Калистос: Тук е отговорът на моето търсене

Епископ Калистос Уеър е роден през 1934 г. в Англия; завършва висшето си образование в Оксфорд. През 1958 г. приема Православието. От 1966 до 2001 г. преподава източно християнство в Оксфорд. През 1982 г. е ръкоположен за епископ към Цариградската патриаршия.

Ваше Преосвещенство, вие сте човек роден и възпитан в западната традиция, който е станал православен. Каква духовна празнота или недостиг сте изпитвали, които да ви накарат да станете православен?

Преди всичко нека кажа, че моето решение да стана православен беше по-скоро позитивно, отколкото негативно. Не само неудовлетвореността от западното християнство, а по-скоро привлекателността на Православието само по себе си повлия на решението ми. Бях възпитан в Англиканската църква, която е запазила епископата, но е също така дълбоко повлияна от Реформацията. Когато бях още на 13-14 години, вече започнах да търся Църква, която да олицетворява приемствеността на Преданието. Видях, че на Запад е имало много промени през средновековието, при Реформацията. Исках да намеря Църква с древни корени, която да е в пряка приемственост с апостолите, мъчениците, древните Отци, ранните събори. Още като юноша не бях удовлетворен от римо-католическата църква, защото считах за невъзможно да приема папството. Когато за пръв път влязох в досег с Православната Църква на 17 години, усетих, че тук е отговорът на моето търсене на една Църква, която да представя живото Предание. Това най-вече ме привлече към Православната Църква. Тук намерих Църква, вярна на Вселенските събори, на ранните Отци, но която не се отнася към тях като към археологически останки от миналото, а за която те са живи реалности. Мисля, че бях привлечен най-вече от чувството, че Православието е Църква на Светото Предание. И още нещо. Първият ми досег с Православната Църква не стана чрез четене на книги или запознаване с православни люде, а чрез преживяване на православното богослужение. И това, струва ми се, е най-добрият начин за човек от Запада да се запознае с Православието. Не като нещо теоретично, а чрез преживяване на Църквата като богослужеща общност. Когато бях на 17 години, един съботен следобед в Лондон, случайно или по Божи промисъл, влязох в руската църква по време на вечернята. Бях дълбоко впечатлен от службата. Особено ме порази чувството за единение между небето и земята. На службата имаше само няколко души, пееше малък хор, ала аз почувствах, че тези малцина люде биват въздигнати в едно действие, много по-велико от самите тях. Усетих, че тук присъстват не само видимите богомолци, но и невидими – светците, ангелите, Св. Богородица, Самият Христос. Почувствах, че Църквата е наистина рай на земята. И тъкмо това преживяване на православното богослужение първо ме привлече към Православието.

И още две неща. Първо, четох за гоненията, които православните християни бяха изпитали в Русия след 1917 г., а в другите страни от Източна Европа – България, Румъния, Сърбия – след 1945 г. С вълнение научих, че мъченичеството, страданието за Христовата вяра не е нещо от далечното минало, а нещо, което е станало в ХХ век. Това също ме привлече към Православието: начинът, по който православните християни в ХХ век бяха свидетелствали за вярата си чрез страдания, а понякога и смърт. И второ, започнах да чета за традицията на вътрешната молитва, за Иисусовата молитва, за мистичното богословие на православния Изток – това също ме привличаше.

Като говорим за исихазма и вътрешната молитва – на повърхността тези неща изглеждат прекалено далечни за съвременника. Сега с глобализацията и най-новите технологии сякаш акцентът е другаде. Как виждате настоящето и бъдещето на Православието в глобализиращия се свят и в обединяваща се Европа? Доколко хората там осъзнават достойнствата и актуалността на това наследство за собствения им живот и култура?

В Западна Европа днес, както знаем, има много силна секуларизация. Във Великобритания, макар да не сме имали гонения, активните християни са скромно малцинство. Боя се, че за мнозина понятието Европа не включва християнското й наследство. За мен това е много сериозен пропуск. Можем да разберем смисъла на Европа от културна гледна точка като духовна същност само ако вземем предвид християнската традиция. Но дори онези, които включват християнското наследство в мисълта за Европа, дори и те, общо взето, мислят само за латинското Християнство. Някои изказват мнението, че "Европа спира там, където започва Православието". За мен това е тесногръда, ограничена гледна точка. Защото Европа не е само Рим – класическият, папският – тя не е само класическа Гърция, но също и Византия. Може би Византия като мост между Европа и Изтока, но все пак Византия е в духовен смисъл съставна част от европейското наследство. И ако оставим Православието извън сметката, нашата картина на Европа ще бъде много едностранна. Вярвам, че за една истински балансирана Европа ни трябва не само западното Християнство, но също и източното Християнство. И още нещо. Казах, че има дълбока секуларизация в Западна Европа. Това е вярно, но не е цялата истина. Има също така, особено у мнозина млади люде, едно търсене на духовния смисъл на техния живот. Това го знам от личния си 35-годишен преподавателски опит в Оксфордския университет. Не мисля, че младите хора във Великобритания днес са бездуховни. Всъщност има истинска жажда за вътрешна задълбоченост и осмисленост на живота. Но за жалост много от тях се разочароват от организираните християнски общности. Затова в духовните си търсения те се обръщат другаде – към Индия, Китай, индуизма, йога, дзен будизма. И не си дават сметка, че вътре в собствената им християнска традиция има много богато учение за вътрешния живот и за възможността човешките същества да открият вътрешното царство. Затова не мисля, че младите хора днес са бездуховни, но често са много объркани. Не знаят къде да търсят. И ние, православните християни, дори в Англия, където сме малцинство, трябва да дадем отговор на тази жажда.

Знае се, че православните във Великобритания са много толерантни и не се занимават с прозелитизъм, но не мислите ли, че в тази обстановка на духовна жажда и търсене православната общност следва да поеме по-активна мисионерска роля?

Необходимо е да се прави разлика между прозелитизма, от една страна, и евангелизма, от друга. Аз съм против прозелитизма, но съм за евангелизма. Под евангелизъм разбирам да свидетелстваме за нашата вяра, а под прозелитизъм разбирам негативна пропаганда срещу други християнски църкви с цел да се разстроят другите във вярата, която вече имат. Ние, православните, несъмнено трябва да свидетелстваме за нашата вяра, но трябва да го правим в положителен смисъл, а не главно чрез негативни нападки срещу другите църкви. В Англия повечето от православните пристигнаха след Втората световна война. В 1945 г. в цялата страна имаше само пет православни енории. Днес те са около 150. Първоначално православните във Великобритания са били Църква на имигранти: главно кипърски гърци и значително по-малки групи – руснаците, които имаха някои изтъкнати представители начело с митрополит Антоний (Блум) Сурожский; българите бяха съвсем малко – дълго време те нямаха собствена енория; сърбите и украинците бяха повече. Но в 50-те и 60-те години бяхме още Църква на имигранти, много от които говореха съвсем малко английски. Естествено беше по това време православната общност да бъде насочена навътре към себе си. Сега това се променя, защото имаме ново поколение хора от православен произход, които са израснали в Англия и повечето говорят само английски. Във Великобритания ние, православните, вече не се мислим просто за Църква на имигранти, а смятаме, че принадлежим на британската земя: тя е и нашата страна. Естествено първото поколение имигранти – освен някои забележителни изключения – не се опитваха да споделят вярата си с другите англичани. Те искаха да поддържат връзката си с Църквата на тяхното детство и родина. Но сега, щом имаме православни родени и отраснали във Великобритания, трябва да сме обърнати към страната, в която живеем. Когато станах православен в 1958 г., в цялата православна общност във Великобритания нямаше нито една енория, която да използва английски език. Имаше 2-3 английски православни свещеници сред славянските църкви, конкретно руската. Но в гръцката общност, която беше далеч най-голямата у нас, нямаше нито един английски свещеник. Когато ме ръкоположиха за дякон в 1965 г. и за свещеник в 1966 г., аз бях всъщност първият англичанин, който става свещеник в гръцката православна общност във Великобритания. Но сега във Великобритания има около 180 православни духовници и една трета са англичани. Естествено много от тези духовници желаят да разпространяват православната вяра в цялата страна. Ала това не означава просто да привличаш хора от други църкви, но също и да довеждаш до живата Христова вяра огромния брой люде у нас, които не ходят в никоя църква. Сега осъзнаваме, че ние православните ставаме Църква на страната Великобритания и имаме пастирска и мисионерска роля там. Не сме само временни имигранти.

Какво беше въздействието от превода на "Добротолюбие" на английски?

