Йеромонах Николай (Сахаров): Принудителното послушание не дава духовни плодове

На моите спомени за отец Софроний може да се посвети цяла книга. Та аз общувах с него ежедневно в продължение на четири години. Всяка негова дума беше откритие за мен. Нали затова беше създаден и манастирът: хората чуваха думите на стареца Софроний и решаваха „при кого да отидат” (вж. Йоан. 6:68).

Ще разкажа съвсем накратко как се запознахме. Аз съм роден в Русия по съветско време, когато всеки контакт със Запада беше много опасен. Отец Софроний пристигаше в Русия тогава като член на туристическа група. Но успяваше тайно от „надзирателите” да отдели един-два часа, за да се види със семейството си. И ето, при едно такова пристигане, когато вече бях в съзнателна възраст, макар и млад, той посети нашето семейство. Тогава учех в музикално училище и нямах никакво понятие нито от религия, нито от християнство, нито от монашество. Когато видях отец Софроний, неговият външен вид, разбира се, ми се стори странен. За първи път в живота си виждах човек в расо – монах с дълга брада и с дълги коси. Това ми изглеждаше странно. Помислих си: „За какво е всичко това?” Поговорихме с него малко за музика. Той отлично познаваше музикалната култура, както и поезията и литературата. С него винаги имаше за какво да се говори. После той замина. В последствие разбрах, че когато се върнал в Англия, той казал за мен: „Срещнах младеж, който, може би, след време ще се присъедини към нас”. По това време аз още всъщност даже и в Бога не вярвах.

След тази среща животът ми се разви по съвсем различен начин. Служих в армията, където по Божи Промисъл заедно с мен служеше и сегашният архиепископ Иларион. Вече в казармата в мен узря желанието да стана монах. След казармата първо отидох в манастира във Вилнюс. След това живях една година в Псково-печерския манастир. След определено време имах възможност да посетя отец Софроний. Когато пристигнах при него, нямах намерение да взимам решение – дали да остана там или да се върна в Русия. Но бях напълно свободен – нямах никакви задължения нито към семейството, нито към държавата. Тогава отец Софроний реши, че трябва да остана в неговия манастир. Предавам всички тези събития накратко, но при всеки един случай ставаха необикновени неща.

Какво ме смая в отец Софроний? Това е самият светогорски начин на мислене и тази духовна свобода, която толкова ни липсва и за която пише апостол Павел: „Стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува” (Гал. 5:1). Но тази свобода крие в себе си и опасности. И само хората, които имат такова високо духовно съзнание като на светогорските монаси, биха могли да живеят в такава духовна свобода.

Разбирането на отец Софроний за послушанието ме порази от самото начало. Всъщност отец Софроний използваше думата „послушание” много рядко. Той никога не изискваше послушание от хората. Всичко, което правеха хората, те го правеха заради любовта си към него. И мисля, че всъщност това беше послушанието; защото, когато обичаш някого, изпълняваш неговата воля. Това е характерно не само за монашеството, но изобщо за живота, за семейството. Разбира се, много лесно беше да обичаш отец Софроний, този велик старец. И да направиш нещо за него, да изпълниш волята му беше искрена радост за всеки от нас. Затова чувахме рядко думата „послушание”. Отец Софроний винаги смяташе, че послушанието преди всичко е свободен акт на волята. А послушанието, което се натрапва отвън, особено ако се налага със сила и заплахи, такова послушание не дава духовни плодове. То няма да остане във вечността.

Отец Софроний пише: „Всичко, което се постига с насилие, няма стойност във вечността. Във вечността стойност има само онова, което се постига чрез любов и свободно, съзнателно послушание”. Той смяташе, че точно това послушание има духовна стойност. Аз мисля, че това е голяма отговорност – преди всичко на духовника, на стареца, защото старчеството не е просто административен пост, или властова позиция. Старецът е преди всичко човек, който може да води другите в Светия Дух. И с никакъв канон не може да бъде наложена такава любов към стареца, каквато имаха неговите послушници. Тя може само да бъде заслужена. Само по пътя на любовта човек може да намери ключа към сърцето на другия. И тогава вече, по думите на свети апостол и евангелист Йоан Богослов, послушанието „потича като реки от жива вода” и се влива във вечния живот (ср. Йоан. 7:38). Разбира се, сега ние с вас говорим за идеални неща. Но това, което видях в отец Софроний и което притежаваше свети Силуан – старецът на отец Софроний – от тях никога не се чуваше и най-малката принудителна дума. Всичко ставаше по свободна воля. Дори ако послушникът искаше веднага да изпълни цялото послушание, дори и тогава отец Софроний не бързаше да му възлага това веднага. Но щом виждаше в човека стремеж да му бъде послушен, само тогава той постепенно започваше да се разкрива. И по този начин по-скоро той самият извършваше послушание към всички други.

Друго, което ме учуди тогава в отец Софроний – това е необикновеното смирение, необикновената достъпност на този човек. За мен са живи спомените на митрополит Антоний Сурожки. Отец Софроний посетил майка му, докато тя била болна и лежала в болница. Тогава той току-що се беше върнал от Франция. Тя беше в пълен възторг от срещата си с него и първите й думи бяха: „Този човек притежава учудваща човечност”. Това е много точно определение за отец Софроний, защото негови отличителни черти бяха именно достъпността, откритостта и отсъствието на всякаква дистанция в общуването.

Въпреки че съм му роднина, никога не сме водили „роднински” разговори, никога не сме гледали един на друг като на сродници по плът. Аз се интересувах преди всичко от неговото духовно богатство, от неговия облик на старец. Отношенията ни винаги са били старец – послушник. От своя страна, той никога не ме е възприемал като член на семейството по плът, а като член на духовното семейство, на манастира, като един от онези, които му е доверил Бог и за които той полагаше душата си в молитва.

Знаете ли, точно тази енергия на любовта се усещаше в манастира постоянно, от всички без изключение – от монасите, енориашите и от тези, които просто посещаваха манастира. Най-силно я усещаха монасите. При нас нямаше такова нещо – да те изпратят някъде на послушание и ти просто механически да го изпълняваш; и това да се смята за служение на Бога. Не, когато изпращаше някого да свърши някаква работа или да изпълни дѐлание, отец Софроний постоянно мислеше за този човек, преди всичко за неговата духовна полза, а не, например, за практическите нужди на манастира. Затова той можеше често да променя нечие послушание. Спомням си, при нас дойде една сестра, която отначало по свое желание работеше в зеленчуковата градина, защото отец Софроний винаги уважаваше желанието на човека, неговата воля. После отецът видя, че тя има талант в богословието. През цялото това време той мислено се намираше с нея в градината, както и с всички нас. Интересуваше се как е минал денят ни, какво сме успели да направим. (И ето, по-късно той я благослови да се занимава с богословие).

Когато пристигнах в Англия, изобщо не знаех английски език. Отец Софроний най-напред се погрижи за моето образование. Той ме изпрати да уча в училището в най-близкия град – Колчестър, и се интересуваше от абсолютно всичко: как пътувам с автобуса, какви са класовете там, какви са учителите, как минава времето ми… По този начин той се грижеше за всеки, за да има човек възможност да се реализира в живота като личност, за да не бъде той ограничен от нищо. Този човек обичаше и се вълнуваше и мислено постоянно беше с нас.

Мисля че никой старец, никой духовно мъдър човек не би споделял своя молитвен опит в празен разговор на чаша чай. По Божие благоволение отец Софроний описа този опит в книгите си и по-специално в книгата „Ще видим Бога както си е”. Това е неговата най-съкровена изповед, която той се осмели да изложи на хартия няколко години преди смъртта си. За това той получи много упреци и голямо неразбиране от страна на някои християни. Но тази несъмнена полза, която носят текстовете му за молитвата, говори сама за себе си; както казва Господ: „по плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7:16). Отец Софроний излага не само своя опит, а изобщо атмосферата на молитвата и то преди всичко на молитвата на Света гора. Това е опитът на светогорските старци, на светогорските монаси.

Както беше искрен в абсолютно всичко, така отец Софроний беше чистосърдечен и в молитвата си към Бога. Той казваше и доверяваше на Бога абсолютно всичко. Не просто молитвеното правило, а целият му живот се беше превърнал в молитва. Всяко негово действие беше пропито с молитва. Без молитва той не правеше и дори, бих казал, не говореше нищо. Преподобният Силуан Атонски попитал веднъж стареца Стратоник: „Как говорят съвършените?” Старецът бил смаян от такъв въпрос и свети Силуан отговорил сам: „Светиите, съвършените, не казват нищо от себе си”. Естествено, получил такъв завет от преподобния Силуан, отец Софроний стана твърде сдържан в думите, но твърде богат в Словото Божие. И нас той учеше преди всичко на чистосърдечна молитва, така че молитвата, особено литургическата молитва да не е просто „изчитане”, дистанцирано минаване с очи по текста. Той искаше да се научим да живеем всяка дума от литургията, защото молитвата за нас е преди всичко литургическата молитва. Това е основата на живота в нашия манастир. Всичко се върти около литургията, около причастяването с Христовите Тайни.

Хората често казват: „Какво да правим с молитвеното правило? Нали трябва да го изчитаме?” Когато отец Софроний бил още на Атон, той веднъж попитал стареца Силуан може ли да се заменя изчитането на канона с Иисусовата молитва. Отец Силуан отговорил утвърдително. Този случай е описан в книгата „Тайнството на християнския живот”.

Игуменът бил видял дарбата на отец Софроний за молитва, но се страхувал открито да говори за нея. Заради другите монаси той не одобрявал такова заменяне на молитвеното правило с Иисусовата молитва. Но това не се отнасяше за хора като стареца Силуан и като отец Софроний – монаси, достигнали определена висота на молитвения подвиг. Техният ум можеше спокойно да пребивава в Бога, без да се обременява с други помисли. Свети Силуан е разбирал изпълнението на заповедта „Възлюби Господа, Твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум” (Мат. 22:37) по следния начин – според него заповедта не е изпълнена, ако човек допусне дори за миг в ума или в сърцето някакъв друг помисъл покрай мисълта за Бога.

Разбира се, ние сме далеч от такова съвършенство. Но това бяха онези идеали, онези върхове и висоти, в които пребиваваше самият отец Софроний на Света гора. Тези идеали той се опитваше да измоли с много труд и плач за хората извън монашеския кръг. Една жена питаше отец Софроний следното: „Случва се да трябва да чета молитва, а в този момент аз съм в съвсем друго настроение по отношение на Бога. Имам въпроси. Иска ми се да Го попитам защо се случва едно или друго в моя живот. Господи, вразуми ме. Не искам да чета „Благодаря Ти, Господи”, защото в този момент аз дори някак споря в сърцето си с Бога”. И отец Софроний й писа: „Не се страхувайте да питате Бога; но се страхувайте да бъдете неискрена с Бога”.

Тази чистосърдечност в молитвата, на която отец Софроний учеше всички, ни позволяваше да осъзнаем, че Бог не е Нещо си някъде там, Което изисква от нас изпълнението на някакви правила. Не, Бог е живо същество, Той е нашият Небесен Отец, с Когото ние водим диалог, и то диалога на живота ни, а не само на думи. Той ни отговаря не само чрез Словото в Светото Писание, но и чрез собствения ни живот. Както цялата история на Старозаветния Израил е диалог с Бога, така и животът на всеки от нас е диалог с Бога. Точно този личен диалог с Бога се опитваше да развие в нас отец Софроний.

