За ограниченията и безграничността на християнската литература

Тези граници могат да бъдат очертани по различен начин. В най-широк смисъл, християнската литература е литература, която се основава на ценностите на християнската цивилизация. Под това понятие не трябва да разбираме само произведенията, засягащи църковни или околоцърковни теми: в такъв случай Лесков ще бъде причислен към християнските автори, а Пушкин – не; защото във „Въплътеният ангел” или в „Свещеници” са описани множество случки от църковния живот, а в „Евгений Онегин” той не присъства изобщо.

Лично аз не бих свел християнската литература единствено до кръга от автори, които си поставят за цел да внушат на читателите едни или други християнски идеи. Според същия критерий Достоевски след заточението може да бъде наречен християнски писател, а преди заточението не е ясно какъв е; Дикенс или Ивлин Уо са християнски автори, а голяма част от френските и немските класици не спадат към тази категория… Поставял ли си е Стендал задачата да утвърждава християнските ценности? Не, той е бил атеист, но да кажем, че неговото творчество стои далеч от християнската цивилизация – би било твърде безразсъдно.

В този смисъл не бива да ограничаваме християнската литература до творци, чийто светоглед и конфесионална чистота изглеждат несъмнени. Все пак литературата не е богословие. От богословите сме длъжни да изискваме догматична строгост, от писателите – нямаме право. Никос Казандзакис споделя участта на Лев Толстой: той е поставен извън видимата ограда на Църквата. При все това в Гърция трудно може да се намери регион, в който няма паметник на Казандзакис или улица на негово име, защото този писател с главозамайваща дълбина повдига въпроси, мировъзренчески свързани с християнството.

Бихме могли дори да тръгнем от противоположното: в границите на християнската литература не влизат автори, израснали в мюсюлманска, юдейска, будистка, шинтоистка традиции и автори с богоборческо-атеистична насоченост – онези, които в по-голямата част от своето творчество се противопоставят на християнството. Демян Бедни безусловно не се нарежда сред християнските писатели, а Максим Горки по-скоро намира място сред тях, защото добрите му произведения съдържат много от онова, което ни възвежда към руската класическа литература, неотделима от християнските ценности. Много съветски автори, които на пръв поглед не се вписват в християнската традиция, са запазили в душата си християнството. Можем да споменем Шолохов в най-силните му творби, а от по-ново време – Виктор Астафиев.

В книгата на Белов „Възпитание по Доктор Спок” е представена късносъветската интелигенция с всички нейни търсения и драми, но понякога и от обратното човек може да достигне до вътрешно прозрение. „Печалният детектив” на Астафиев – каква забележителна творба, която ни подтиква да се замислим върху философските основи на живота! Този подтик към размисъл ми се струва по-важен от предписването на рецепти и даването на готови отговори, които нерядко срещаме в текстовете на автори, декларативно наричащи себе си „православни”.

 Феноменът „православна художествена литература” предизвиква може би основателна критика. Има ли той положителни страни? Заслужава ли си да отделяме „православните писатели” в отделна общност, жертвайки в някои случаи таланта на автора в угода на неговата истинска или мнима религиозност?

Мисля, че като начало е необходимо да бъде заслужено правото да се наречеш писател и да попаднеш в учебниците по литература. А вече след това – да говориш за православността на своето творчество. Сред нашите съвременници към православните автори могат да бъдат причислени: Валентин Распутин, Василий Белов, Владимир Крупин, Алексей Варлаамов… От поетите – Олеся Николаева и Юрий Кублански.

Сред руските писатели от втората половина на ХХ век има един колосален автор, чийто православен светоглед е безспорен – Солженицин. Не е тайна, че възгледите на Александър Исаевич по много исторически или обществени проблеми, като старообредният разкол, Втората световна война, отношенията между Църква и държава в съветско време – силно се различават от позицията на Църквата. Неговият личен живот формално също не е безупречен: той се жени втори път при жива съпруга. Означава ли това, че трябва да отнемем на Солженицин правото да бъде наричан християнски писател?

Такава опасност съществува. Работата е в деликатността и дълбочината на автора. Църковната химнографска традиция неведнъж ни дава описание на онова, което Евангелието премълчава. Класически пример е канонът на утренята за Благовещение: пространния диалог между Архангел Гавриил и Богородица, вместо няколкото думи, които са известни от Евангелието. При това химнографът не предполага, че внася текст, който не съществува в Евангелието – той по-скоро го разширява. 

Или да вземем литературата от по-ново време – „Кратка повест за Антихриста” на Владимир Соловьов, без съмнение, един от върховете в творчеството му. Там авторът описва как от негова гледна точка би могло да настъпи пришествието на Антихриста, ако Божият промисъл беше допуснал то да се случи в края на ХІХ и началото на ХХ век. Знаем, че Господ продължава да ни търпи, но това е много ярък и убедителен пример. Мисля, че като цяло въпросната книга не е в разрез с християнската литературна традиция.

Друг е въпросът, че e необходимо писателят да бъде образован, дълбок и завладяващ в темите, за които пише. Разбира се, неангажиращата литература има своя масов читател. За мнозина е по-лесно да научават за духовния живот от творби като тази на Вознесенска, а не от творенията на светите отци или дори от книгите на йеромонах Серафим (Роуз), който интерпретира същата тема, но без сладостта на думите.

