и предвкусване на бъдещия век. Затова тя има своя особена структура и в нея властват особени отношения с Бога и между хората, които извират от бъдещото Царство Божие, а не от природата. Много дейности, с които днес Църквата се занимава, ще изчезнат, но онова, което остава вечно, е евхаристийното отношение на света с Бога. Затова евхаристийното събрание е единственото истинско и конкретно съществуване на Църквата. Затова Църквата винаги подчертава това и трябва особено да го прави и днес, защото то не е ясно на много християни. Естествено, ако иска да не загуби своята идентичност, която както казах, тя е винаги в опасност, особено днес.
Църквата е икона на идващия век, на „Царството Божие” и ние живеем в Църквата в есхатологично очакване. Как се съчетава това очакване, тази есхатологична устременост със задълженията ни тук и сега към нашите ближни, към нашата работа, към нашата държава? От факта, че сме жители едновременно и на Небесния Йерусалим и на света, как да не изпаднем в шизофренична ситуация да имаме два модела на поведение, два живота, две цели и т. н.?
Според учението на св. отци, човекът е личност на основата на общението на свободата, на любовта с другата личност. В своя живот човекът осъществява много общности. Но една общност го прави личност, абсолютно и неповторимо същество и това е онази общност, която той най-много обича, т. е. за която е готов да даде живота си. Тази общност става извор на нашата лична идентичност, на нашата личност. Впрочем се поставя въпросът, коя е тази общност от многото, която човекът би трябвало да избере и която дава на човека вечна личностна идентичност. За да отговорим на този въпрос е необходимо за знаем коя е тази общност, отношението, което съществува вечно и никога не преминава, защото единствено тази общност може да ни даде вечна идентичност като личности. За християните тази общност е евхаристийната общност. Но това можем да разберем единствено, ако измерваме нашия живот в перспективата на бъдещото Божие Царство и неговата структура. Това, което е необходимо за бъдещото Царство, е общението на свободата, на любовта на човека с Бога и с другия човек и природата в Христос. Това обаче ни открива Евхаристията и затова тя е икона на Божието Царство и е извор на нашето истинско съществуване като личности. И тя, Евхаристията, трябва да е най-важната и в нашия исторически живот. И обратното, ако ние основаваме нашата идентичност и съществуване върху отношения като например: обществени, държавни, семейни и др., те един ден ще изчезнат, защото в бъдещото Царство няма да има държави, нации, няма да се женят, нито да се омъжват.
Но нашето отношение с Бога в Христос, което осъществяваме в Евхаристията, не изключва другите отношения, а е приоритетно и затова ни дава и вечна идентичност като личности. Това означава, че християнинът може да прави всичко онова, което налага историческата реалност, както и го прави, но изворът на неговата идентичност трябва да бъде евхаристийното събрание и неговото общение с Бога, за да бъде в истинския смисъл на думата личност. Казано по друг начин, за да избегне човек раздвоението на личността, т. е. шизофренията, неговият живот трябва да се оцъркови. Това означава, че нашата последна опора трябва да бъде Евхаристията и евхаристийното събрание.
Какви според Вас трябва да бъдат целите на религиозното образование (както за деца, така и за възрастни)? Как си взаимодействат Църквата и държавата в Сърбия по този конкретен въпрос?
Според мен целта на религиозното възпитание трябва да бъде Евхаристията, т. е. хората да станат членове на евхаристийната общност и да живеят по евхаристиен начин. Единствено по този начин светът се оцърковява, т. е. става Тяло Христово. Евхаристийното събрание такова, каквото го съхранява Православната църква, е живо присъствие на Христос в света и е жива икона на света в неговото истинско съществуване. Затова Църквата е икона на бъдещото Божие Царство. За да може светът да влезе в общност с Христос, т. е. да стане литургична общност, е необходимо да промени своята структура, т. е. своя начин на съществуване – да не бъде индивид и достатъчен сам за себе си. Това е целта, която Църквата в Сърбия иска да постигне чрез въвеждане на вероучението.