Съществува голяма опасност в разделянето на хората на монаси и миряни, защото всички сме първо хора. Бог обича всички без изключение; Той се разпна за всеки един от нас. Това разделение беше опровергано още в древността, когато Господ изпрати преподобния Антоний Велики да се учи при обущар в Александрия. Мисля, че образът на обущаря ни показва, че всъщност не съществува разграничение между миряни и монаси. Съществува преди всичко човекът, който влиза в живо общение с Бога, което е достъпно за всички. Отец Софроний беше писал, че няма такова място на земята, нито такива условия или причини, при които да е невъзможно да бъдат изпълнени Христовите заповеди. Мисля, че не съществуват също и такива условия и такова място, при които да е невъзможно да се молиш. Защото молитвата не е просто да вземеш книжката и да измърмориш нещо. Молитвата е жив диалог с Бога в сърцето на човека, който при възможност се изразява в словесна форма; но при отсъствие на такава възможност молитвата е помнене на Бога, вътрешно предстоене пред Бога-Творец, Който е винаги с нас, „везде сий и вся исполняяй”². Това също е молитва, достъпна за всички без изключение.

Отец Софроний водеше диалог, дори спореше с Бога. Веднъж на Света гора той се молел с думите: „Господи! Как бих могъл да изпълня Твоите заповеди? Та нали аз съм човек. Как ще ме съдиш Ти? Ти си Бог, Вседържител. Ти си всемогъщ и всезнаещ. Ти притежаваш цялата пълнота на битието. Ти си извор на живота, извор на творението. А аз кой съм? Аз съм един малък човек. Ако не ям, ще умра. Ако ме ударят, ще умра. Ако се разболея, ще умра. Непрекъснато съм застрашен от смъртта. Моята немощ не ми позволява да се приближа до Теб. Как ще ме съдиш Ти?” Тогава чул Божия отговор в сърцето си: „Отец Сам не съди никого, но предаде целия съд на Сина (Йоан. 5:22), защото Той е Синът Човечески”. Отец Софроний разбрал, че е загубил в спора си с Бога. Ние ще бъдем съдени не от „далечния и всемогъщ” Бог Отец, а от нашия Господ Иисус Христос, Богочовекът, който е едновременно и Бог, и Човек, и който е изпитал върху себе си всички условия на нашия живот.

Хората говорят за суета, но ни е трудно да си представим онази суета, в която живееше Господ. Спомняте ли си, че Евангелистът пише, че Той дори не е имал време и хляб да яде³, не е имал време да се помоли. За да се моли, Господ се е качвал нощем на планината, отивал е в уединени места. Ако ние или „миряните”, по думите ви, кажем: „нямаме време да се молим”, то Господ ще ни погледне и ще каже: „Не сте имали време? Аз също нямах време”. Много често хората бягат от молитвата, от общуването с Бога, не защото нямат време, а защото нямат желание, защото ги е обзела духовна леност. Това го казвам от собствен опит. Затова можем да се молим винаги и навсякъде. Молитвата винаги е вътрешно предстоене пред Бога, а не просто изчитане на някакви правила и канони – това съвсем не е достатъчно.

Аз посещавах Атон просто като поклонник, а не като монах от манастира „Св. Йоан Кръстител” в Есекс и бях поразен от това, че във всички светогорски манастири монасите духовно се хранят с творбите на отец Софроний за молитвата. Например, във Ватопедския манастир ги четяха по време на хранене.

Преди две години в Атина се състоя световен конгрес, посветен на отец Софроний и на неговото духовно наследство. Там присъстваше целият Атон. Монасите бяха пристигнали не за развлечение. Те дойдоха, за да бъдат гласа на Църквата, монашеския глас на Света гора. Те организираха този конгрес, за да почетат паметта на отец Софроний, паметта на един блажен човек, който може би ще влезе в историята на Църквата; човек, свързан с бъдещето на Църквата.

