За дълбокия смисъл на празника Рождество Христово

Разговор с протойерей Алексий Умински, председател на московския храм „Св. Троица“

Отец Алексий, иска ми се да поговорим за това по какъв начин съвременните хора възприемат смисъла на Рождество Христово. В спомените си Надежда Манделщам отбелязва, че човек, който още от своето детство е слушал за борбата срещу смъртното наказание, за рождественските ясли, за благовестието, ще се отнесе с чувство на ужас спрямо кървавата баня на ХХ век…

Според вас ако някой, обявяващ себе си за невярващ, или пък за атеист, все пак още от детството си знае за случилото се на Рождество, за Младенеца в яслите, за Мария и Йосиф, значи ли, че по някакъв начин ще бъде по-различен от онези, които съвсем нищо не знаят за това?

Можем да отговорим и без да се замисляме много – че, да, такъв човек ще бъде по-различен. Но по своята същност това е въпрос, на който е много трудно да се отговори. Защото за нас, днешните хора, рождественските ясли и празничната елха съвсем не са това, което са били за Надежда Манделщам и за цялото онова поколение, израсло в духа на църковната традиция. Самата атмосфера на техния живот е била проникната не просто с евангелските слова и църковните богослужения, но и с онази особена човещина в отношенията, характерна за културата през XIX в. и началото на XX в. – и въобще за културата, носеща отпечатъка на Евангелието. Поради тази причина, естествено, самите хора са имали различен модел на мислене, човекът е възприемал човека по различен начин.

В последно време възприемаме рождественската атмосфера като празник на намалените цени, на красивите коледни декорации за елхата, на скъпите подаръци. За нас този празник е свързан коледни песни, наредени под елхата подаръци, тържествено празнично богослужение.

Първото, което се случва (и кой знае защо това го приемаме като нещо умилително, приятно, очарователно…): оказва се, че земята не е място за Бога. Ние сме престанали да изпитваме болката и трагедията от това. От факта, че на цялата тази огромна земя не се е намерило място за Бога. И то не защото Той, Великият, се е понизил до такава степен и ни се е явил в размерите на Младенец, ами защото ние самите не сме си направили труда да намерим подходящо място за Неговото раждане. Първото е това. И то е нещо, напълно забравено като трагедия.

Следващият етап от Рождеството е пещерата, в която Той се ражда. Същата тази пещера, възпявана от Църквата като преддверие на гроба. На Пасха жените-мироносици пеят: „Дойдете с благовония да помажем живоносното и погребано Тяло… Като мъдреците да се поклоним и принесем миро като дарове на Оня, Който не е обвит в пелени, а в плащаница“.

С други думи, Църквата вижда тези удивителни дарове като преддверие на Неговото страдание:

пелените – като плащаница, пещерата – като гроб, елеят – като миро, с което помазват мироносиците

всички тези неща се възприемат най-вече в такъв смисъл – като движение на Христа към Разпятието, като слизане в ада.

В онзи момент са избивали невинни деца, заради самия факт на раждането на Христос на земята. Всеки път, когато си помисля за това, просто потръпвам. Какво да кажат на Христа тези нещастни майки? Заради Него са избивали децата им. Защо Ти си дошъл в света? Заради Теб воинът, изпратен от Ирод, пронизва моето дете. Христос се избавя от смъртта, но за известен период. Във всяко от тези деца виждаме предобраз на Неговото страдание. Но съзнанието за това се е изгубило.

А имало ли го е изобщо?

Разбира се. Достатъчно е да разгледаме ранните икони за Рождество и ще видим, че на тях Рождеството е изобразено заедно с всички останали евангелски събития: и бягството от Египет, и рождественската пещера, и Иродовите войници, и беса, изкушаващ Йосиф. Иконата на Рождество Христово е огромна евангелска картина, изобразяваща всичко.

Естествено, тя отразява и безмерната радост от божествената любов. Радостта, че независимо от мрака, отчаянието, неспособността на човека да постигне сближаване с Бога, в света все пак прониква именно Неговата любов, и ето Христос – подобно на стръкче тревичка – постепенно пробива Своя път и израства на тази земя, за да направи света различен. И светът действително става различен, защото едното е немислимо без другото – невъзможно е Рождество да бъде просто веселба, просто празненство. Ако в Рождество го няма и другото, тогава действително човекът, за когото говори Надежда Яковлевна, изглежда като непонятен образ. Но пък този, който познава Рождество в цялата му пълнота, за него това са съвсем разбираеми слова, той гледа по друг начин на този свят и няма да се остави събитията да го повлекат, няма да участва в световна кланица.

При Надежда Манделщам знанието за Рождество Христово и знанието за борбата против смъртното наказание се поставят в една категория. Има ли наистина връзка между тях? И как да възприемаме днешните настроения, при които от високи трибуни звучат призиви да връщане на смъртното наказание?

Нека първо да отбележим, че винаги съществуват хора, които не могат да живеят без врагове. Във враговете виждат право за собственото си съществуване – подобен човек до такава степен не вярва в себе си и не обича себе си, че не разбира защо всъщност живее. Той не е открил смисъла на живота. И за да осмисли живота си, на него му е нужен друг, когото да ненавижда и когото да възприема като по-лош от себе си, и на фона на когото той не е треперещо създание, а човек, чувстващ се в правото си.

Това наистина е нещо трагично: когато някой не е открил смисъла да живее. Тогава се появява риториката с постоянното търсене на врагове – желанието постоянно да топиш някого в мръсотия и да го съдиш, защото според собствените ти представи това е животът.

Този модел на живот е изключително опасен и подобни хора трябва все пак да се приучат да се вслушват в Бога. Иначе те съвсем ще погинат, а Бог е живот и може всекиго да приведе към живот. Животът обаче добива смисъл единствено в любовта, няма живот без любов. Ненавистта носи единствено отчаяние и смърт, а проявявайки всичко това, човек върви към самоубийство.

Що се отнася до смъртното наказание, човечеството – по своя дълъг път на осмисляне и вникване в Христовите заповеди – е достигало до своите най-прекрасни моменти на осъзнаване, че смъртното наказание престава да бъде необходимост за онези, които имат мъжеството да прощават, да предоставят време за покаяние, да уважават личността на човека. Няма съмнение, разбира се, че това са плодове на християнството, и то от най-висшите плодове: как Бог ни учи да виждаме във врага и в отстъпника човека, да се вслушваме как Христос, говорейки за Страшния съд, Сам поставя Себе Си сред нищите, презрените, окаяните и немощните.

В някои моменти на просветление на човечеството именно словата за Страшния съд са довеждали управници, цели общности до съзнанието, че дори в най-закоравелите престъпници, както се казва и в учението на светите отци, Божият образ не може да бъде заличен. Той може да стигне до крайно изкривяване, поквара, но не и да бъде напълно заличен. Поради това за всеки човек винаги остава възможност за спасение и покаяние. И разбойникът, увиснал на кръста заради извършено убийство, е изповядал в последните си минути вярата в Него, виждайки, че са поставили дори и Христос сред осъдените на смърт. Всъщност именно това, че Самият Христос е получил смъртна присъда, в определени периоди от историята е ставало основание за християните да прилагат смъртното наказание.

Според мен осъденият на смърт, разпнатият Христос трябва всъщност да бъде нашето основание да не приемаме смъртното наказание като нещо естествено и необходимо във всяка държава като единствен способ за решаване на проблема със злодеите. Бог и в ада не престава да обича човека. Това също е основание за нас да търсим до последно възможност за спасение, да полагаме усилия да достигнем до всеки човек.

Бог е потребен за нас, хората – тежко и мъчително става за нас, когато Го губим. А потребни ли сме ние на Бога?

Вижте, за човека Бог е потребен от време на време. А за Бога човекът е потребен постоянно – това е свойството на вечната любов. Ако приемем, че да обичаш някого, означава той да ти е потребен. Става дума за нещо повече – да обичаш означава да познаваш, да познаваш означава да обичаш. Бог ни познава. Познава всекиго от нас, а това означава – обича всекиго. Ние обаче не познаваме Бога и затова за нас е така трудно да осъзнаем какво означава главната заповед – да възлюбиш Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си разум и ближния си като себе си. Изглеждат така прости тези слова и ние живеем с мисълта, че щом четем утринни и вечерни молитви, съблюдаваме постите, присъстваме на църковните богослужения, изповядваме се, причастяваме се, значи постигаме изпълнението на заповедта да възлюбиш Господа Бога твоего. Нищо подобно, разбира се. Причината е, че ние нямаме желание да познаваме Бога. Нашето желание е да извличаме полза от Него.

И поради това Бог ни е нужен от време на време. А ако човек се изпълни с желание да добие познание за Бога и ако постоянно чувства потребност от Него, едва тогава той Го обиква истински, по друг начин това няма как да се случи. Много са знанията ни за Бога, за Неговите свойства, за догматиката, за библеистиката – огромно количество знания, просто необозримо. И все пак съществуват хора, които нямат никакви подобни познания за Бога. Въпреки това те са осъзнали какво е Бог. И това знание е достатъчно за тях, за да градят живота си по друг начин.

Нещо, което се отнася и до нас. Ето, за мен можете да научите много неща от интернет. И добри, и лоши. И да си съставите някаква представа. Само че истински ме познават моята съпруга, моят син, моят баща, приятелите ми. Познават ме във всичките ми проявления и ме обичат. Така и Бог познава всекиго от нас. И

колкото по-добре познаваш някого, толкова повече разбираш за него същностното, най-хубавото, най-драгоценното

Понякога отстрани изглежда странно и това кара някои да отправят въпрос към съпругата със съпруг алкохолик: „Но как е възможно да обичаш подобен човек?“. Тя обаче го познава така, както никой друг – до най-съкровените му дълбини. И по никакъв начин няма да я убедиш, че той бил такъв или онакъв – тя си знае всичко това, но нае за него и друго, което е известно само на нея и на Бог. Подобен тип познание за Бога е най-същественото познание, потребно на човека – най-важното, което човек е длъжен да постигне в живота си. Сдобие ли се с подобно познание, за него вече няма страшни неща и той престава да се тревожи за каквото и да било.

Вероятно знанието за Рождество само по себе си не дава нищо?

Даже да съм чел евангелските разкази за Рождество, даже да съм гледал театрални постановки за това съдбовно за цялото човечество събитие, какво от това, ако не успея да изживея Рождеството, ако не стана част от това Рождество, ако не го почувствам вътре в себе си… като част от моя личен опит. Нали именно за това ни говори и Църквата: „Девицата днес ражда Свръхестествения“ – в сегашния момент, в настоящето, лично за вас. Ако не достигнем това познание, тогава никога не бихме могли да изречем словата на св. ап. Павел, който казва, че Бог ни е изпратил Дух на осиновение (вж. Рим. 8:15). И когато човек срещне този Дух, той вече може просто да извика: „Авва, Отче!“…

Ние израснахме, без да знаем за Рождество, и сме си изградили мисълта, че ако децата ни знаят, те ще бъдат много по-различни, за тях животът ще бъде по-лек и те ще станат по-добри от нас…

Човекът, добил познание за Бога, на практика израства до степен на познание, което го изпълва със съзнанието, че няма какво друго да изрече, освен същите тези слова: „Авва, Отче!“. На такъв човек всъщност не му е потребно друго от Бога, освен Самия Бог. А Той вече е с него. Това е едно особено състояние, но до него трябва да израстем. То не е нещо, с което се сдобиваме изведнъж. Като светкавица, която те връхлита, внезапен прилив на особено знание, изпълнило те като някакво неочаквано озарение. Това е дълъг път.

К.С.Луис има едно произведение, което се нарича „Лутанията на поклонника“. Това е много изразително заглавие. Нашият път е подобно лутане, а поклонникът е човекът, поел към храма, към светинята, без да се отказва, въпреки многобройните изпитания по този тежък и странен път, по който той нерядко обърква посоката, защото такъв човек е изпълнен с желание да открие Бога. Това е нещо, което трябва да се роди най-напред в сърцето. Човешкото сърце изначално носи и това стремление, но и голям страх. Голям страх да познае истински Бога. Защото предчувства, че тази среща може да го измени съществено, да промени целия му живот.