От всяка гледна точка въздействието беше неочаквано голямо. Първият английски превод на "Добротолюбие" бе направен през 50-те години на ХХ век в два тома въз основа на руския превод на св. Теофан Затворник. Преводач беше православният англичанин Джералд Палмър. Бил е член на британския парламента, но изоставя политическата си кариера. Имал е духовен баща на Атон – руския духовник отец Никон, – който го подтикнал да преведе "Добротолюбие" на английски. По-късно през 70-те години се заехме – Джералд Палмър, православният англичанин Филип Шерард и аз – да направим пълен превод на "Добротолюбие" от гръцкия оригинал. Четири от петте тома вече излязоха, петият още се подготвя. Първоначалните преводи от 50-те години се преиздадоха многократно. В началото, когато ръкописът на първия преведен том от "Добротолюбие" е бил изпратен на английския издател "Фейбър и Фейбър", отговорът бил: несъмнено това е интересно за някои, но никога няма да има комерсиално бъдеще, не можем тук във Великобритания да издадем такава книга. За щастие един от директорите на издателството бил поетът Т. С. Елиът и когато прочел текстовете от "Добротолюбие", казал: материалът е толкова важен, че трябва да го издадем, дори ако загубим много пари. И те одобрили първия том. И вместо да загубят пари, продали хиляди и хиляди екземпляри. Същото стана и с пълното издание в пет тома, което сега правим – непрестанно се преиздава. Много от хората, които го купуват, не са професионални богослови, нито дори членове на някоя християнска църква, а "търсачи" – търсещи истината, но неуверени къде ще я намерят. Така "Добротолюбие" има въздействие далеч отвъд очакваното. Същото стана с преводите на френски, италиански, немски: те достигнаха до широка публика. Забележително е, че сборник от духовни текстове, първоначално редактирани от светогорски монах в края на ХVIII век, достига пълното си въздействие в последната четвърт на ХХ век. Не мисля, че св. Никодим Светогорец изобщо си е представял подобно въздействие. Но той казва на корицата на първоначалното гръцко издание, публикувано във Венеция в 1782 г.: "това е за общата полза на всички православни християни". Оказа се вярно. И не само за православните християни, но и далеч отвъд границите на Православната Църква.

Апокалиптичните видения за бъдещето станаха тъй актуални в края на хилядолетието. Какво е мнението ви като православен епископ – дали сме наистина в "последните времена" и как усещате духа на нашето време?

Когато ние като православни християни мислим за Второто пришествие на Христа, има две неща, които намираме много ясно подчертани в Новия завет.

Първо, Христос казва на учениците Си, а чрез тях и на всички нас, че Той ще дойде скоро. В края на последната книга на библията – книгата на Откровението – в най-последната глава възкръсналият Христос казва: "Ето, ида скоро". И св. Иоан отговаря във видението си: "Амин, да, дойди, Господи Иисусе!" Това е първото нещо. Винаги у християните трябва да има чувство за жадувано очакване.

Но второто, което трябва да помним, е, че също така ни е казано от Христа и от св. апостол Павел, че ние не знаем точното време на Второто пришествие; казано е, че Господ ще дойде като крадец нощем. Затова трябва много да внимаваме да не се опитваме да предсказваме точното време на Второто пришествие. Християните от самото начало са правили предсказания за завръщането на Христа, но тези предсказания не са се сбъдвали. От духовна гледна точка връщането на Христа е винаги близо, но относно времето, мерено с часовници и календари, ние не знаем кога Той ще се върне. И тъй трябва да бъдем бдителни, но и много трезви. В Новия завет има важно учение за антихриста, за знаменията, които ще предхождат края. Но трябва да избягваме апокалиптичната параноя, която прекалява с обмислянето на тези неща. Има и много други споменати неща, които не разбираме напълно. Например понастоящем в Гърция, а може би и на други места, много православни християни много се тревожат от числото 666. Истината е, че ние действително не знаем какво означава това число. Отците на Църквата са имали множество различни обяснения. Затова трябва да се придържаме към основните принципи, че Христос е близо, че трябва да сме готови, но че не знаем кога ще дойде. Нека не прекаляваме с размишления върху поличби и чудеса, които не можем напълно да разберем. Нека се съсредоточим върху християнската любов, действеното състрадание, да живеем живот на християни, непоклатимо, без компромис, но с непрестанна щедрост и откритост към всички люде около нас.

София, 11 март 2002