За недоверието към хората в расо

Как се получава така, че голяма част от хората свързват религията на радостта, християнството, най-вече с черните одежди и някаква мрачност? Защо в любовта си към Църквата вярващите не само не свидетелстват със своя живот за Христа, но тъкмо обратно – събуждат у невъцърковените си ближни желанието повече да не прекрачват прага на храма.

По тези въпроси разговаряме с протойерей Дионисий Буренко, отговорен за работата с младите хора в Кировградската епархия. Самият отец Дионисий е млад човек, остроумен и общителен, и с лекота му се удава да намира подход към невярващите и невъцърковени младежи. Но първото, с което той се сблъсква при срещите си със студенти, ученици, а също и с родители, това е страхът и недоверието към човека в расо…

Отче, вие общувате с много млади хора и според Вашите думи при запознанството си със свещеник те гледат на него предпазливо, едва ли не враждебно. Защо се получава така? Откъде се появява това недоверие?

Постоянно ми се случва да виждам едно и също: когато отида в някое училище, в първите минути децата се отнасят към мен като към някакво извънземно същество.

На практика не от Църквата се раждат подобни предпоставки. Но тази болест, расофобията, тя съществува. Изпитването на някакъв страх от човек, облечен в расо. И проблемът е в това, че нерядко самите свещеници подбуждат и подпомагат този страх у своите енориаши.

Някога във филма „Жълтоглавото кралче – сладкопойна птичка“ чух един израз, който запомних за цял живот: свещеническото расо създава лицемери. Нима е правилно с надяването на подрасник човек да се опитва да се издигне едва ли не с цяла глава над всички останали? В крайна сметка не облеклото определя авторитета, а с личните си качества трябва да печелим своя престиж.

От какво конкретно се боят хората, с какво може да им се стори плашещ един отец?

Ами да речем случи се веднъж да видя как по улицата си вървеше свещеник, а една баба, още щом го забеляза, дръпна внука си настрана: „Спри се на място, виж, идва отец.“. Детето пита: „И какво от това?“, „Как какво, това е отец…“.

Получава се така, като че ли свещеникът на пътя е някакъв офицер: всички застават в поза мирно при неговия вид: „Не ни наказвайте, отче, ние поддържаме добро поведение…“ А трябва да направим нещо съвсем друго: трябва да се приближиш до свещеника и да си вземеш благословение.

Мнозина се боят и поради това, че не знаят нищо за Църквата.

Дойде едно поколение на млади свещеници – весели, активни, сърдечни, грижовни. Как мислите, те ще променят ли положението?

Не зная… Но е ясно, че в днешно време свещеникът е длъжен да „преформатира“ себе си. Преди, в периода на комунизма, от него като че ли се изискваше да бъде просто изпълнител на треби, а сега му е нужно съвсем друго. Вижте само как хората за всеки един проблем отиват при отеца. Дали да се ваксинират, или не – дори за това питат свещеника, при все че той не е лекар. По какви ли не въпроси търсят от него съвет. Но свещениците не винаги имат желание да вникват по-дълбоко: „За какво ми е?! Достатъчни са ми грижите по богослуженията, по църковните дела.“ Само че свещеникът е длъжен да се запознава добре с всичко.

Много неща за Църквата е потребно да разкажем на хората, да им обясним в какво се изразява традицията на Православието. Ето, ние сме облечени в подрасници – една одежда от IV век. А веднъж право към мен изтича едно детенце и попита: какъв е този клоун и защо е облечен в рокля? Представяте ли си, хората не са наясно дори с това кой и защо може да се облича така! Аз му разказах откъде и по каква причина се е появила традицията за носенето на расо.

И друго. Съвременният свещеник трябва да влезе в ролята на приятел. Сигурно е много зает човек – има погребения, кръщенета… Но когато вие се чувствате зле, аз съм длъжен да ви отделя макар само петнайсет минути, но да ви изслушам внимателно.

Може да се каже, че за енориашите свещеникът трябва да бъде постоянният послушник. Под „послушник“ нямам предвид, че трябва да изпълнява някакво послушание, а че трябва да служи с много слушане. Ако на душата й е зле, ако има нужда да излее болката си, в лицето на свещеника човек трябва да намери утеха.

В предишната енория, в която служех, приемах хората, които имаха нужда да поговорим, и ние просто се разхождахме в парка и си приказвахме. Ако междувременно идваха други желаещи за среща, те ни изчакваха на пейките.