А това, че учим децата да се радват на историята за Христовото Рождество и сме заредени с мисълта, че ето, ако те научат, на тях ще им бъде по-добре, по-леко, това е точно така – те ще могат в много отношения да разбират по-добре и по-лесно света, имайки възможност да осъзнават избора между истината и лъжата. Дори изборът в естетически план е изключително важен – на ниво разбиране на красотата, на словесната изразност, на различаването между добро и лошо. Съзнанието за подобен избор е много важен за детската душа и в нейното по-нататъшно самоопределение. Ето защо детското знание за Рождество, детското сияние на Витлеемската звезда е извънредно важно като вид просветление на детските чувства в правилната посока.

В едно есе на Дж. К. Честъртън – „Няколко мисли за Рождество“, пише, че радостта на възрастния човек от Рождество може да бъде по-силна отколкото детската…

Радостта е небесно свойство. Подобно на любовта и на свободата, тя не може да бъде различна по своята същност. Може да има разлики по отношение на нейното осмисляне и опита, свързан с нея, но по своето естество тя е неизменна – това се отнася също така за естеството и на любовта, и на съзидателността, които са все част от Божествената природа, изливаща се в човека, в човешкото сърце, а човешкото сърце откликва на тях именно с тази небесна радост. И при детето, и при възрастния радостта е еднаква по същността си на божествено проявление. Друг е въпросът, че не умеем да се радваме истински – ето това е голямата беда за нас. Ние не знаем какво всъщност е радостта. Обикновено забравяме детското чувство на радост, то ни напуска. И ние се мъчим да компенсираме това с разни забавления. За да можем по някакъв начин да си върнем онзи спомен за радостта. Но така и нищо не успяваме да постигнем, защото твърде бързо се губи ефектът от всичко.

Даже и при християните?

Естествено, християните не са хора, научени на радост. Ние си представяме, че радостта е някакво приятно и весело състояние, наподобяващо доброто настроение, а това не е така. Радостта е нещо друго. По отношение на любовта е потребно да се научим да обичаме. А за да се научим да обичаме, трябва да изминем определен път.

Трябва и на радост да се научим– това също изисква целенасоченост и постоянство

Човек обаче не би могъл да се научи на любов, ако я няма изначално вложена у себе си. Ние сме носители на любов, но трябва да й дадем възможност да ни изпълни. Така е и с радостта – трябва да дадем трайна сила на тази радост. За да бъде тя истински действена.

Ето, и св. ап. Павел ни казва: „Винаги се радвайте, непрестанно се молете, за всичко благодарете, защото такава е спрямо вас волята Божия“ (срв. 1 Сол.5:16-18). Три неща: да се радваме, непрестанно да се молим, за всичко да благодарим. Опитайте например да си представите какво представлява подвигът непрестанно да се молим. Също толкова трудно е, както да се радваме и да благодарим. У апостола те са изброени в общ порядък. Ето защо ние трябва да се научим как да се радваме. А сякаш сме се приучили в обратното – да не се радваме. Някак сме привикнали с мисълта, че християнството е свързано преди всичко и най-вече със скърби…

Със самоукорение…

Със самоукорение – това, да. Когато имаш в себе си какво да заличиш, какво да подложиш на укорение. Но християнството всъщност е свързано със самообновлението. То е в пряка свързаност с обновяването на живота, с любовта. И, естествено, с радостта. А това е нещо, на което трябва да се научим – става дума за трудно дело. Иначе представата за радост ще я подменяме с добро настроение. Макар че да бъдеш в добро настроение също е хубаво нещо и също изисква да се приучим. А благодарността е тази, която ни учи на това.

Докато не приучиш сам себе си, сигурно и децата си е невъзможно да приучиш?

