Месогейският митрополит Николай: Сърцето вижда по-добре от очите

Представяме ви продължение на разговора на Месогейския митрополит Николай с петима атеистично настроени гръцки студенти за отношенията между вярата и науката. Беседата е допълнена с последвал коментар на митрополита.

Преди да поеме по пътя на църковното служение, митрополит Николай завършва астрофизика в Харвард и в Масачузетския технологичен институт, за известен период работи като учен сътрудник на НАСА. През 1993 г. става основател на първия Център по биоетика в Гърция.

Когато говорим за смирението, как може някой, който се смалява, някой, който чака, да постигне повече от този, който полага усилия?

Мислите, че е малък подвиг човек да се смири? Всъщност това снижаване на личния образ е най-високият връх. За да излезеш извън обсега на гравитационното поле на егоизма, трябва да придобиеш втора космическа скорост*. Изобщо не е лесно. Но е величествено. За съжаление, нашата епоха създава ракети, които се изстрелват в космоса, но повечето от съвременните хора остават приземени в капана на собствените си постижения и успехи.

И все пак защо Бог не доказва Своето съществуване? Защо постоянно да живеем в океана на неяснотата и съмнението за Него?

Защото ако всичко беше открито, щяхме да бъдем роби на Неговата божественост. Представете си, ако Той бе изпълнил желанието на онези, които го разпънаха, и Го предизвикваха да слезе от Кръста, за да повярват в Него… Ако бе слязъл от Кръста за малкото, Той нямаше да ни дари най-голямото: Възкресението. Вместо това щеше да яви Своята сила според човешката логика, а не според логиката на Своята божественост.

Бог ни дава толкова много знамения, че да може да повярва в Него всеки, който има волята за това. Чрез запазването на божествената тайна се запазва нашата свобода като дар.

Бихте ли ни казали, защо толкова се затрудняваме да разберем подобни думи, защо те ни звучат красиво, но… неясно?

Как да не ви е трудно, когато цялото наше образование е напълно отчуждено от тези въпроси! Днес сме се вкопчили в „тук и сега”, в суровата реалност на събитията и явленията, а не в Истината. Истината не ни интересува – убедиха ни, че тя не съществува или пък не можем да я познаем. Това, което ни интересува, е нашето всекидневие, нашето здраве, земните успехи, нашите финанси, светското признание и т.н.

Убедиха ни, че сме животни – макар и по-развити от другите; че смъртта е краят; че се намираме – забравени, навярно напълно сами – на една планета в „никъдето” на вселената, предназначени да функционираме като биологични машини за няколко десетки години и след това да се върнем в нищото, в мрака на абсолютното небитие. И ние повярвахме в това. Учат ни, че и науката го потвърждава. Така се обезсмисли всяко екзистенциално търсене.

Премахването на нуждата от Бога пропъди и желанието да Го търсим. Знайте, че най-голямата вреда, която понасяме днес, е от изкореняването в нас на нуждата от Бога. Убедиха ни, че нашето естествено пространство е мракът, и че светлината съществува само като абстрактно понятие, а не като личностна реалност.

И какво постигнаха хората, които почувстваха нуждата от Бога, за да преодолеят своите страхове, несигурности и да възстановят своите отношения? Цялата история на религиите е свързана с войни и фанатизъм, с лицемерие, разкош и разминаване между думи и живот!

Разбира се, че не е точно така. Има събития в историята, които са плод на патология на религията, но съществува и нейното здраво състояние и конструктивност. Партенонът и всички останали храмове, цялата древна култура, античните изкуства са изразявали благородството и нежността на човешкото търсене на божественото, въпреки че божественото е било представяно с много човешки елементи, понякога грубовато, имало е своите слабости и недостатъци.

Това ни се разкрива и в библейската история на евреите: тя показва и някои големи недостатъци на онази епоха, но едновременно с това изразява най-хубавото, което тя е могла да създаде на равнището на духовната култура. Истините, които изразява, са вечни. Внимателното изследване на Псалтира, на библейските пророчески текстове или на т. нар. Премъдростни книги показва, че човешката душа може да достигне непостижими за ума върхове, да се изкачи до непреодолими духовни висоти. Имате ли някаква представа от тези текстове?

Чували сме бегло за тях в час по вероучение, по нещо „оттук-оттам“… Може би знаем повече за християнската традиция…

Ето как ни формира духът на епохата – кара ни с лека ръка, с абсолютна увереност, да отхвърлим нещо, без да го познаваме, без дори да подозираме за неговата дълбочина. Това е несправедливост не в ущърб на някой друг, а на самите нас.

Относно патологичните прояви на религиозността – и в Православието съществуват патологии, но никое петно не може да скрие блясъка на слънцето… В календара има един ден, който е посветен на светите Трима светители (св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст и св. Григорий Богослов). Ние го наричаме Ден на писмеността и просветата (в Гърция и в Кипър празникът на св. Трима светители се отбелязва като Ден на писмеността – бел. прев.), тъй като и тримата свети отци са били особено учени хора. На практика обаче днес този ден се е превърнал в празник на безпросветните хора, защото децата ни не знаят нито имената на тези светци, а още по-малко – висотата на духовните върхове, които те са достигнали. Освен социалното дело, което са извършили, впечатляващата ерудиция, която са придобили, тримата светители достигнали до голяма святост, близост до Бога.

Какво всъщност да разбираме под святост? Не можем съвсем ясно да разберем какво се влага в понятието „свят човек“…

Свят е не добродетелният човек. Свят е Божият човек. Този, който е отъждествил своята воля с волята на Бога, което позволява Той да действа чрез него. Когато срещнеш такъв човек, въпросът за съществуването на Бога губи смисъл. Защото, щом го видиш, ти идва просто да възкликнеш: „Жив е Господ!”. Всички ние трябва да станем свети. За това сме сътворени. Не за да станем добри хора, завършени по характер или успели граждани. Всичко това е нищожно, когато ни се предлага пътят и възможността за другото. Божията сила съществува, за да я използваме в нашия живот, а не да гледаме нещата отдалеч и да не ги опознаваме.

А защо, за да придобием тази святост, ни е нужна Църквата?

Няма по-мъдър и по-съвършен път от Църквата. Нейният път е божествен. Нейната мисия е тайноводствена. Тя дава възможност на човека за три неща: простор, полет и свобода. Тоест тя дава простор на човека, за да може той да достигне максимума на своите възможности, разкрива му необятността на неговия духовен потенциал; второ – помага му да се изкачи нагоре, за да изпълни своето предназначение – това е полетът, издигането; и трето, тя го извежда извън всяко ограничение – това е освобождението…

Жалко е, че не познаваме Преданието на Църквата, което ни разкрива живота на много светци. Сякаш имаме огромни влогове в банката, а бидейки безразлични към тях, настояваме да вземем заем с висока лихва. Все едно живеем върху залежи от нефт и безценни минерали, а купуваме тези ресурси от чужди земи – по същия начин стъпваме върху едно безценно Предание на култура, мъдрост и уникален опит от духовен живот. Време е да го открием, да изровим това съкровище. Страшно е да имаме такова безценно наследство, а да претърпяваме духовен фалит.

Ако някой обаче не може да повярва в Бога, какво бихте му казали? Ако той по-лесно се съмнява, отколкото вярва, какво бихте го посъветвали?

Ако не иска да повярва, не бих се опитвал да го убедя. Но ако иска и не знае пътя, поканата е „Ела и виж!” (срвн. Йоан 1:46). Препъваме се в свидетелства за съществуването на Бога, но не ги виждаме. Просто трябва да отворим сърцето си – то вижда по-добре от очите. Трябва да отхвърлим предразсъдъците си, които често имаме за Църквата, за да можем да я познаем. Най-вече ние, православните народи.

Ако предположим, че някой иска да познае Бога, не смятате ли, че преди да тръгне по Неговия път, би трябвало да се увери в Неговото съществуване?

Не винаги. Много често вярата идва спонтанно – с внезапното и необяснимо чувство на копнеж по Бога. Тогава вярата сама по себе си става водач в пътуването към Него. И тогава доверието в пътя на Църквата е нещо естествено.

Тъй като не чувстваме тази непринуденост на вярата, можете ли да обясните малко повече какво имате предвид под „доверие в пътя на Църквата“?

