„Знанието може да отвори пътя към вярата“

След публикуваните част 1 и част 2, ви представяме третата част от разговора на Месогейския митрополит Николай с петима атеистично настроени гръцки студенти за отношенията между вярата и науката. Беседата е допълнена с последвал коментар на митрополита.

Преди да поеме по пътя на църковното служение, митрополит Николай завършва астрофизика в Харвард и в Масачузетския технологичен институт, за известен период работи като учен сътрудник на НАСА. През 1993 г. става основател на първия Център по биоетика в Гърция.

Не мога да разбера как един човек на науката, като Вас, говори за тайна и откровение, подценявайки до известна степен научното знание и интелектуалното възприемане…

Противно на онова, което ми приписвате, от опит зная, че преследването на научното познание е нещо пленително. Пожелавам ви да го вкусите. Изследването е опиянение. Нашият свят е изваян с непостижима мъдрост и разкрива невероятна красота. Заслужава си човек да открива и да изследва тази мъдрост и красота. Само трябва да го прави със смирение, а не с дързостта на един лъжебог. Изследователят трябва да се примири със своите граници.

Човешкото знание и мъдрост не са безкрайни, нито пълни. Самата ни природа показва нашите граници. Според принципа на неопределеността, колкото повече природата открива някоя своя тайна, толкова повече скрива от нас друга.

Чрез разума си ние сме благословени да се докоснем до великото, но сме възпрепятствани да завоюваме безкрайното и абсолютното. А това безкрайно и абсолютно, това, което е отвъд нашите сетива и знание, именно то ни води към Бога. Онзи, чийто ум се е опиянил от собственото му знание, е загубил Бога. И крайният резултат е неуспех и крах. Знанието крие в себе си пленителна красота, но то е недостатъчно, за да те освободи. В него има граници, ограничено е. За да се почувстваш истински свободен – за това е нужна вярата. Тя води до безкрайното и абсолютното.

Но днес учените говорят за „теорията на всичко“, за пълното разкриване на загадката за началото на света и за произхода на живота, за картографиране на човешкия геном, за изследване на механизмите на мозъка и т.н. Всички тези неща не показват ли, че знанието се стреми към безкрайното?

„Теорията на всичко” е повече термин, отколкото реалност. Също така успех би било не картографирането на човешкия геном, а неговото пълно разчитане. Да проникнеш в тайната на живота е не да имаш знанието за неговите механизми, а за това как да не се разболяваме, да не остаряваме, да не умираме. Тогава ще сме постигнали нещо. Малко смирение не вреди.

Знанието е нож с две остриета. То или създава в теб подвеждащо усещане, че си постигнал абсолютното знание и така сам се вкарваш в капана на ограниченията, или ти дава усещане за по-нататъшното, за безкрайното и така ти отваря пътя към вярата.

На теория, от Вашите думи, предложението на вярата звучи привлекателно, но всъщност то е напълно чуждо на цялото ни образование и жизнен път…

Ще го кажа по друг начин – вие имате вяра в самите себе си. Онова, което споменахме за най-новите научни постижения и открития, несъмнено нито вие сте го постигнали, не сте го открили лично. Някъде сте прочели за тях или някой ви е разказал за тях, и вие сте се доверили на казаното. Бих казал, че сте пожелали да повярвате. Не сте поставили под съмнение казаното, нито пък сте искали да го проверите. Същото важи и за Еволюционната теория. Откъде знаем, че всичко, което е казано чрез нея, е истина? Просто се доверяваме на изследователите.

Във всеки от нас съществува механизмът на вярата. Посочвайки тези примери, аз не се опитвам да ви убедя, а да ви помогна, първо, да помислите по малко по-различен начин и, второ, да се доверите на нещо различно от онова, което знаете.

Нещо подобно обаче преобръща цялата логика на мисленето ни. Това противоречи на нашия разум, на досегашния ни опит.

Не прéчи. Най-великите открития се крепят върху преобръщането на всичко, в което довчера сме били убедени, дори на познанието, придобито въз основа на емпиричния ни опит. Квантовата теория на Макс Планк преобръща представите за приемственост във физиката; Принципът на неопределеността на Вернер Хайзенберг преобърна представата за детерминираност и сигурност във физиката. Айнщайн пък преобръща Евклидовата геометрия, геометрията на сетивата и на човешкото възприятие. Ето защо не бива да се боите да държите разума си отворен към промяната. Това е най-интелигентното движение в нашия живот.

Разбирам, че ние, хората, сме ограничени, че имаме граници. Нашето знание също е ограничено. Но въпреки това се затруднявам да повярвам в Бога. Чувствам, че сякаш трябва да се облегна върху нищото с голяма надежда. Или да го кажа по друг начин – прекалено е хубаво, за да е истина.

Думите ти ми звучат сякаш нямаш много надежда и това „прекалено хубаво“ за теб сякаш е едно нищо. Но именно това „прекалено хубаво“, което предлага на човека вярата, предполага да поговорим за Църквата…

При параклиса на „Св. Петър“

Дискусията продължава в двора на една малка църква, на известно разстояние от Месогейската света митрополия, в град Спата, в близост до столицата. До нас е Атинското летище, изградено по последната дума на технологията, предназначено да улеснява придвижването на милиони хора. В границите на плана за строежа на въпросното летище попадаше една прекрасна малка късновизантийска църква от 16 век. Нейната археологическа ценност е голяма, естетиката й е уникална, а духовната й стойност – безценна. По настояване на археолозите и на жителите на Спата тя бе запазена. Този малък храм бе тяхното украшение, център на техните празници, а свети апостол Петър е техният покровител. Премина се дълга процедура и бяха необходими 278 дни, за да преместят църквата 340 метра в западна посока.

Първото – летището, е продукт на съвременната технология и знание, второто – храмът, творение на вярата. Със самолета летиш в облаците, но той скоро отново те сваля на земята. В следващия момент обаче виждаш параклиса на св. Петър и душата ти се успокоява. Влизаш вътре и се намираш на небето, без да ти е нужен самолет.

С младите ми събеседници седнахме навън на някакви пейки и продължихме да разговаряме…

За повечето хора Църквата е една консервативна система, която с течение на времето е пресъхнала и днес вече няма какво да даде. Може би нейната социална роля е важна за съвременното общество, но в други епохи тя е била по-необходима. Днес тя сякаш не пасва на реалността, нейните способи са отживелица. Извинявам се, че говоря така пред Вас, но така чувствам нещата. Какво интересно можем да намерим при бабите и всички тези странни хора в църквата? Да не говорим пък за скандалите, разкоша и лицемерието, за които чуваме, когато стане дума за духовенството. Бих искал обаче Църквата да бъде нещо друго…

Можеш ли да ми кажеш каква би искал да бъде Църквата? Какво празнота би могла да запълни тя в твоя живот?

Бих искал да ми вдъхне надежда, а не постоянно да протестира, да назидава и изобличава. Нито пък да се уповава на неопределени неща. Бих искал да помага за напредъка и развитието, да приема страдащите, онеправданите, младите. Да бъде нещо съвършено, а не само да се опира на думи и оправдания; да бъде по-съвременна и обновяваща. Да не говори само за Бога, а да говори и за човека. В противен случай на мен не ми е нужна, защото в моите очи си остава една остаряла и вкаменена институция без смелост, свобода и новаторско слово…

Съгласен съм с това, което казваш. Прави впечатление обаче, че ти не би искал тя да говори много за Бога. Но говорейки за Бога, Църквата всъщност говори за човека. Тя предлага на човека да открие личността на Бога и пътя към Него. Това не става без смелост, свобода, чистота и трайно обновяване. Не съществува по-смело, обновяващо, чисто и свободно послание от църковното слово и предложение за живот.

Естествено, че църковното лицемерие и разкош, ропот и вкаменелост, фанатизъм и тесногръдие не са Църквата. Те са не-Църква. За съжаление, така е. Да те попитам обаче: нима намираш смелостта, свободата, чистотата, обновяващото слово някъде другаде? Намери ли ги в политиката, в науката, в съвременните обществени движения, в други философски учения? Не ми казвай, че си ги намерил, защото няма да си напълно искрен… Аз обаче ги намерих в Църквата, всички тези неща – в нейното учение и дух. Експериментът бе извършен и бе успешен; просто някои системно крият неговия резултат. И нас държат в мрак. И когато говорим за светци, често не искаме да им подражаваме. Относно някои скандални прояви на представители на клира, позволи ми да направя следната аналогия: ако ти страдаше от дихателна недостатъчност и твоят лекар пушеше цигари, би ли осъдил пневмологията и би ли отказал лекарствата, които ти е предписал въпросният лекар?

Признавам, че ако виждах, че терапията на този лекар дава резултат и пациентите му се излекуват под неговите грижи, нямаше да ме интересуват обстоятелствата около неговия живот. Питам се обаче къде е тази Църква, за която ни говорите? Единственият начин да получим информация за нея е от поведението на клириците и най-вече на епископите, от начина, по който Синодът се отнася към отделни теми, от това, че остава инертен и мълчи по важни обществени проблеми. Днешният образ на Църквата ме отблъсква или най-малкото ми е безразличен.

