Мартичка Божилова: Във филмите, които правим, всеки може да открие частица от себе си

 

Тя е непринудена, приветлива и лъчезарна. Говори леко и просто за изкуство, за кино, и разбира се, за документално кино. Тя е част от голямото настояще на българския документален филм и ще бъде част от бъдещето, бъдете сигурни! Тя е Мартичка Божилова – продуцент, юрист, богослов и всичко това наведнъж, защото, както сама признава, всичко, което прави, е израз на човека, който е.

 

Признава, че е умерен оптимист, но е от хората, които могат да направят деня ти, а защо не и света, малко по-хубав, по-добър, защото умее да вдъхва доверие и надежда.

Въпреки че е дипломиран богослов и юрист, Мартичка никога не е имала намерение да работи точно тези професии (разбирай преподавател по религия или адвокат). Но комбинацията от двете е точно необходимата като заряд и школа за един продуцент. Защото, от една страна, трябва силно да повярваш в идеята на един проект, а после и да я защитиш пред големите босове на пазара, което доста прилича на защита пред съдебни заседатели. Понякога директорите на телевизии и фестивали са доста по-строги и сурови, защото рискуват големи суми с проектите, които разглеждат. "Получавам награди, защото поемам рискове, позволявам си новаторство, нов начин на работа с режисьорите и с международните партньори. Аз, не бих могла да кажа кое е новото в моя подход, действам по вътрешен усет. Може би новото е, че продуцент от малка страна се е осмелил да каже, че идеите, идващи от тази малка страна, са много талантливи и си струват и е отишъл да ги предложи с достатъчно самочувствие и вяра.

Но все пак, за да стигне до продуцентската къща "Агитпроп", Мартичка е трябвало да изкара пет години в ръководеното от нея К.Е.В.А. (бившето кафе-галерия в сградата на НАТФИЗ). "Това място беше едно от местата за неформални срещи на най-различни хора от областта на изкуствата. Ние се учехме един от друг, правехме кураторски проекти за изложби, включително и с автори от чужбина". Заедно с Георги Богданов и Борис Мисирков Мартичка Божилова организира телевизионно предаване за визуални изкуства и фотография, което в течение на две години успява да се промъкне веднъж в месечно в БНТ. В това телевизионно предаване тя за пръв път е продуцент, въпреки че в приятелския кръг всичко се прави заедно. "Аз бях в ролята на продуцент на това предаване, ако въобще можеше да имаме някакви точно определени дължности, защото ние бяхме приятелска група, която правеше нещата колкото насериозно, толкова и за да се забавлява". В края на периода в НАТФИЗ Мартичка има около себе си достатъчно интересни и талантливи хора, за да предприеме нещо ново. "Постепенно видях, че около мен се се събрали хора, които имат прекрасни идеи и искат да ги осъществят, така, че да достигнат до публиката, да я докоснат и да кажат нещо на зрителя, да се опитат да го предизвикат. Тези хора искаха да комуникират с публиката чрез своите филми и бяха готови да чуят отговорите отсреща за разлика от повечето филми, които се правеха по онова време". Така се ражда продуцентска къща "Агитпроп", където настроението от К.Е.В.А. се пренася напълно.

За Мартичка Божилова и "Агитпроп" се заговори преди няколко години. Причината беше филмът "Георги и пеперудите" с режисьор Андрей Паунов. Филм, който говори с много любов за хората в неравностойно положение – обитателите на дома за възрастни с умствена изостаналост в Подгумер и техният неуморен и състрадателен психиатър. Филмът е заснет с много любов, оптимизъм и съпричастност от страна на екипа. И това не остава незабелязано. Ето част от наградите на филма: "Сребърен вълк" на IDFA в Амстердам, 2004 г.; световна награда за продуцентство International Trailblazers в Кан; единственият европейски документален филм, включен в официалната селекция на Международния филмов фестивал "Сламданс" в САЩ. На Първия международен фестивал „ЗагребДокс“ в Хърватска, филмът е удостоен със Специална диплома на регионалното жури и Специална диплома на младежкото жури; наградата "Дон Кихот" на Международната федерация на киноклубовете на кинофестивала в Краков. Филмът получава и Приз за най-добър документален филм на "Национален Филмов Център" в България.