Ако посетите сега нашия манастир, ще бъдете учудени от това, че в преобладаващата си част нашите енориаши са полуграмотни гърци, възрастни мъже и жени, които едва умеят да четат. Но това са всички онези хора, които отец Софроний сгряваше с любовта си.

Да, той знаеше страшно много, той беше богослов на академично ниво в пълния смисъл на думата. Отговорността, с която той стои зад всяка дума в своите книги, има академична стойност. Неговите тезиси в триадологията сега са част от академичното православно богословие. Това се вижда от трудовете на митрополит Йоан (Зизиулас), който духовно и богословски черпеше сили от отец Софроний. За това свидетелстват и съчиненията на митрополит Йеротей (Влахос) и на митрополит Калистос (Уеър), както и на много други православни богослови. Но при общуването с отец Софроний никога не сме имали усещането, че той гледа на нас отвисоко. Той често казваше: „Любовта не обича отвисоко, тя винаги се смирява пред човека”. Така и отец Софроний винаги се смиряваше пред всеки. По мое мнение, това, че тези обикновени хора идват при нас, е потвърждение на искрената любов на отец Софроний към тях. С молитва той помогна на мнозина в духовния им път, на други помогна при физическите им болести. Тогава, на конгреса, присъстваха много йерарси, много монаси, професори, обикновени хора. На всички тях той е помагал; те са хиляди. Залата на Военния музей в Атина, където се състоя конгресът, беше препълнена, местата не стигаха, наложи се даже да монтират голям екран на улицата. Както каза на този конгрес отец Захария – монах от нашия манастир, сега ние виждаме богатите плодове от многото благословения, които отец Софроний пося в своя живот. А митрополит Йоан (Зизиулас) каза при откриването на конгреса: „Ние всички бяхме под неговия епитрахил”. Тъй че при общуването с отец Софроний никога не се усещаше никаква дистанция.

Проучих този въпрос сериозно и обективно, при това не целях да угодя на своя чичо. На тази тема е посветена моята докторска дисертация “I Love Therefore I Am: Theological Legacy of Archimandrite Sophrony” („Обичам, следователно съществувам: богословското наследство на архимандрит Софроний”). Това е критическа оценка на богословието на отец Софроний,  следствие от задълбочен анализ на неговите съчинения и на неговия живот. Наскоро я публикуваха в Америка.

Ще кажа твърдо и уверено, че основа на цялото богословие на отец Софроний е Преданието на Църквата и преди всичко – аскетическото Предание. Неговото богословие се основава също и върху аскетическия опит на Света гора, както и на личния му опит. Той можеше да черпи и е заимствал от съвременното му богословие някои изразни средства и тематика, но не и духа, нито идеите, нито вкусовете. Затова той беше изключително внимателен към всичко, което излизаше извън границите на Преданието на Църквата. Доказателство за това е неговата кореспонденция с отец Георги Флоровски. Когато отец Софроний се изгради като богослов, когато неговата триадология и христология, които той не само преживя, но и които живееше, бяха словесно изкристализирали, той със смирение изпрати на отец Георги Флоровски цялата си богословска схема, ако мога така да се изразя. Отец Георги Флоровски вече беше признат за корифей на православното богословие, за светилник на Православието. Заради неговото изчерпателно познаване на светите отци, отец Георги в никакъв случай не можеше да бъде обвинен в неправославие.