Това, че Бог стана Човек, че Христос се роди по чудесен начин от Дева Мария, че се разпна и възкръсна, че Светият Дух може да дойде в теб, това ти е безразлично?

Аз не вярвам в тези неща. Истината е, че не се занимавах много с тях, защото от първия момент, в който ги чух, ми се сториха като приказка и ги подминах. Всичко това ми се струва патетично преувеличение. Но ако в рамките на тази дискусия искате да се върнем към тях, аз съм открит за това.

Е, това последното ни дава надежда. Първата стъпка е човек да бъде открит. Втората – да е възприемчив. Когато Христос говорил по въпроси на етиката, хората Го слушали. Особено когато им давал малко храна или изцелявал някой болен. Но когато им говорил за Своето Тяло и Кръв, светото Писание ни казва, че мнозина от Неговите слушатели казали: „…тежки са тия думи! кой може да ги слуша?” (Йоан 6:60), по-нататък в същия текст се казва: „Мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него” (Йоан 6:66). Те Го оставили, тъй като нещата, за които им говорил, им се сторили трудни и странни. Тогава Христос попитал близките Си ученици: „…да не искате и вие да си отидете”. Сигурно и вие искате да си тръгнете? И св. ап. Петър отвърнал: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот…” (Йоан 6:67-68). Къде да отидем? Твоето слово е слово за вечен живот. Същото слово накарало някои да се оттеглят, бидейки безразлични, а някои други да се въодушевят.

Когато св. ап. Павел говорил в Ареопага за възкресението на мъртви, в Евангелието се казва „…едни се присмиваха, а други думаха: друг път щем те послуша за това” (Деян. 17:32). Св. Дионисий Ареопагит и Дамара обаче „се присъединиха към него и повярваха”. А когато св. Петър и другите апостоли за първи път говорили за Светия Дух на Петдесетница, някои „бяха смаяни и в недоумение“, а други „се присмиваха и думаха: със сладко вино са се напили” (Деян. 2:12-13).

Оттук бих искал да започна. Когато човек е открит и възприемчив, навярно той запазва някои съмнения, но не затваря вратата, защото може да загуби възможността да прекрачи прага на един различен живот. Наистина си заслужава Църквата постоянно да говори за Христовото Възкресение, за придобиването на Светия Дух и за участието в божественото естество. И каквото излезе. Или всичко това са истини, които струват повече от всичко на този свят, или са преувеличения и празни приказки…

Как е възможно да възкръсне един мъртвец? Това не е ли извън нашия емпиричен опит? Как да го повярвам?

Именно затова е нужна вяра – защото е извън нашия емпиричен опит. Разбира се, големият въпрос е как е възможно Бог да се разпне и да умре (бидейки убит) от човека. Какъв Бог е? Оттук нататък е по-лесно да приемем Христовото Възкресение. Защото, ако Бог умира доброволно, не е възможно смъртта да властва над Него.

Св. Ап. Павел пише на коринтяните, че словото за Кръста „за иудеи е съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:23), т.е. или съблазън за набожните или безумие за философстващите. За вярващите то обаче е „Божия сила и Божия премъдрост” (Кор. 1:23). То е или съблазън и безумие, или сила и мъдрост. Логиката на Бога е друга и си струва човек да я потърси.

Чрез вярата в Христовото Разпятие и Възкресение всичко се преобръща. Затова казах, че това е смело и революционно. Всички Христови ученици са отдали своя живот за това. Чрез своето мъченичество те са потвърдили вярата си. Ако не бяха видели възкръсналия Христос, нямаше да Му отдадат всичко. Те не са се жертвали заради една лъжа.

Но не е ли възможно да са се увлекли взаимно по една идея и да са се доверили на едно свое лъжеусещане? Не става ли така и в наши дни с някои псевдорелигиозни култове, които извършват масови самоубийства, бидейки в състояние на делириум?

Не е същото. Първо, не всички Христови ученици са загинали мъченически, нито по едно и също време, нито на едно и също място, за да се увлекат взаимно, а всеки в своето време и жизнен път. Известно е, че свети апостол и евангелист Йоан не е загинал мъченически. Повечето от най-приближените Христови ученици са били обикновени рибари, а не неудовлетворени продукти на съвременното консуматорство, които са подвластни на масови заблуди. Те са автори на евангелските писания, които не само не говорят за патологична параноя, а точно обратното.

И в крайна сметка, не е възможно шепа необразовани „параноични” личности да окаже влияние върху хиляди хора, върху вярващи, които са готови да загинат за Христовото учение – милиони само в периода на първите гонения на Църквата; вярващи, които преобръщат Римската империя, формират история и създават цивилизация. И всичко това – от дванайсет параноици, заблудени митомани (без да са се самоизтъквали за пророци или идоли) – изглежда невероятно. Обществото можеш да го измамиш, но не и историята. Не сте ли съгласни?

Наистина това явление няма обяснение. Но тези чисти и непорочни хора може да не са могли да се примирят със смъртта на Христос, на Когото се удивлявали и в Когото вярвали, и, преувеличавайки, да са си въобразили, че е възкръснал, за да укрепят вярата си, че Той е Бог. Те свързали това с Неговото хубаво учение и се посветили на една чиста идея.

Споменаваш за хубавото учение. Нека започнем оттук. Малко ли е? Нека човек преживее учението и да видим дали ще стигне до вярата.

Апостолите говорят и за чудеса, възкресявания на мъртви, изцеления, власт над природните явления, умножаване на хлябове пред очите на хиляди души и т.н. Също така те самите в евангелските текстове описват и моменти на липса на вяра, свои недостатъци, страх, бягство преди страданията и отричане от Спасителя.

Христовото Възкресение е събитие, в което човек или вярва, или го отхвърля, както и Петдесетница. Затова вярата е и придобиване на Светия Дух – най-великото нещо за всеки човек. За да повярваш, трябва да имаш смирен дух и чисто сърце – за да получиш просветление, сила и освещение.

Какво означава придобиване на Светия Дух, просветление и освещение?

Светият Дух е божествена Личност, Той е Бог, Който изпраща в нашия живот Своята енергия, Своята благодат, която просветлява, укрепва и освещава. Той, за разлика от Христос, се явил не като Човек, а във вид на огнени езици на Петдесетница и като гълъб при Кръщението на Господа на река Йордан. Светият Дух е изпратен на Църквата и на вярващите, за да се всели и да действа в нас. Той просветлява ума с божествено знание, т.е. води до истината, дава свръхестествена сила, върши чудеса и знамения, и освещава, давайки Своите богати дарове.

Затова вярата е и дарба на Светия Дух – много по-мощна и проницателна от интелектуалното разбиране и знание. Духът на съвременната епоха възпрепятства пътя на вярата и така ни отчужди от Божията тайна.

Бихте ли казали нещо повече за думите „Божия тайна“? Това не е ли някакво абстрактно понятие, с което се описва странното и непознатото?

Тайната не е абстрактно понятие, а реалност, която превъзхожда нашите чувства и интелектуално разбиране. Затова и ние не я откриваме по пътя на логиката или на емпиричния опит, а тя ни се открива тайнствено и духовно. Един свят, който се крепи единствено върху логиката на разума и емоциите, е плосък, тесен, недостатъчен както в своите идеи, така и в своите интелектуални открития. Вярата му придава друго измерение.

Нека ви дам пример от математиката. Ако поставим една мравка в кръг, т.е. в двуизмерно пространство, тя ще бъде в капан, бидейки ограничена от кръга. Където и да отиде, тя ще се сблъсква с периферията на кръга, ще бъде обградена и няма да може да излезе от очертанията. Единственият начин да се освободи е да придобие криле и чрез третото измерение да прескочи кръга. По същия начин човек не може да излезе от триизмерната сфера, защото се сблъсква със сферичната повърхност. Той може да излезе от нея единствено чрез четвърто измерение. Това се доказва просто чрез топологията на четириизмерно пространство.

Това прави вярата. Тя ни помага да излизаме от този „триизмерен” свят и да влизаме в тайната на Бога. Без нея човек е много малък и плосък.

Примерът, който дадохте, се доказва чрез топологията. Аналогията, която направихте в духовните неща с вярата, може ли да се докаже?

„Ела и виж!”. И ще откриеш една изненада. Животът в Църквата, ако е автентичен, е пътуване в благословените божествени тайни. Бог може да не се доказва чрез топологията или в химическите лаборатории, но се потвърждава от духовната реалност във всеки един момент.

Изморявам ви, връщайки Ви отново към вече споменати теми. Но защо аз не мога да Го видя? Също така, казахте, че не ние откриваме тайната, а тя ни се открива. Може ли да уточните…

Първо, от една страна, ти не Го виждаш, защото Той не се вижда: „Бога никой никога не е видял” (Йоан 1:18). От друга страна, както споменах – за да прогледнем отвъд триизмерното пространство, трябва да активираме вярата си.