След "Георги и пеперудите" идва ред на "Проблемът с комарите и други истории", втори филм на Андрей Паунов, на който Мартичка Божилова е продуцент. И също следва внушителен списък от награди: за най-добър документален филм от фестивала Mediawave в Унгария; голямата награда за пълнометражен документален филм от Documenta в Мадрид; най-добър филм от фестивала в Лондон; специалната награда от Карлови Вари; наградата за най-добър филм, свързан с човешките права от фестивала в Сараево; "Златен ритон" (Пловдив) – Награди за операторско майсторство и за продуцент и участие в няколко престижни селекции на световни филмови фестивали.

И за да се убедим напълно, че чудесата, в които участва Мартичка и нейният екип не са случайни идва ред на "Коридор № 8" – филм на режисьора Борис Десподов, който спечели Наградата на независимото екуменическо жури на Берлинале 2008 и новата награда НВО за творчески дебют на фестивала за документални филми Hоt Dоcs в Торонто, Канада.

Филмите, на които сте продуцент, са все необикновени, топли и нежни приказки за обикновени чудаци, всекидневни чудеса и светли утопии. Намирате ли в себе си нещо от тези истории? Защо повярвахте тъкмо на тях?

Със сигурност историите, с които се захващам, са човешки. Отправят човешки послания и се стараят да кажат нещо – от единия човек на другия човек. Държа с определен филм зрителят не просто да бъде информиран за нещо, а да го усети със сърцето си, да бъде докоснат, да му повлияе емоционално. Не знам дали това е частица от мен, но примерно се захващам с филми и теми, които на мен биха ми повлияли емоционално, когато ги гледам. Точно затова искам да направя едно нещо – за да го видят и другите.

Влияе ли богословието и вярата на Вашата работа сега?

Не съм сигурна за богословието. Със сигурност вярата влияе на моята работа. Но като се замисля, да, образованието също влияе на работата. Всяко едно образование формира човека. И не е необходимо да си учил непременно това, което работиш, за да може то изключително силно да ти е повлияло в развитието. То просто ти помага. Аз съм убедена, че съм това, което съм сега, защото съм учила богословие, освен другите неща, които съм завършила и които са ми се случили в живота. Да уча нещо, свързано с вярата, беше за мен естествен избор. Аз имам класическо образование, имам интерес и афинитет към това да навляза по-дълбоко в някоя от тези дисциплини. Пяла съм в църковен хор, в смисъл, че и чисто практически, от гледна точка на участие в енорийския живот, присъствието на служби в неделни и празнични дни, всичко това, което учих в Богословския факултет, за мен беше естествено.

Обаче образованието е едно, а вярата е друго. Аз не свързвам двете неща и затова дебатът за изучаване на предмета "Религия", "Религиознание" или предмет, който ще запознава децата по някакъв начин с вярата, ми е малко странен. Но в същото време не можем да не отчитаме, че има едно страхотно прекъсване в традицията. Късно е да се реагира, но ако още се изчака, ще стане още по-късно. Налице е прекъсване в православната традиция на държавата, в личната територия и етоса на всеки от нас. Във всякакъв смисъл и поради редица причини, включително и през тези двайсет години след промяната – разкол, неадекватност към времето от страна на висшия клир – пропастта не намаля, а сякаш стана по-огромна. Може би звуча малко критично, но причините, които изброявам, не привличат съвременния човек към храма. Представите и изискванията на днешния човек вече са много по-различни и клирът трябва да си дава сметка за това. Затова тези дебати и тонът, с който се водят срещу Църквата и срещу хората, които по някакъв начин поддържат църковната позиция, напълно отговарят на злободневността на времето и на стила, в който живеем в момента. Те въобще не са чудни. Всичко това си има своето обяснение.

Така е и в киното. Има една пропаст от време, в което традицията не е продължена, няма приемственост, нищо не се е случвало. На младите творци в българското кино в момента им се налага да започнат всичко отначало. Отново трябва да започнат да привличат аудиторията, отново да й напомнят, че има български филми, които са хубави и си струва да се гледат. Случва се нещо типично българско – паметта за добрите неща, приемствеността се изгубват и се налага всичко да се започва отначало. Вярата е нещо, с което човек се ражда, а традицията и образованието допълват нещата, но тъкмо там нещо се къса. Не знам дали това сравнение дава нужната илюстрация… не знам дали сравнението, което направих е адекватно – между Църквата и киното, но смятам, че Църквата има достатъчно примери от съседни държави със сходно минало, които могат да се следват. Но не го прави. Питам се дали леността и унинието не са основните грехове – причините за състоянието, в което се намираме.