Поразява ме това смирено действие на отец Софроний – човек, който е общувал със стареца Силуан, който е живял на Света гора и който сам имаше богат опит в Богообщението. Такова смирено действие – да поставиш цялото си духовно наследство пред съда на друг богослов – това всъщност е акт на съборност. За отец Софроний това беше решаващо. Той никога не се е отделял от съборното мислене на Църквата. В това беше неговата духовна застраховка, така да се каже, неговата духовна защитеност. Той беше написал на отец Георги Флоровски: „Вижте не съм ли написал там нещо, което не съответства на православието”. След като прочете неговите писма, неговото богословие, отец Георги Флоровски отговори с дълбоко разбиране на много от въпросите и с дълбока солидарност по отношение на отричането на национализма в Църквата. Точно от това много страдаше и самият отец Георги. Отец Софроний владееше до съвършенство гръцки език и познаваше отлично светите отци. Мисля че, ако сравним нашите знания в Патристиката с познанията на отец Софроний, това ще ни накара да се замислим доколко задълбочени са нашите познания на светоотеческата традиция. Защото отец Софроний цитираше произведения на светите отци, които в онези години дори не бяха преведени на руски, например „Амбигва”-та⁴ на преподобни Максим Изповедник. Отец Софроний понякога само споменаваше мисли или идеи на светите отци. Тези идеи биха могли да породят у някого неправилно разбиране и недоумение. Но отец Софроний не може да бъде отговорен за това, че някой не бил способен да възприеме учението на някой свети отец. За това е виновно нашето ограничено познаване на патристичната традиция. Трябва да имаме предвид, че руското Добротолюбие далеч не съдържа в себе си цялата пълнота на Църковното Предание. Също както и Византия не съдържа цялото Предание. А на Света гора отец Софроний имаше достъп до цялото аскетическо предание на Църквата в неговата съвкупност, т.е. и до руските, и до гръцките, и до сирийските отци. Това беше част от живота на всеки светогорски монах. При цялата си неграмотност, старецът Силуан също познаваше светите отци, въпреки че не владееше гръцки език.

Отец Софроний получaва послушание да учи гръцки от игумен Мисаил. За шест месеца успява сам да го научи толкова добре, че когато дошъл учителят по гръцки, той не могъл да повярва, че отец Софроний вече пише на езика Катаревуса⁵ с такава непринуденост и лекота. Отец Софроний винаги, дори и в ежедневни разговори използваше изключително Катаревуса – езика на светите отци на Църквата. Това изразяваше неговото духовно състояние.

Манастирът е уникален в много отношения. Тази уникалност произтича от учението на преподобни Силуан Атонски, който се молеше за целия свят, за всеки син на Адам. Спомнете си неговата молитва: „Моля Те, Господи, да Те познае целият свят, всички народи на земята”. Този вселенски мащаб на мисленето на всеки истински християнин беше много близък на отец Софроний. За него Православието не беше добавка към националната култура. Православието е преди всичко вселенска истина. И всяко негово принизяване беше унижение за Православието в очите на отец Софроний. Ако отидете в Гърция или в друга православна страна, ще видите, че там Православието винаги се смята за част от собствената национална култура. Там Отечество и Православие са почти синоними. Затова в условията на емиграция църквите са най-често добавка към културната община. Но отец Софроний в Църквата виждаше Твореца на целия свят, на всички народи; виждаше Бога, който се разпна за всеки син на Адам, за цялото човечество. Затова за него беше кощунство всяко принизяване на Православието от национализма. Затова и нашият манастир е многонационален. При нас има монаси от петнадесет националности: православни християни от Гърция, Кипър, Румъния, Дания, Швеция, Финландия, Германия, Франция… Игуменът ни е от Нова Зеландия. И в това се състоеше проблемът за отец Софроний: към коя църква да принадлежат. Вселенският патриарх Атинагор оказа съдействие. Той изпрати писмо на отец Софроний, в което пишеше, че тъй като манастирът е многонационален, той е готов да му даде ставропигиален статус, за да живеят монасите свободно. Това беше голяма подкрепа. Когато идват при нас хора за първи път, те често ни питат:

Нашият манастир не може да се нарече гръцки, руски, румънски или английски. Мисля че е утопия идеята за съществуването на многонационален манастир в православна страна. Но това е възможно в условията на емиграция. Но това не означава, че монасите от която и да е поместна църква са свободни от дълга да имат такова вселенско християнско съзнание. Преподобният Силуан се молеше за целия свят, за всеки Адамов син. За него не съществуваха врагове. За него не съществуваха грешници. За него хората се деляха само на такива, които са познали Бога и такива, които не са Го познали. И той се молеше със сълзи и полагаше душата си в молитва за тези, които не са познали Бога. На някои хора в наше време такова съзнание би се сторило много странно. Как да се моля за човек, който ми желае злото? Но ето, старецът Силуан се молеше. Трябва също да кажа, че съществуват много манастири на Запад, които се опитват да черпят от опита на отец Софроний, например манастирът „Преподобни Силуан” във Франция.

Вероятно Вие трябва да отговорите на този въпрос. Но ще кажа, че всъщност интересът е колосален. Книгите на отец Софроний, които издаваме, може би не се разграбват толкова бързо, но винаги намират своя читател. Този интерес съществува, ако съдим по това, как хората очакват всяко ново издание от неговите съчинения и колко е важно това за тях. Трудно ми е да говоря за отец Софроний като за богослов, който представлява някакво “течение” в Църквата. Отец Софроний ми даде отговор на важни въпроси за живота. Той ми беше опора в църковния живот, помогна ми да разбирам църковните събития, да проумея как да живея в съвременните условия, как да служа на Бога. Той всъщност отвори очите ми за духовния живот. И това не се отнася само за мен.

На много хора, чийто живот се е оказал в безизходица, книгите на отец Софроний са помогнали да намерят изход. И това не е изход от някакви догматически недоумения и абстрактни спорове за Бога. Нашето богословие се изпитва, когато човек е в житейска безизходица. Не може да се нарече живо онова научното богословие, при което човек разсъждава за Бога и философства за аскетиката с чашка кафе в ръка в топла стая с климатик. Колкото и да ни изглежда мъдро, такова богословие едва ли би помогнало на някого. Но именно в трудните моменти на живота богословието на отец Софроний става решаващо, защото може да помогне. Аз лично усещам полъха на вечността в богословието на отец Софроний.

Не искам да го хваля като свой чичо или като свой старец, въпреки че на Света гора е прието послушникът да разсъждава така: „Всички старци са свети, но моят старец е по-свят от всички”. За мен, като послушник на отец Софроний, това не беше трудно, защото той наистина е идеал за мен. Той ми показа пълнотата на синтеза на богословие, аскетичен и литургичен живот. Той учеше на любов към литургията всички свои духовни чеда. | www.mgarsky-monastery.org

¹ Дѐлание (аскетическо дѐлание) – понятие в аскетиката – духовен труд, духовно подвизаване, праксис, умствен молитвен труд или практическо любомъдрие.
² „везде сий и вся исполняяй” – (от църковно-славянски език – „Който си навсякъде и всичко изпълваш”) – думи от молитвата, с която православните християни се обръщат към Светия Дух: „Царю небесний, Утешителю, Душе на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас, и ни очисти от всяка сквернота, и спаси, благий (Боже) душите ни”.
³ ср. Марк. 3:20
⁴ Амбигва – технически термин в богословската литература, който значи въпроси и отговори. Например „Въпроси и отговори към Паласий” на преподобни Максим Изповедник
⁵ Катаревуса (на гръцки: καθαρεύουσα, почистен) е архаизирана форма на новогръцкия език, създадена в началото на 19 век от Адамандиос Кораис (1748-1833). Така катаревуса е изкуствена форма на гръцкия език, която според поддръжниците му хипотетично би могла да се появи, ако се изключи чуждото влияние върху езика. След освобождението на Гърция катаревуса става официалната книжовна норма, на която са създавани всички официални държавни и църковни документи. Този статус катаревуса заема чак до 1976 година, когато след възстановяването на демокрацията в страната димотики е обявен за единствения официален вариант на гръцкия език. Днес в Гърция катаревуса се използва предимно в църквата.