Понякога на хората са им потребни не толкова наставленията на пастир, колкото някой, който просто да ги изслуша.

Мнозина се боят да дойдат в храма, защото смятат, че църквата потиска индивидуалността. Ти си млад и енергичен, но ще трябва да станеш част от „сивата маса“, винаги да „гледаш със сведена глава“ и да плачеш за греховете си. Откъде се е развил този стереотип?

Да, такъв стереотип действително съществува. Аз самият, когато отидох в семинарията, също си мислех, че вече ще трябва „постоянно да плача“. Имах голямо желание да стана свещеник, но обичам и музиката, обичам да пея, да танцувам… И си внушавах: „Е, сега ще трябва да се откажеш от всичко това.“.

Но когато започнах църковното си образование, взех да си изяснявам едно или друго, да разбирам повече неща за Православието и си дадох сметка, че в Църквата човек тъкмо обратното – намира своята индивидуалност. Защо се получава така? Защото индивидуалността се развива в условията на свобода, а Църквата ни дава най-голямата свобода – свободата от греха.

Вижте само колко сме различни всички ние, но сме членове на една Църква. Всеки от нас носи своята индивидуалност – като красота, като ум и дарби, но всички сме едно в Христа.

Трябва, естествено, и да плачем за своите грехове – както великият светец Сисой, който живеел подвижнически в пустинята, но дори и на смъртния си одър повтарял: „Аз дори не съм започнал своето покаяние.“. Само че не е нужно да се живее само в плач.

Как мислите, откъде изобщо е възникнал стереотипът, че Православието е религия на мрачни, изтерзани хора – на млади жени, омотани от главата до петите в някакво по-особено облекло, на младежи с апатични погледи, с дълги неподдържани коси и бради?

Този тип хора са малцинство, но именно те се набиват на очи.

Да вземем примерно скандала, който неотдавна избухна в едно предградие на Киев, когато свещеникът създаде нещо като православна секта. Той забрани да има смях, не позволяваше прояви на каквито и да било други емоции, освен плач, чувство за вина и др. п. Всички телевизионни канали показаха този случай, навсякъде разтръбиха за това.

Само че тук не става дума за Православие. Ако се вгледаме примерно във великия и свят аскет, молитвеник, проповедник и едва ли не свръхчовек – нашия Серафим Саровски, какъв съвет е давал той на монахините? „Винаги се радвайте!“

Има и една история с преподобния Антоний Велики. Някакъв човек искал да се научи как да се моли и получил съвет: „Иди в манастира, там е Антоний Велики, той ще те научи.“. Докато вървял натам, човекът си нарисувал в мисълта образ на стареца: дълга брада, дълбоки сенки под очите от това, че цялата си нощ прекарва в молитва на колене, изнемогващ от постнически живот.

Дошъл в манастира, погледнал през прозореца и видял, че някакъв отец разказва забавни истории, а монасите едва ли не се сриват от смях.

Той приближил с възмущение към тях и казал: „Ако сега Антоний беше тук, той щеше да ви покаже как да се държите!“. Те му отговорил вкупом: „Този, който ни разказва забавните истории, той е Антоний.“ Гостът попитал преподобния: „Как е възможно? Ти си аскет, ти трябва да правиш обратното, да учиш на покаяние…“.

А св. Антоний Велики му отвърнал:

Какъв си ти по професия?

– Царски стрелец.

– Вземи този лък, дръпни тетивата. Още по-силно дръпни.

– Не мога, ще се скъса.

– Така е и при човека: не бива постоянно да го държиш под напрежение, нужно е понякога да отпускаш тетивата…

И православното учение отчита потребността на човека да се отпусне, да се посмее, но не в посока на някакви нелепи щуротии, а в радост и добро чувство за хумор.

Случва се да се задават въпроси от рода на: защо при вас в храма всичко е толкова скучно, безчувствено, непрекъснато пеят монотонно, през цялото време трябва да стоиш, богослуженията са тежки, песнопенията са архаични, иконите са стари, одеждите, както сам казахте, са от IV век? Как отговаряте на подобни питания?

Хората просто не познават православното богослужение. В църковния живот трябва да вникнеш внимателно, както това е потребно и във всяка друга сфера на живота. Иначе е като да видиш началото или средата на някой филмов шедьовър, да не схванеш нищо от него и да си направиш извода, че този филм е безинтересен. Ето защо е нужно да го изгледаш от началото до края.