Бихте ли споделили пред нашите читатели какво се крие зад професията кинопродуцент?

Кинопродуцентът е лицето, което поема цялата отговорност един филм да се произведе и да се представи пред света. Това включва много конкретни неща, като се започне от това, че продуцентът откупува авторските права от техните носители, плаща им за това и осигурява бюджета за производството на филма, за да може да гарантира чрез притежаването им, че това дава юридически облик на една абстрактна авторска идея да речем, или на сценарий, режисьорска концепция, саундтрак на филма, на всичко изброено, за да съществува филм. За всички тези неща продуцентът гарантира и поема отговорност.

А иначе има различни видове продуценти. В Холивуд е по един начин. Продуцентите там са хора с много пари, които инвестират в един проект, като разчитат да си върнат двойно парите. В нашия случай тук, в Европа ние сме креативни продуценти. Ние не сме хората с банкови сметки, а по-скоро сме хората, които провокират разработването на дадена идея, нейното развитие. Случва се например да започнем да работим по една идея, която се състои първоначално само от едно изречение. Започваме още от този момент да работим с авторите, още от първата им идея и по този начин им даваме сигурност и ги подтикваме тази идея, импулс да стане сценарий, сценария да стане филм, а филма да отиде в кината. Накрая ще обобщя, че продуцентът е човекът, който поема отговорност проектите, филмите, идеите да се случат.

Прави ли вярата киното, което създавате като екип, по-различно и с какво?

Киното е седмото изкуство. То се появява в момента, в който човекът е достигнал технологичната възможност да изразява себе си по този начин – чрез комбинация от движещи се картинки със звук и цвят. Какво е истинското кино за мен? Аз правя авторско кино и правя голяма разлика между холивудското забавление, в което няма нищо лошо, но за мен е чуждо като мисия, като смисъл, и силната авторска гледна точка във филмите, които продуцирам. Смятам, че полетът на мисълта и на духа също са от Бога и са ни дадени, за да изразим себе си. С това искам да подкрепя позицията, че изкуството и творчеството са благословени свише. Така мисля.

За какво може да служи изкуството днес – Вашата гледна точка?

В изкуството, което продуцирам, аз, без да съм автор, работя с авторите и се усещам част от творческия процес. В моя случай ние искаме да провокираме нашите зрители да мислят. Във всички филми, които до този момент сме направили с режисьорите, гледната точка е наистина необичайна, тя е извън клишето. Картината, която зрителите виждат, е наистина много творческа, не е това, което очакваш да видиш по телевизията, или поне няма да го видиш много често там. Това, което искаме е да събудим в хората, е емоцията и желанието да мислят за себе си чрез героите. Във филмите, които правим, всеки може да открие частица от себе си. И за немалко филми хората казват: "Аз се припознах!". Колко много хора се "познаха" в образа на доктор Лулчев от филма "Георги и пеперудите" и ни писаха за това! Според мен за това служи изкуството, а и за много други неща, разбира се!

Вие сте завършили богословие и в тази връзка искам да Ви попитам какво мислите за идеята и позицията на Българската православна църква за въввеждане на задължителен предмет "Вероучение" или "Религия"?

Наблюдавам този дебат и си мисля, че духовно възраждане може да има, но не по този начин. Смятам, че пропусното време, изминалите години от промените досега не може да се наваксат със задължителни неща. Хората в по-голямата си част знаят много малко за вярата, подозират много малко какво нещо е вярата. Все пак ако трябваше да решавам аз, за моето дете, бих се съгласила, в името на моите идеали и моята история, моята биография. Но наистина бих разгледала сериозно съдържанието на учебника, на самия предмет, не бих могла да съм "за" всяка цена. Днешното внезапно въвеждане на такъв предмет, както и да се казва той, не ми изглежда така естествено, както да речем, когато баба ми е била дете. За нея най-естественото нещо е било да отиде на вероучение. И тогава то е било задължително за всички деца. Но сега случаят не ми изглежда такъв. Има някакво съпротивление дори в мен. Не е отчетено времето ни, нужна ни е адекватност, сила, разум, за да искаме да се получи от въвеждането на един предмет нещо добро. Ако не се получи добро, какво правим тогава?!

