За свободната воля и семейното щастие

Представяме ви откъс от интервю със семейния психолог и преподавател по психология в Православния Свято-Тихоновски хуманитарен университет в Москва Татяна Крамаренко…

Всеки иска да бъде щастлив – и вярващият, и невярващият човек. И все пак сред християните е разпространено убеждението, че основната цел на живота не е земното щастие само по себе си, а да бъдем с Бога и да се радваме на това...

Едното и другото не си противоречат непременно… Ето, ако вземем определение за щастието от някоя енциклопедия, ще видим, че то е състояние на човека, което съответства на най-голямата вътрешна удовлетвореност от собственото битие, на пълнота и осмисленост на живота, усещане за осъществяване на своето човешко предназначение.

Тоест щастието е състояние на хармония и усещане за смисъл… Ако ограничим обраче въпроса за щастието в рамките на семейния живот – как да постигнем тази хармония в семейството? Как да победим създалата се рутина в отношенията, трябва ли да променяме изработените с години роли в семейния живот?

Съвсем не е задължително да ги променяме! Ролите също са необходими и ако ролевите очаквания на съпрузите съответстват едно на друго, проблеми не възникват. Кое е главното? Удовлетворението не е цел, а следствие, резултат от хармоничните отношения на човека със света, на съгласието с него. Ето към това и трябва да се стремим. Стремежът към щастие не е стремеж към удоволствие. За да бъдем в хармония със света, трябва да се „приспособим”, т. е. да се потрудим и да се ограничим в нещо, да настроим себе си и своето звучене към звученето на близките, да се стремим към съгласие в многогласието.

Без търпение в семейния живот няма как да се мине – „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“ (Гал. 6:2), казва св. ап. Павел, но до каква степен е необходимо да търпим? Доколко важно е жената в семейството да умее да търпи? И какво не си заслужава да търпим?

Всеки сам би трябвало да чувства какво може да търпи и какво не може. А и какво означава носене на теготите и към какво призовава апостолът? Теготата е тежък товар, бреме, а не е точно лош нрав или разпуснатост. Помагайте си един на друг да носите своя товар в живота, ето за какво, струва ми се, става дума тук.

А и какво значи да търпим? Да се мъчим ли? Или да се отнасяме търпеливо, тоест кротко, към особеностите на характера на своите близки, като не се опитваме да ги променим, да ги прекроим… Да разбираме, че всички хора са различни, и че от заека няма да направиш тигър, нито от тигъра – заек? Разбира се, такова търпение е необходимо.

Какво обаче не бива да приемаме? Насилието. Бог е дал свободна воля на всички и не посяга на нея, не ни принуждава насила към добро, към спазване на заповедите и т. н. А защо ние си позволяваме такива неща? Границата на моята свобода минава там, където започва свободата на волята на другия човек. Аз съм свободна да постъпвам както смятам за необходимо, ако от това не страда друг човек, не се засяга неговата воля.

Да, но когато започне тази борба за граници, за своя територия – веднага избухва война. Тук със сигурност е важно в каква степен да настъпваме, под каква форма да даваме отпор? Или, според Вас, започването на „военни действия“ е нещо нормално?

Изрази от типа на: „Как смееш да разговаряш така с мен?!” не само не помагат, но дори вредят. Думата трябва да бъде спокойна и твърда. „Аз не мога да постъпя така” (при условие, че действително не мога да постъпя другояче) или: „Аз ще направя това и това, защото го смятам за необходимо (правилно, справедливо и т. н.)”, при условие, че това не нарушава правата и интересите на другия човек. Трябва да се научим да се съобразяваме с волята на другия човек така, както със своята. Може би това е една от формите на изпълнение на заповедта „възлюби ближния си като себе си”.

Що се отнася до военните действия, отговорът тук е прост (само изпълнението е трудно) – не искаш ли да воюваш, не воювай. Агресията предизвиква ответна агресия, изисква мъст за нанесената обида – така възниква порочен затворен кръг, който не е лесно да бъде разкъсан, защото всеки от съпрузите вижда само агресията на партньора, но не и своята. Или вижда и своята, но я смята за оправдана, нали той „само отговаря” на притесненията, оскърбленията, на нападките на другия.

Има семейни битки, които продължават десетилетия наред, защото всеки от съпрузите смята, че той е единствено правият, а другият – не. Всеки настоява на своето, иска да накара другия да признае „неговата” правда. Иска победа.

Такива победи родителите искат да извоюват и над собствените си деца. Някои православни майки например се вълнуват какъв отговор ще дадат за децата си в Деня на Страшния съд и с това оправдават натиска и насилието, които упражняват върху волята на детето.