Казват ми: „Отче, в храма не разбирам нищо, църковнославянският ми е тежък.“ – „Добре, отвръщам аз, а когато седнахте на компютъра, веднага ли разбрахте всичко там: Windows, Word?“ – „Не.“ – „И аз самият няколко пъти ту се хващах, ту изоставях компютъра, докато накрая проумях за какво става дума. Така е и при вярата. Имах такова огромно желание да се заема с разбирането на вярата и да я изуча, че се посветих на подобно образование и станах свещеник. Това са плодовете на моето търсене. А вие от ваша страна какво сте сторили, за да научите нещо за традицията на Православието?“

Преди време в своята първа енория редом с богослужението разказвах какво означава светата Литургия, защо свещеникът излиза на Великия вход, защо се чете от Евангелието и ред подобни неща. Не всички оставаха доволни, защото службата се проточваше с часове. Но след като минаха две седмици, към мен започнаха да се обръщат енориаши, които не бяха присъствали на същите тези проповеди: „Отче, искаме и на нас да ни разкажете.“. А онези, които бяха чули казаното, вече не просто стояха на службата, но и преживяваха случващото се в нея. Всеки знаеше какво означава конкретен момент от богослужението.

Веднъж отслужихме св. Литургия придружена с обяснения за младежи. След известно време един свещеник от храма ми разказа как по време на негова служба дошло момиче, облечено, меко казано, не по църковните правила. Той тръгнал към нея, за да й направи забележка, но още щом я доближил, тя му казала: „О, да, познах ви. Миналата седмица Вие ни разказвахте за Литургията. Тогава беше моето първо идване в храма. Толкова ми хареса, че искам да идвам всяка неделя, за да слушам…“. След тези нейни слова отчето съвсем забравил, че бил тръгнал да й прави забележка относно облеклото.

И това не е изолиран случай. Потребно е постоянно да предприемаме подобни инициативи, да обясняваме смисъла на светата Литургия, за да могат хората да разбират смисъла на богослужението в храма, да схващат неговото предназначение. За свещеника това не е проблем, защото той е наясно с тези неща…

В нашата епархия има също и един такъв проект: „Ден на Православието“. Тогава поставяме по средата на храма голяма маса, изнасяме и подреждаме върху нея цялата църковна утвар от олтара, в това число и евхаристийния комплект: дискос, потир, дарохранителница (в тях естествено няма от Светите Дарове – те остават в олтара), и обясняваме назначението на всички тези предмети, разказваме как се приготвя причастието.

В крайна сметка младежите не могат да видят проскомидията, абсолютно цялата Литургия, защото свещениците са скрити зад иконостаса. А в този случай ние им показваме всичко и това има изумителен ефект.

После подреждаме момчетата върху солея, отваряме царските двери и аз от олтара им показвам престола, обяснявам им примерно защо той има квадратна форма, кое къде е разположено в олтара и какво е неговото предназначение.

И когато те отново идват в храма, вече знаят да речем защо първото нещо, което трябва да направят, е да се поклонят на иконата в центъра на храма. И ред други подобни неща. Така постепенно младежите се запознават по-отблизо с православната традиция и започват да вникват в смисъла на своя живот в православната култура.

Вие общувате със съвременните деца. Често пъти те се затварят в себе си и избягват да контактуват с родителите си и изобщо с всякакви по-възрастни хора. А склонни ли са да водят разговор със свещеника?

Днешните деца и младежи са изключително самотни. И в многомилионния град човек може да остане пълен самотник редом със своите болки. Просто той постоянно отлага решаването на духовните си проблеми „за следващия път“, а когато те вече се натрупат и започнат да блъскат по дверите на душата му, и когато се оказва наложително да се вземат някакви спешни мерки, човек вече се чувства толкова самотен и изолиран, че няма изобщо с кого да сподели за всичко това – нито с родители, нито с приятели.

Да, в такава ситуация свещеникът може да бъде от помощ. В крайна сметка възможно е да не виждате отчето само с подрасник и с разпятие в ръка, но и на разходка заедно с енорийски младежи край някое езеро, където да си направят барбекю, или пък да стане участник в импровизиран концерт заедно с тях…

Що се отнася до мен, аз нямам нито добър слух, ни глас. Но когато започна да пея, даже бабите ме аплодират. Питам ги: „Искате ли да изпея за вас една песничка, която пея на дъщеричката си, когато я приспивам?“. И започвам да пея… Всички се просълзяват. Просълзяват се не от това, че пея красиво, а защото са трогнати от желанието ми да направя нещо специално за тях.

На практика нашите младежи до такава степен са възприели потребителския подход, че им се иска да могат някак да „изстискат“ като с гъба всички наноси, полепнали по душата им, и да поемат нещо ново, истинско. Младежите търсят. И търсят, струва ми се, именно такъв свещеник, който да може да им даде това нещо ново.

Но не всички свещеници имат желание да работят с младежи. На някои отци не им е приятно някой да им досажда с толкова въпроси. Пък и ако трябва да бъдем откровени, половината от духовниците сигурно няма да знаят как да отговорят на тези въпроси.

Работата с младежи не е лека: младите хора растат и заедно с тях е длъжен да расте и свещеникът. В крайна сметка децата искат да получат ясни отговори на въпросите си. Често те са на мнение, че всичко е именно така, а не другояче. Едва по-нататък, когато поживееш и съзрееш, започваш да схващаш, че дадено нещо може да бъде и така, и иначе. Но децата, младежите нямат натрупан житейски опит и свещеникът – дори при някой на пръв поглед нелеп въпрос – не бива да махва небрежно с ръка и да добавя „не задавай глупави въпроси“, а да даде разяснение, да обясни.

Класически въпрос: „Мога ли да имам полови отношения с момче, което обичам?“; „Не, със сигурност не бива, Църквата не благославя това“; „Ама защо? Нали го обичам?“. И трябва да обясните нещата така, че момичето да осъзнае за какво става дума и да се съгласи. Да й помогнете да си даде сметка, че любовта не се изразява по някакви физически начини, че любовта трябва да бъде в очите, в сърцето, във взаимната топлота… Налага се да търсим различни обяснения за различните младежи. И да растем заедно с тях.

Как трябва да се разговаря с младежите за вярата и Бога така, че да не се постигне обратния ефект от желания и да се отчуждят от Църквата?

Бих казал, че днес задачата ни се изразява в едно пасивно мисионерство. Например свещеникът, когато е в подрасник, без значение къде се намира, трябва да помни, че със самия си външен вид вече се явява свидетел за Бога.

Често ме питат защо винаги ходя в подрасник и аз им разказвам една случка, която остава за цял живот. Веднъж на улицата към мен се приближи момиче и ми каза: „Знаете ли, отче, тъкмо бях тръгнала да сложа край на живота си. Но когато ви видях, си спомних за Бога. И осъзнах, че не мога да направя това…“. Не знаех какво да й кажа, тя се обърна и се отдалечи. Почувствах се толкова объркан, че дори не успях да я попитам какво се е случило и с какво мога да й помогна.

Това се случи в самото начало на моето служение. Така Господ ми показа, че по-нататък е добре да имам готовност дори да спя, облечен в подрасник.

Какво ще посъветвате човек, който ще чуе думите Ви и ще се вдъхнови да дойде в храма, за да види там всичко разказано от Вас, да намери в лицето на свещеника приятел и наставник, и внимателен слушател, но ето, става така, че когато отива, вижда угрижен, уморен, мрачен пастир, който едва ли ще може да го изповяда, защото енориашите са твърде много, а той е сам?

Бих казал, че трябва да търси. Когато отидем на лекар и той не ни допадне със своята работа, търсим друг. Същото е и тук. Трябва да намерим верния свещеник – не защото този точно е лош, а защото е за друг тип хора.

Примерно аз изобщо не съм подходящ като свещеник за много от бабите, просто защото те не виждат у мен отеца. Една от тях ми каза така: „Какво толкова ви учат там в семинарията и академията цели осем години? Аз с отец Симеон спасявах църквата от беди, за два месеца можех всекиго да науча и как да си върши работата, и как да служи панихида.“ Изобщо за нея аз бях някаква празна работа.

Така че свещеника-приятел трябва да го търсим сами. Та нали целият живот на човека е едно голямо търсене, дори и самото изграждане на нашата личност е в ход, когато сме в активен процес на търсене. | www.pravmir.ru

 

Превод: Анжела Петрова