С какво Ви привлече документалното кино? Бихте ли продуцирала игрален филм?

Документалното кино ме привлече заради контекста, в който живея. Заради това, което съм аз до момента и защото живея в България именно сега. Темите и сюжетите, които възникват в реалния живот, са за мен много по-силни и притегателни от измислените истории, герои и образи. Ние сякаш живеем в документалното кино. Всичко, което ни се случва, плаче да се филмира и документира. Не случайно документалното кино е по-добро от игралното кино в момента в България. Да, бих продуцирала игрален филм, ако намеря идеята, историята, онова, което ще ме грабне. Но засега не знам защо си мисля, че мястото ми е в документалното кино. И не случайно това, което се прави в игралното кино в момента, потвърждава това, което казвам, колкото и да съм субективна.

Как надмогвате песимизма и черногледството в българското мислене? Каква е тайната на Вашия оптимизъм и добродушното Ви намигане дори към сериозните проблеми, за които разказват Вашите филми?

Нихилизмът е проблем на манталитета. Но ние сме от едно поколение, на което му се струва, че сега най-после може да заяви своето желание да прави филми и кино, каквите иска и намира за важни. Явно е, че тези филми са доста по-различни от това, което е правено преди нас, защото ние искаме така, вярваме в това, което правим. Всъщност в нашето кино може да бъде видяно и това, което е останало от традицията. Не е много, останало е малко. Не ни остава друго, освен да започнем сами да търсим пътя си… В киното също е имало една огромна пауза, в която нищо не се е правило, или пък са се повтаряли неща, познати до болка. Опитваме се малко да сменим статуквото, не знам доколко успяваме. А иначе, като теми и подход във филма правим точно обратното на това, което се очаква от нас. Говорим за много тъжни неща, дори драматични – за региона, в който живеем, или за конкретен човек, но ги описваме по ведър начин, със самоирония, дори понякога е смешно… Може би така се опитваме да се борим с песимизма наоколо, защото той докосва всички ни. А трябва да си проправяме път, да вървим…

Трудно ли се намира правилната история, която може да бъде показана?

Не винаги, понякога си мислиш, че си я намерил, но нещо се случва с човека или ситуацията и имаш чувството, че всичко се е провалило… Но ние не се откаваме лесно и нашата група от ентусиасти досега е намирала правилния път и в трудностите.

Не смятате ли, че филмите, които продуцирахте, бяха забелязани първо в чужбина, а след това в България. Каква е причината за това според Вас?

Да, факт е, че ни признават първо в чужбина, но аз вече не приемам този факт с тъга. Дори да гледаме на външното признание като отправна точка или ориентир, че нещо "си струва", все пак ние живеем през 21 век. И сме автори, които правим кино за всеки, който иска да го види. Тук няма значение дали зрителят е българин, европеец или американец. Нека не продължаваме да живеем с комплексите си – всичко си има обяснение – в чужбина киното има пазар, предизвиква по-голям интерес, има глад за филми. А в България, поради абсолютното замиране на киното и многото изгубено време на прехода зрителите сякаш са се отучили, че си струва да се гледат български филми. Зрителите просто ги няма в салоните на българските филми. Имаме няколко фестивала, ще спомена, разбира се "София Филм Фест", нямахме и фестивали преди няколко години… И затова е много по-естествено един хубав филм да получи признание първо в чужбина, а след това у нас. И сериозна кинокритика нямаме вече. Изданията за кино са в неголям тираж и сякаш само за ценители. Ние трябва да отвикнем и от идеята, че сме талантливи, защото сме българи – това е обратната страна на нашите комплекси – пак е неистинско! Просто сме едни творци в глобалното село, които се опитват да кажат и покажат на какво са способни. Такава е моята гледна точка и така подхождам аз при правенето на филми – сравнението с другите винаги е за смирение, ако трябва да го кажа по друг начин.

Какви са бъдещите Ви проекти?