Всяка от тях ще отговаря не за постъпките на децата си, на които Бог също е дал свободна воля, а за своите собствени, за това каква майка е била. И „жената ще се спаси чрез раждане на деца” не защото е заченала, износила и родила, а защото майчинството пробужда у жената (обикновено) способност за себеотрицание, избавя я от егоизма. Потенциалната възможност за изпълнение на заповедта „да обичаме другия като себе си” се дава на майката от самата природа – особено ясно се вижда това в случаите с болни дечица, които майките често обичат не просто като себе си, а повече от себе си.

Но вярващата майка може да пренебрегва своите майчински задължения, да занемарява домашните дела, оправдавайки се с това, че избира „добрата част” – ходенето на църква, поклоннически пътувания и т. н. – както Мария, а не както Марта, която „се грижи за тленното” или с това, че „на празници не бива да се прави нищо, това е грях”.

А ако детето не иска да ходи на църква? Да го уговаряме, да го подкупваме или да го оставим? Например четири-петгодишното дете?

Мисля, че трябва да изхождаме от това, че петгодишното дете не е в състояние съзнателно да ходи на църква. Може ли то да отиде там само, без мама? Не. Разбира ли същинския смисъл на причастието? Може ли да участва в съборната молитва, да вниква в нея по време на богослужението? Едва ли. Трябва ли детето да ходи на църква, без да разбира изцяло какво става там? Да се причастява? Да, разбира се, ако ние искаме нашите деца да бъдат членове на Църквата като Тяло Христово, да се приобщават към Него чрез причастието, да попиват в себе си нашето отношение към храма, към литургичния живот, към вярата. А това е възможно само в случай, че на детето му е хубаво с родителите. И ако на него му е добре с тях, то на практика му е все едно къде ще бъде – у дома, на улицата, в храма.

Детето, което иска да ходи на църква, иска това, защото там ходи мама (или татко, ако с бащата има такъв контакт). Контактът с детето, способността на родителите да чувстват потребностите на детето и да им отговарят, е залог, че то ще възприеме това, което родителите искат да „вложат” в него.

С малките деца ситуацията изглежда по-ясна, но когато те пораснат, в тийнейджърска възраст често отказват да ходят на църква, бунтуват се. Възможно ли е и необходимо ли е да правим нещо в този случай?

Струва ми се, че това е бунт не против църквата като такава, а против принудата. Ние, от страх, че младият човек „ще се отклони от храма”, „ще падне в съблазните на този свят и ще погине”, насилваме неговата свобода на съвестта. А страхът е лош съветник. И няма никаква пряка зависимост между това ходи ли днес младият човек на църква под наш натиск или не ходи, с това, което „ще излезе от него”, когато порасне.

Много от нас, днешните вярващи, сме израснали в атеистични семейства, не сме вярвали в Бога, но Господ ни е привел към Себе Си. А защо допускаме, че Той ще остави нашите деца без грижи? Вярвайте и вашият пример няма да остане незабелязан. Но вярвайте, а не само да се кръстите по всеки повод или да споменавате името на Господа напразно. Работете над себе си – Господ няма да свърши нашата работа вместо нас, защото ние сме съработници с Него.

Светът динамично се променя и разбиранията за всичко, включително и за отношенията между половете, са различни от това, което е било преди 20 години. Това се вижда и по тийнейджърските сериали, музика, книги и т.н. Как можем да помогнем на децата си да запазят своето целомъдрие и едновременно с това да не ги превръщаме в „растения под похлупак“, как да им създадем имунитет срещу пошлостта?

Имунитетът трябва да се „тренира”. Устойчивостта към различни „вредни вещества” не се изгражда в стерилна атмосфера, а така или иначе няма да можеш да опазиш детето дори и под „стъклен похлупак”. Изобщо в света има много опасности, много рискове, затова трябва да учим детето на всяка възраст да различава доброто от злото, за да може да дава оценка на различни явления от живота, да прави своя съзнателен избор на отношение към тях. Да може да противостои, когато усети някакъв риск, на натиска на значима за него група – приятелска компания, съученици, интернет и т.н.

Затова трябва да го учим да има свое мнение и при необходимост да го отстоява. Децата трябва да знаят и нашето мнение по повод на спорни, остри въпроси, и нашето отношение към „съблазните”, но детето на всяка възраст може да ги вземе под внимание само ако майката и бащата са най-значимите за него хора. За да останем такива за нашите деца, ние трябва да пазим най-главното – доверието на детето, контакта с него. I www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева