За апостол Павел и една китара – разговор с музиканта Петър Гюзелев

Името му може би не говори нищо само на най-младите фенове на Джъстин Бийбър и Селена Гомес. Всички останали го познаваме като една от живите легенди на българския рок, в ролята му на китарист, композитор и вокал на група „Щурците“. Днес Петър (Пеци) Гюзелев продължава да твори музика. Познатият дух на свобода от песните на „Щурците“ отстъпва на духа на вярата, който впрочем понякога е една и съща движеща енергия.

На срещата ни по повод настоящия разговор Пеци дойде директно от студиото, в което записваше своя нов албум „Изповед“. Той включва 12 песни с хваления за Бога, за които обаче музикантът вярва, че ще стигнат до по-широка аудитория. Пеци Гюзелев е една от малкото публични личности, които не се притесняват да говорят искрено, без заобикалки, от дъното на сърцето си – за знаците на Провидението и изпитанията на вярата…

Кога за първи път се докосна до идеята за Бога като жива реалност, кога ти хрумна, че Него може наистина да Го има?

Доста късно – преди 16 години, животът ми пое по по пътя на вярата. Преди това, когато още от дете си възпитаван, че Бог не съществува, че няма нищо друго освен комунистическата партия, ти свикваш да живееш в духа на атеизма. И си казваш, че вярата е нещо остаряло, „само за бабите“, а ти нали си модерен човек…

Дори не бях виждал Библия, навремето трудно можеше да се открие, а ако искаш да внесеш Писанието от чужбина, на митницата ти поднасяха един документ, в който трябваше да декларираш: „Не внасям порнографски материали и библия“. Но често човек се „сблъсква“ с Бог в някакви извънредни ситуации. Много преди да приема християнската вяра и с мен се случи така и тази история влезе в сърцето ми.

Бяхме с групата на турне в Германия, на връщане вместо да летя със самолета заедно с другите, реших, че искам да видя Унгария, Будапеща, и взех влака натам. След като поразгледах, вечерта тръгнах наобратно. Но преди влакът да тръгне, слязох да си купя нещо за ядене. Във влака си оставих всичко, целия багаж и китарата. Връщам се във вагона и… там няма абсолютно нищо – нито куфар, нито китара, нито пари и документи, защото и тях бях оставил там. Слязох, тъй като реших, че на границата ще ме спрат, и влакът си замина. Оплаках се на полицаите, но ми казаха, че нищо не могат да направят. Помолих ги да се обадя до българското посолство, но тъй като беше късно вечерта, успях да се свръжа само с някакъв пазач, който ми каза да звънна сутринта към 9 ч.

И тогава, половин час след полунощ, по едни панталони и ризка, вдигнах глава нагоре и си казах: „Не вярвам в Тебе, Господи, но ако има една милиардна част истина в това, че съществуваш, моля те, помогни ми. Искам две неща – да се прибера вкъщи и да се върна с китарата си“. И… нищо. Не се появи светкавица от небето, която да ми спусне китарата, нищо. Легнах на една пейка на гарата, изтощен, брадясал, да дочакам сутринта и отварянето на посолството. Няколко часа по-късно ме събудиха двама полицаи с предупреждението, че не е позволено да се спи на гарата. Веднага станах, протегнах се и… усетих, че в джоба на ризата ми има нещо, което се оказа пачка унгарски пари. Нямах никакво логично обяснение откъде са се взели тези банкноти, защото в изчезналия ми багаж имах немски пари, но за престоя си в Унгария разполагах само с някакви дребни, които вече бях изхарчил, не бях обменял други пари… Веднага скочих, първо отидох да се обръсна, а след това взех едно такси към българското посолство, където ми издадоха документи. Върнах се обратно с такси на гарата, купих си билет до София, и дори ми останаха пари да си купя два сандвича. Всичко сякаш бе изчислено до последната стотинка.

Трябваше да се кача на влак, който идваше от Германия, немските влакове никога не закъсняват, но този път влакът се забави с три минути. И точно когато той се задаваше, забелязах как един железничар носеше моята китара към полицейската проверка. Хукнах да го догоня, развиках се, и малко по-късно вече бях във влака с китарата в ръце. И сякаш чак тогава нещо ми проблесна, чак тогава имах време да се запитам: „Но какво стана?! Бог ли го направи това?“ Тогава си дадох сметка, че двете ми желания се бяха сбъднали – да се прибера у дома и да си върна китарата… А можеше нещата да се развият по съвсем друг начин, можех да се кача на влака и да се размина с китарата си (не бях оставил името и адреса си на унгарските полицаи). След тази случка обаче минаха доста години преди да повярвам наистина…

Споменавал си, че до осъзнатата вяра са те довели евангелските послания на апостол Павел…

Освен музиката, важна част от живота ми още от съвсем малък бяха книгите. Бях се научил да чета две години преди да тръгна на училище, на 6-годишна възраст вече бях прочел „Приключенията на Том Сойер“. Смея да твърдя, че разбирам от литература, от писаното слово. Но, попадайки на проповед в една протестантска църква, на която четяха от Посланието на апостол Павел до римляните, бях стъписан. Слушайки словата на апостол Павел, не можех да повярвам, че те са били написани преди столетия. Та те звучаха толкова съвременно и живо!…

По това време имах богата библиотека, съдържаща стотици книги, бях запален читател, който обаче до този момент не се бе докосвал до библейския текст с убеждението, че той е нещо остаряло и непотребно – съчинения на някакви старци за „дядо Боже“. Но висотата на изразните средства, начинът на мислене на апостола ме разтърсиха и преобърнаха душата ми наопаки.