Занимавам се с няколко проекта, някои от тях са в по-напреднала фаза – почти завършваме един нов документален филм, който се казва "Сантиментално пътешествие из Нова Европа". В него сме преляли цялата си енергия – той е много артистичен и художествен. Това е филм за киното – той е разговор между двама кинорежисьори. Единият е сравнително млад и почти непознат български режисьор, а другият е голям кинотворец, който се казва Йори Сивънс, голям кинотворец, който е основателят на документалното кино и има гениални филми. Филмът е задочен разговор за целия период, който е минал от 40-те години досега – от времето, в което той е творил и времето, в което работи българският режисьор Валентин Вълчев, младият творец.

С Андрей Паунов готвим и трети филм, който е в по-напреднала фаза, но засега няма да издавам подробности. Има още няколко проекта – работя с дебютанти, защото е хубаво да работим с млади хора. Стараем се да правим кино по наш критерий, който, смея да кажа, е различен и висок. Вече казах, че се стараем да правим неща, които са по-различни от всичко, което е правено досега. Различни от статуквото. И е така, защото искаме да излезем от оковите на несвободата. Искаме да променим начина на мислене, да избягаме от страха и нихилизма и да заобиколим черногледството. Затова младостта е нашата сила. Трябва, просто трябва да напуснем това, което ни връща назад или ни задържа на едно място, и да вървим напред!

След толкова много награди, как се спасявате от звездоманията? Какво Ви смирява?

Да, има такава опасност. И тя не е толкова за мен, колкото за автора. Режисьорът – той е във фокуса на прожекторите, той е хвален от всички. И в този шум дебне опасността – не е лесно да се задържиш на земята при толкова блясък. А човекът, който е отличен с някаква награда, вече е поел отговорност и няма право на грешка. Ето, така се уравновесяват нещата. Срещу успеха стои отговорността. Аз съм по-встрани от опасността, дебнеща в звездоманията. Има много примери в киното – всеки втори автор е на път да се раздели с обикновения човек, който е бил…

Смиряват ме обикновени неща – моите близки, за които съм същата Мартичка, която познават от отдавна. Документалното кино е много човешко. Бюджетите му също са много човешки. Ние работим върху един филм около четири години. И го изстрадваме. В целия непрекъснат процес – намирането на герои, срастването ни с тях (а те са обикновено хора от някое малко градче или човек с интересна и трудна житейска история), местата, където снимаме, всичко това ни прави едни от всички, не обратното. Буквално ставаме едно семейство с хората, с които работим. Прожекторите, наградите са нещо временно. Може би и това ме смирява – споменът, историята на всеки филм, труда – сетя ли се за тези неща, за пътя до наградата, не мога да се главозамайвам.

Вярвате ли в малките чудеса?

Предимно на тях вярвам. Вярвам в чудесата, които се случват с малките хора. Филмите ни са за това. Колкото и грандиозни събития да се случват или да са се случили в исторически или политически план на нас, които живеем чрез изкуството, тези събития ще бъдат само фасада, фон, зад който искаме да видим как и колко е бил повлиян от големите събития конкретният човек. Как живее този човек, какво го формира, какво го кара да вярва, накъде отива, накъде го води неговата лична история и ще се опитаме да я проследим. Със съчувствие и човечност.

Какво ще пожелаете на портала "Православие България" и неговата аудитория?

Наблюдавам как се развиват църковните медии: два портала, едно радио, едно предаване по радиото, едно по националната телевизия и едно предаване по Нова телевизия. За мен тези медии са изключително недостатъчни като количество. И, разбира се, говоря за адекватни медии. Защото има и неадекватни църковни медии. Виждала съм препечатани проповеди, беседи от началото на миналия век, да речем, просто копирани и залепени в нашето днес, предлагани на днешните хора. Но това не е свършена работа – да дадеш на някого нещо готово, което е вършело работа преди седемдесет години! Сега не живеем в онова време. Нашето битие е различно. Нали самата дума медиа означава да свържеш нещо с някого? Дали ще бъде тъжно, ако кажа, че това състояние на нещата показва една духовна незрялост от двете страни – откъм Църквата и откъм обществото! Темите се прехвърлят ту в едната, ту в другата половина, но духовността липсва. Тя не е просто едно външно демонстриране на знания, на благочестие, на вяра, на някакви постулати или публично осъждане на някого. Вярата ни трябва да бъде осъзната. Трябва да я осъзнаем, да се помъчим да я задържим и колкото и да е трудно – да я умножим. Това искам да пожелая и на вас и на себе си. И ще трябва да се потрудим, за да се случи!