В нашето съвремие ни се представя един Бог, Който съществува само за да Му прехвърляме отговорност за трагичните събития в живота си. И нищо повече. Съдим Църквата не въз основа на нейното учение – което така или иначе не познаваме – а въз основа на живота на някои нейни представители. А всъщност Църквата не е представлявана от никого, който е от тази земя.

Съвременният човек започва с императивния въпрос „Къде е Бог?“ или „Какво прави Църквата?”. И тези въпроси несъмнено не са зададени с търсачески дух, а с предварителната претенция и нагласа на отрицание. Така се пропуска целта!

* * *

В крайна сметка, търсенето на Бога често прилича на напразно усилие да влезем в Неговото пространство през стената, а не през вратата. И понеже не успяваме, Го отхвърляме. Това се опитват да правят тези млади хора (моите събеседници).

Но към Бога не можем да пристъпим с надменност, да подходим откъдето и както си искаме. Пространството на Неговата тайна има своите пътища, на които трябва смирено да стъпим. Неговите пътеки са тесни. Неговите врати не се отварят с инат, нито с насилие, а както днес бихме казали – с „фотоклетка“. Срещата с Бога не е човешко постижение. Тя е небесно посещение.

Всъщност за да може Той да посети човека, човекът не бива да държи затворени своите врати. И не само това. Ние трябва да Му отворим. Бог е с нас не за да служи на нашите ефимерни и късогледи представи и очаквания, а за да ни освободи от състоянието на духовна окаяност.

Питам се, как на моите събеседници не им омръзна да седят толкова време с мене. Трябва да съм много странен за тях. Какво общо може да има помежду ни? Те са млади хора със своите земни мечти, а аз отдавна отхвърлих мечтите, спрях да „влагам” в този свят. Бог не ги интересува много; аз Му посветих всичко, Той е моята единствена и велика константа. Не вярвам в нищо друго. Без Него нямам обяснение за този свят. Без Неговото съществуване изчезва всяка причина, всеки смисъл за моето съществуване. Без вярата в Бога се задавям, потъвам, рухвам, погивам. Вярата в Него ме опиянява, възкресява ме, дава ми живот, усещане за вечността, визията на другостта.

Техният поглед е някъде другаде. Аз съм с тридесет и няколко години по-голям от тях, побелял с брада и расо, необръснат от години, по непонятна за тях причина – лош представител на едно залязващо поколение, който понякога говори с архаични изрази… Не след дълго ще започнат да ме атакуват различни болести. А те са свежи хора, съвременни, дори не мислят за болести и смърт.

В начина ни на мислене също съществува пропаст. Те смятат, че са родени свободни и че тяхната свобода се отъждествява със самовластието. Обратно, аз мисля, че съм роден самовластен с предназначение да стана свободен, вярвам в онази свобода, за която трябва да се бориш, за да я придобиеш. Затова в живота си бях малко краен: живях с малцинството, вървях срещу течението, никога не съм ходил на кино, нямах телевизор, години наред отказвах да имам мобилен телефон, лиших се от неща, които почти всички правят. И това е така, защото не исках сам да се пъхна под валяка на онзи манталитет, който заравнява всичко ценно със земята, да подражавам механично и безумно, да ме стопи системата. Дори църковната.

Докато тези млади хора се противят на режима на предишното поколение, те неусетно стават участници в създаването на един по-лош режим, който именно тяхното поколение изфабрикува. Струва ми се, че те са несвободни – задават ми въпроси, които всички задават. Това са предвидимите въпроси на една добре позната ни система на мислене…

В крайна сметка, ние сме толкова различни и никой от нас не иска да се промени! Нито те, нито аз. Наистина, как не се умориха от нашия разговор? Как ме търпят още? Мисля това и се трогвам. Трогва ме смирението на тяхната търпимост към личността ми. Може аз да съм по-прав, кой знае? Те обаче са по-смирени. И тук по-скоро се крие тайната…

 

* Минималната скорост, с която трябва да се изстреля едно тяло, за да се откъсне от гравитационното привличане на Земята.
(Следва продължение)

 

Превод: Константин Константинов