Но що се отнася до сътрудничеството на държавата в осъществяването на тази цел, сами разбирате колко трудно е това за държава, която не иска да се отрече от себе си, т. е. от своята самодостатъчност и структура. Моделът на съвременната държава указва повече на индивидуалния възглед за света, т. е. основава битието на природата като индивид, отколкото на личното общение на човека с другия човек и с Бога, какъвто е случаят в Църквата. За да съществува пълно сътрудничество на Църквата и държавата, държавата трябва да се оцъркови. Това всъщност е и целта на Църквата: да оцъркови света. Обратното, държавата и Църквата не могат да съ-съществуват в онтологичен смисъл, защото имат различен извор на съществуване и неминуемо се отричат една друга.
Вие сте и епископ и известен богослов, преподавател в Богословски факултет. Съществува ли според Вас връзка м/у богословието и църковния живот в Сръбската църква?
Що се касае за отношението между богословието и църковния живот в Сърбия, мисля че ситуацията е идентична на тази в другите поместни църкви. Тази връзка по-скоро не съществува, но дори да съществуваше, тя води по-скоро до конфликти, отколкото до синергия. И то по известни причини. През последните няколко столетия академичното богословие в Православната църква се е развивало под твърде силното влияние на римокатолицизма и протестантизма (те са основали своето богословие на индивидуализма и на историята) докато, за щастие, църковният живот в най-голяма степен все още се основава на Литургията и монашеския живот като израз на есхатона. За да съществува единство между богословието и църковния живот е необходимо богословието да черпи от Евхаристията, т. е. от есхатона и църковният живот да извира от есхатона, което за съжаление днес все още не се случва. Затова онзи, който живее църковен живот като богословства обикновено отрича това, което живее, макар често да не осъзнава това, докато този, който богословства, не изгражда Църквата като евхаристийна общност, а основава индивидуализъм.
За да могат богословието и църковният живот да бъдат в съгласие е необходимо да има истински богослови, чийто живот и учение да извират от един и същ извор – от есхатона, от бъдещото Божие Царство. От друга страна, дори и да има истински богослови, те обикновено не са епископи и затова тяхното богословие не може да влия същностно на църковния живот. Най-добре би било, ако истинските богослови биха били епископи както е било в миналото и тогава богословието и църковният живот биха били неразделни. Но ако би се случило това епископите да бъдат и истински богослови, това още не би означавало и спояване на богословието и църковния живот, тъй като нашата цивилизация е провъзгласила за последен авторитет учеността на училището, което означава индивида, защото всеки има някаква диплома, и човешкия ум, а не Бога и онези, които той поставя в Църквата за учители, които придобиват своето съществуване, а заедно с това и авторитета на учители, от евхаристийната общност и нейната структура.
Съживлението в Сръбската църква обикновено се свързва с живота и духовните плодове на архим. Юстин Попович. Някои от неговите духовни чеда в момента са епископи и известни богослови и до голяма степен задават ритъма на живот в Сръбската църква. Като пряк участник в тези процеси бихте ли ни разказали по-подробно за случващото се през последните 10-15 години? Може ли един човек да бъде маята, която заквасва цялото тесто?
Покойният отец Юстин без съмнение е една важна личност в най-новата история на Църквата в Сърбия. Той е живял и работил в едно изключително трудно за Църквата време – комунистическия период. Делото на отец Юстин най-кратко може да се характеризира като смело свидетелство за християнската истина със своя живот, което е дало не малък стимул, на нас младите, за да се определим и ние за Църквата, да изтърпим по този път, който в богословски план отразява връщането на нашето богословие към неговите православни корени. И това негово дело даде много плодове. Свободно можем да кажем, както и Вие вече подчертахте във Вашия въпрос, че днес Църквата в Сърбия живее от тези плодове.
Превод: Свилен Тутеков
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