Учим се от Бога. Той е изворът на истинната, неподправена радост. Ако след отминаване на поредния преживян ден човек накрая винаги може да принася на Бога молитва – радостна и благодарствена –  това не е никак малко. Нима така не се учим да се радваме? Отминава ден – просто ден като ден. А може би ден сумрачен, с лошо време. Смазващ ден. Всички наоколо са ядосани, движиш се сред масова блъсканица, прогизваш от дъжд, пък отгоре на това може да ти тежи и махмурлук след препиване от предния ден – на какво да се радваш? Но някой независимо от всичко се замисля: „Господи, днес все пак получих дружелюбна усмивка.“ И тази усмивка може да извади човека от нерадостния въртоп. Пък нищо чудно в същия този ден и той самият да е казал някому добра дума или да е сторил някаква друга добринка, пък било то и малка, незабележима… Та всички ние дори забравяме за факта, че дишаме – нещо, за което трябва да благодарим. Че виждаме – и за това трябва да благодарим; че чуваме – също един огромен дар. Ние обаче сме с нагласата, че всичко е просто така, както се полага да бъде. Но нещата не стоят точно по този начин.

Попитайте някой сляп човек така ли се полага да бъде. Попитайте някой глух или някой осакатен човек, останал без ръка или без крак. Ние обаче сме склонни да считаме, че няма за какво да благодарим – само се жалваме и жалваме: това не трябвало да бъде така, друго не трябвало да бъде така – и все пак, кое да бъде как? Ала започне ли човек да благодари на Бога за простите неща, впоследствие осъзнава колко голяма е неблагодарността му към Него, как не умее да цени тези неща и как безумно, безразсъдно е проживявал дни наред, без да стори нищо добро, макар че е могъл да го направи. След време, когато човек все пак се заеме с добри дела, у него заедно с благодарността нараства и радостта. Именно така се ражда радостта – чрез благодарение. А редом с това се ражда, естествено, и молитвата. Ето защо човек не може да не се моли. Да се молиш – това е не просто да четеш сутрешно и вечерно правило.

Да се молиш означава да пазиш памет за Бога, да живееш в Неговото присъствие, да съзнаваш, че Бог е редом с теб и че това е добро за теб, да не ти се приисква да се скатаеш в някое скрито ъгълче и да се потулиш от всеки поглед, за да извършиш нещо, което в никакъв случай Бог не би трябвало да види.

Имате ли любима коледна история, която бихте споделили с нас?

Спомням си една история, която не ми се е случила на мен, но е напълно достоверна, макар да е отдавнашна – разказа ми я преди много години моя позната – тъкмо на Рождество. Тя помагала на едно многодетно православно семейство. Както знаем, за многодетните родители посещаването на богослуженията е свързано с трудности – в храма те са постоянно около децата, макар да им се иска да имат възможността да се помолят на спокойствие, особено когато наближават такива големи празници. И тези хора помолили кръстницата да остане при децата. Те отишли на рождественското богослужение, а тя останала да пази децата.

Сложила по-малките да спят, но по-големият – шестгодишен – никак не искал да заспива, жената безуспешно се опитвала да го усмири. Чела му приказки, после пък решили пред заспиване да се помолят заедно. Добре, но за кого да се молят? Естествено, че за родителите, бабите, дядовците, по-малките братя и сестри, за всички. И тогава детето й казало: „Кръстнице, помолихме се за тези, които обичаме. Хайде сега да се помолим и за онези, които не обичаме.“ Тя останала безкрайно изненадана, че за това шестгодишно дете може да има хора, които то да не обича. Е, добре, да се помолим. И тогава то изрекло: „Господи, спаси Бармалей!“ (страховит детски герой – пират и човекоядец – бел. ред.)

Прекрасна история, отец Алексей, обикновено на Рождество, както и на Нова година хората си пожелават здраве, щастие… А какво ще бъде Вашето пожелание?

Всичко, което мога да ви пожелая, звучи в Рождественските песнопения и в Рождественските послания на св. ап. Павел – в словата му, че Бог толкова ни обича, че вижда в нас не наемници, не роби, а Свои синове. Главното е ние също да не се удовлетворяваме с удобна позиция на роби, с изгодно положение на наемници, а винаги да се стремим да бъдем Негови чеда. | www.pravmir.ru

 

Интервюто е публикувано със съкращения

 

Превод: Анжела Петрова