Не можеш да я проумееш Библията от първия прочит, това е като да очакваш едно 7-годишно дете да разбере книгите на Достоевски. Затова е нужно време. Но за разлика от много автори на книги, които поставят важни въпроси, Библията предлага и решения. А дали да се доверим на написаното в нея, на тези решения? Въпрос на избор. Както когато видиш на някоя пейка в парка надписа: „Не сядай! Прясно боядисана.“ Някои ще се вслушат, но ще има и такива, които ще си кажат: „Айде бе, я дай да пробвам…“ и ще се изцапат.

Не мога да не те попитам защо избра протестанството, а не православния път?

Първо – по стечение на обстоятелствата. Защото жената, с която се бях запознал по това време и след това се ожених за нея, посещаваше една протестантска църква. И второ – словото, езикът на проповедта ме привлече към протестантското изповедание. В съвременния свят хората говорят на модерен език, не можеш да обясниш на някого въпросите на вярата на език, който той не разбира, който е далечен за него. Трябва ти преводач, за да ти обясни какво точно иска да каже свещеникът.  Действително в последните години все повече българският език навлиза в православния храм наместо църковнославянския, и това има успех.
Аз например обожавам православните песнопения, но като изповядващ протестантството имам различия с православното гледище за почитта към иконите. В основата обаче и на трите църкви – и на православната, и на римокатолическата, и на протестантската, стои едно – вярата и упованието в Христа, затова не обичам, когато толкова се делим.

Някои казват, че хората избират да вярват, защото това прави реалността за тях по-поносима, сякаш заживяваш в някакъв друг паралелен свят. От една страна, наистина упованието в Бога носи вътрешна радост и спокойствие, но от друга – животът на вярващия човек не става магически по-лесен. Какво би казал за подобни коментари?

Бих казал, че когато станеш вярващ, проблемите съвсем не изчезват. Ако стъпя в калната локва, не значи, че няма да се изцапам, защото съм християнин.

Срещал съм хора, които издигат своите лични интереси над всичко и очакват, че щом вече са повярвали в съществуването на Бога, Той е длъжен да им се „издължи“ за тази тяхна вяра, дори с „лихви“ във вид на по-хубав апартамент, по-нова кола, въобще с изобилие от материални придобивки.

Да повярваш е началото на пътя, това не значи, че си достигнал крайната цел. Младият човек, когато влезе да следва в университета, той не става веднага професор. Всъщност не всеки става професор, някои стават бакалаври, други – магистри и т.н.

Искаме да стигнем до един връх, но дотам пътят не е равно шосе. По този път има участъци, които са лесни и приятни, така че докато вървиш, да си свиркаш и да размахваш безгрижно ръце, но колкото повече се доближаваш до върха става все по-стръмно и трудно.

Ти имаш лична опитност за трудния път, осеян понякога със сериозни изпитания и страдание. Когато се появи болестта ти, как успя да не отпаднеш във вярата, да не се разочароваш, да не обвиниш Бог в несправедливост?

В Писанието има цяла книга по въпроса – за Йов, който се разболява, който е сполетян от всякакви бедствия, а е толкова вярващ и праведен. Не можеш да разбереш защо Господ разреши на дявола да го измъчва. И накрая в книгата се казва, че Бог всичко му възвърна, дари го с деца, но първите му деца, които си бяха отишли, не му ги върна… На това нямаме обяснение. Когато на нещо не получиш отговор, ти почваш да се съмняваш, а знам, че е по-добре да вярваш. Защото цялата работа е, че човек винаги има проблеми…

Скоро след като станах вярващ, сякаш ме връхлетя атака… не от Господ, а от дявола. Някои ще кажат, че това са случайности, лошо стечение на обстоятелствата, но за мен не е така. Започнаха да ми се случват доста неприятни неща. Обраха ми апартамента, откраднаха ми колата, останах без пукната пара, на връх Нова година изгоря и апартаментът на жена ми, която вследствие на нервите влоши здравето си и лежа в болница… И тогава си казвах: „Господи, защо позволяваш това? Аз всичко захвърлих заради Твоето име, а Ти…“. И бях на ръба да кажа: „Гледай си работата, защото аз повярвах в теб, а ти не се грижиш за мен… Гледай си работата!“ Но после се съвзех и си казах: „Я не мисли и не говори глупости!“. И си представих отношенията в едно семейство. Винаги когато съм изправен пред трудности, правя това – представям си, че Господ е родителят, а аз – детето. Хлапето прави глупости, качва ти се на главата, казваш му, че това не е добре, но когато то не се вслушва в думите ти, започваш да го лишаваш от някакви неща – не му купуваш мечтания компютър или колело, не изпълняваш всяко негово желание… Ако и това не помогне, си казваш: „Хубаво, щом не искаш да разбереш, нека ти се струпат всичките неприятности, за да видиш за какво говоря“.

По-късно се разболях, и някои сигурно биха ме попитали: „Щом си толкова вярващ, защо не помолиш Бог, и този тумор напълно не изчезне от главата ти?!“ И аз съм си задавал този въпрос, но тогава се сещам за апостол Павел. Този страховито голям проповедник казва, че се помолил на Бога да отстрани от него „жилото на плътта“, което го мъчело, но Господ какво му отговаря: „Зарежи това нещо, не мисли за него, ти имаш задача, върши си работата…“ Бог си знае, излекува ли ме донякъде – излекува ме, пусна ли ме да си върша моята работа – пусна ме. Благодаря ти, Господи, казвам, а Ти си знаеш нататък… Е, Павел загина, и Петър загина, всички загинаха, с изключение само на един… Но това е. И когато премислям, виждам, че понякога Господ се отнася с чувство за хумор към теб, някой път ти подава ръка, а друг път ти създава проблем, за да промениш посоката, по която си тръгнал. Така не възпитава ли и човек децата си?!…

Снимка: Красимир Свраков, в-к „Стандарт“