Не бива конкретна теза да бъде довеждана до абсурд. Изхождайки от представата, че всяко абсолютно знание принципно съвпада с православния светоглед, не следва, че печатът на Издателския съвет или която и да е друга църковна санкция трябва да бъдат поставяни върху учебниците по математика, гръцки език, наръчниците по домакинство или книгите за вкусна и здравословна храна, както и върху новите издания на чуждестранна класическа литература и т. н. По-скоро може и е необходимо да направим извод, че църковното книгоиздаване и продажба на книги не е област, задължително разбирана в тясно клерикален смисъл, като имаме предвид очертан тематичен кръг – тоест, че църковната литература включва художествени произведения, в които главен герой е свещеникът, моралът накрая побеждава, а персонажите експлицитно разсъждават за вечните ценности… Под това понятие трябва да поставим литература, която е чиста, лишена от пошлост и не профанира духовното. Условно казано, „Капитанската дъщеря” несъмнено е православна литература, а „Лолита” не влиза в тази категория. „Живей и помни” на Валентин Григориевич Распутин – е православна книга, а „Възход и падение на куртизанките” или „Мадам Бовари” – би било странно, ако ги намерим в църковния магазин.

Разбира се, могат да възникнат гранични ситуации. В подобни случаи отговорност следва да поемат настоятелите и собствениците на църковни книжарници. В останалите случаи, ако става дума за магазинче за продажба на свещи от средностатистическа енория, там трябва да присъства основно катехизическа литература. А ако говорим за големи църковни магазини, за храмове към висши учебни заведения и т. н., в тях може и е необходимо да присъства и друга литература, да кажем, учебна, общообразователна, художествена (при това без върху всяка книга да лежи надписът „Одобрено от Издателския съвет”). На места това би могло да бъде от компетентността на тамошните църковни ръководители, другаде ще се изисква благословение от управляващия архиерей, но във всеки случай ситуацията е разрешима. Не е възможно и дори е абсурдно да си представим списък на позволените и забранените книги.

За година църковните издателства публикуват хиляди книги. Побира ли се това многообразие в единна картина? Можем ли днес да очертаем основните недостатъци и трудности на църковното книгоиздаване?

Действително, получавайки благословението да бъде член на колегията на Издателския съвет, видях какво огромно количество литература се издава от различните издателства. Един от старите и, за съжаление, не докрай преодолени проблеми, е недостатъчната квалификация на сътрудниците – от ръководството до коректорите и занимаващите се с предпечатна подготовка. А недостатъчната квалификация често е свързана с ниско заплащане. Принципът на „благотворителност” или „полублаготворителност” все още не е изживян, било поради обстоятелства от икономически характер, било защото от него не искат да се откажат, тъй като е удобен начин за оцеляване. Вторият проблем, който не можем да не отбележим, е изключително ниската степен на координация и съгласуваност между отделните православни издателства.Нерядко се случва да видим как една и съща книга, едно и също светоотеческо творение, богословски или църковно-исторически труд излизат едновременно в твърде сходен вид в две, три, дори в четири издателства, докато търсени от читателите книги липсват на пазара… Вероятно е желателно по-високо равнище на кооперативност и взаимодействие. Трето: книгоиздаването се явява продължение на друг процес – процеса на създаване на произведения на културата, в дадения случай, на словесността. В значителна степен днес ние живеем от преиздаване на творби, които велики автори са писали преди нас и, за жалост, твърде малко се радваме на съвременни произведения. При това, сред съвременните книги онези, които си струва да бъдат преиздавани и помнени, са още по-малко… Но това вече не е толкова проблем на издателите, колкото на съвременната църковна култура. Естествено, има и прекрасни образци. Съществуват такива институции, като Църковно-научен център „Православна енциклопедия”, чийто издания се отличават с най-високо качество, има и други православни издателства, които вършат чудесно своята работа, но да кажем, че те са мнозинство – все още не можем. И още един проблем: нашите църковни издателства не се опитват да формират читателския вкус, а вървят след него, оттук е и наборът от книги, които трудно могат да бъдат наречени „православни”, а едва докосват края на Преданието, гранични от гледна точка на своята ортодоксалност. Броят на подобни книги е достатъчно голям: това са книги за непрославени подвижници на благочестието, неординерни съвети, назидания и т. н.

Тази литература така или иначе намира своите читатели. Ако влезем в която и да е по-голяма книжарница, в раздел „Философия” или „Езотерика”, ще видим куп книги, които имат претенцията да бъдат наречени „православни”, но всъщност са нехристиянски или дори антихристиянски по съдържание; сега няма да споменавам конкретни заглавия, за да не им правя реклама. Но ние не можем да контролираме светския пазар, не си и поставяме такава цел. Нашата цел е да се справим с проблемите в църковното книгоразпространение.

 Доколко, според Вас, задължителното рецензиране на книгите от Издателския съвет може да подобри общата ситуация в съвременната църковна литература? Възможен ли е рязък и качествен напредък?

Безспорно, всяка външна оценка води до повишаване на качеството. Неслучайно в научната област, при цялото уважение към институциите, където се провежда защитата на кандидатските или докторските дисертации, има Висша атестационна комисия, до която тези текстове се изпращат. При вътрешната защита на работите винаги съществува изкушението да си затворим очите за едни или други недостатъци. Не можем да пренебрегнем човешкия фактор: някого да не обидим, на някого да не откажем… Това води до понижаване на летвата. Издателите, които знаят, че книгите неизбежно трябва да бъдат представени за оценка от комисията, ще подходят по-отговорно и сериозно към подготвяните издания. Това се забелязва още сега по резултатите от първите месеци дейност на Издателския съвет. Не мисля, че тук е възможен стремителен и качествен скок. Мисията ни не е в това изведнъж да го създадем от нищото, а да вършим целенасочена работа по оптимизация на църковното книгоиздаване. | www.taday.ru