Относно втория въпрос – животът на Бога нито се постига, нито се полага по право. Кой би могъл да поиска от Бога да стане Човек и да се разпне, за да се спасим ние? Той обаче го е направил. Преди да си помислим да го поискаме, Той даде Себе Си. Много повече отколкото ние бихме могли да поискаме.

Бог дава тайната, ние не смеем да я поискаме. Той открива Своята истина, не ние я откриваме. Той е Този, Който явява Себе Си!

Когато говорите за божественото, за вярата, Вие говорите за „друга логика”. Струва ли си да приемеш тази друга логика?

Какво губиш, ако опиташ? Губиш, ако не опиташ. Евангелието е пълно с такива изненади. Влизаш в един храм и виждаш Разпнатия Христос. Върху Разпятието пише „Царят на славата”. Този надпис предизвиква. Възможно ли е едно поразено, голо и изстрадало тяло, приковано със злоба върху един кръст, да има слава? Изключено е. Но всъщност не е! Там, където земната логика „изгърмява”, се разкрива една разтърсваща истина.

Христос казва: който иска да е пръв „нека бъде най-последен от всички (Марк 9:35). Ако искаш да спечелиш душата си, т.е. живота си, трябва да го загубиш. Когато Той изпратил апостолите, които били обикновени хора, да изповядат това, което видели и преживели, бидейки заедно с Него, им казал, че ще ги заведат пред съдилища и ще ги предизвикат да се защитават, и тогава да не обмислят отрано как или какво ще отговарят. „Аз ще ви дам уста и премъдрост, на която не ще могат противоречи, нито противостоя всички ваши противници“ (Лук. 21:15). Така тези обикновени и немощни човеци разпространили Евангелието. Това е небесната логика!

Има ли днес Църквата връзка с тази логика или и тя се оказва триизмерна и плоска?

Ако Църквата е като светска организация, по-скоро е така, както казваш. Но погледът към нейните текстове, към Светото Писание, към богослужението и Тайнствата, към нейното учение, към древните и съвременните нейни светци, ни убеждава, че съкровището е запазено неуязвимо и пречисто. Който иска, се потапя в извора и пие от живата вода.

Църквата до днес, въпреки непоследователността и дори отклоненията на вярващите, не е променила тази своя вяра и етос. И това е нейният най-велик принос. Това е възможност и аз, и ти – самите ние, да станем автентични изразители на Църквата.

Това не е ли донякъде оправдание? Ако няма силата да ни промени, тогава каква е ползата от нея?

Нейното величие е нейната преобразяваща сила, но за този, който иска, а не за този, който се преструва на християнин. Пример са многобройните светци. Те са нейното свидетелство, а не онези, които я изповядват с уста, а в действителност опровергават посланията й с живота си.

Как човек да разбере, да усети тази преобразяваща сила на Църквата?

Трябва да станеш човек… от Църквата. Това е еднопосочен път. Да преживееш в Църквата, заедно с другите вярващи – като техен брат, истината като откровение и дар от Бога за света, за човека и особено за теб. Разбира се, имам предвид не да пазиш обичаите и външните форми, а смирено да приемеш опита на Църквата – като малко дете, и да простиш немощите на човеците – като мъдър старец. Първото нещо изисква невинност, чистота, простота, желание да се научиш. Второто – снизхождение, дълготърпение, прошка. Ако направиш това, твоят живот ще се изпълни със знамения за божественото присъствие.

Какво точно представляват тези знамения?

Те са явявания на Божието присъствие в нашия живот, доказателствата, че съществува тази тайна, този свят на Бога.

Представи си една Църква, която съществува, само за да храни бедните, да се грижи за страдащите, да бъде инструмент за социална политика, да представя своите културни паметници, да претендира за своите права и исторически привилегии, и да поддържа своята религиозна идентичност. Всички тези функции могат да бъдат изпълнявани и от всяка социална институция. Нещо подобно е много земно. Нямаме нужда от него.

Стивън Рънсиман, най-големият византолог на отминалия век, е казал, че 21 век е векът на Православието, защото то не е загубило разбирането за тайна и се изразява най-вече по светотайнствен начин. Богослужението е огромна ценност. Не ме питай дали трябва да ходиш на църква. Ще отговоря, че без това не става. Но не е достатъчно. Човек трябва да живее богослужението като тайна. Това е превъзходният начин да влизаш в пространството на царството Божие.
(Следва продължение)

 

Превод: Константин Константинов