Месогийският митрополит Николай: Всеки получава своя знак от Бога

Интервю с Месогийския и Лавреотикийски митрополит Николай, посветено на Христовото Рождество, излъчено по гръцката телевизия NET…

Разкажете ни за радостта на Рождество Христово, защото повечето хора свързват празника с подаръците, елхите и коледните лампички. Не че тези неща не подхождат за този ден.

Несъмнено те подхождат, но на едно друго равнище. За съжаление, празникът на Христовото Рождество е придобил силно светски характер, с всички неща, които споменахте, които не са лоши, но ни дезориентират. Бих казал, че ако човек потърси смисъла на Рождество Христово, няма да го намери дори в това, което казват, че това е празникът на любовта, или семеен празник, или празник, когато човек може да покаже своите чувства към другия. Това е много хубаво, но е човешко, това не е Рождество Христово. Това е земно, това винаги трябва да съществува.

И какво е Рождество Христово?

То е нещо друго, събитието, което забравяме. Бог става Човек и става не просто така, за да ни покаже Своята сила, а за да ни даде възможност чрез Своята любов да се опитаме да насадим божествени елементи в нашето битие. Важното е да празнуваме по такъв начин, че накрая да ни остане нещо. Защото веднага щом изядем сладките и курабиите, Коледа приключва, лампичките угасват, коледарите събличат костюмите си. Това, което трябва да остане, е един по-дълбок смисъл. Църквата би трябвало да укрепва по всякакъв начин именно този смисъл в сърцата на хората.

Харесва ми това, което казвате – „по всякакъв начин“ и „би трябвало“…

Би трябвало, защото, за съжаление, и ние като Църква се увличаме. Съществува огромен устрем в обратната посока. И по всякакъв начин би трябвало без компромиси да подчертаем, че събитието на Христовото Рождество и неговото празнуване и характер имат връзка с реалното вътрешно преобразяване на всеки човек, вашето преобразяване, моето преобразяване. Това сродство с Бога може да се превърне в опитно преживяване, а не в теория, в дело, а не в слово, в личен опит, а не в дърдорене от църковен тип.

Това обаче не става от днес за утре, да си кажем: „Сега е Рождество и трябва да станем добри християни“…

Разбира се, че не! Това е целият живот, който съществува и се изразява в конкретни времеви моменти чрез събития, срещи с личности, възможности, които се дават в живота. И празниците са помощни стъпала. Не ми казвайте, че през Страстната Седмица не чувствате нещо различно и че цялата тази атмосфера не помага – и емоционално, и с целия културен декор, по някой път и фолклорен… тези неща помагат, не са лоши. Нашата душа не се нуждае само от теоретична духовност. Имаме тяло, имаме природа и искаме възможности. Те помагат. Промяната дори само в декора не е лоша, тя е спомагателна, но човек не трябва да остава само с лампичките… а да върви напред.

Какво означава, че Христос се роди вчера?

Христос се роди вчера е грешка. Христос се ражда днес и се ражда постоянно, в трайното днес, тоест Христос винаги се ражда. Това, че го дефинирахме вчера, е така, защото живеем във времето и трябва да си помогнем малко. Днес ще бъде Рождество Христово, утре ще бъде Богоявление и т.н. Времето е много добър наш приятел, и е много голяма грешка човек да си създаде едно такова спиритуализирано усещане за пътя към Бога по начин, който е извън времето. И формите са нужни, за да може човек да преживее опитната духовност. Времето е една такава форма. То е най-големият ни приятел.

Но не ли тъкмо обратното, времето не е ли враг на човека? То ни води към остаряването, към смъртта…

Завършва обаче с живота. Защото смъртта е врата към истинския живот. Това е избавлението на човека, това, което в Църквата наричаме вечност, преобразеното измерение на времето.

Казвате го Вие, който сте учил физика…

Занимавах се с понятието за време от гледна точка на физиката… времето като тварно явление. Времето е нашата обвивка, то е нещо невероятно. Така преживяваме нашата физическа ипостас, радваме се на това, че сме човеци, що се касае до нашето физично измерение. Както съществува и друг начин да преживеем радостта от човешката идентичност, когато почувстваме какво е вечността! Ние живеем нашето духовно измерение чрез нея; и свързвайки двете неща, те не са две различни неща, а се проникват взаимно: времето и вечността, пространството и царството Божие, физическото и духовното измерение.

Как науката се помирява с любовта към Бога?

Не разбирам тяхната разлика! Чрез науката човек може да познае лудостта по Бога. Св. ап. Павел казва, че чрез проумяването на „творенията“, на създанията на естествения свят, човек по превъзходен начин навлиза в тази красота на духовния свят. Тоест когато констатира, че творението е нещо изключително красиво, а съществува и нещо още по-добро. Само първото, макар и много хубаво, не насища човека…

Как може да се обясни на едно детенце, че Христос се ражда всяка година?

Това, че Христос се ражда във Витлеем, е напомняне за едно историческо събитие. В Църквата обаче помним историческото събитие, за да можем постепенно да преминем към тайнственото събитие, тоест как това може да стане лична придобивка, личен опит. Нима не е красиво да чувстваш Бога постоянно в себе си? А не да се питаш „Бог съществува ли?“; „Какво е Бог, някаква висша сила? Идеята за добро?“. Бог не е идея, не е сила, а има сила. Бог е Личност! Какво ще рече, че се причастяваме? Ще рече, че влизаме в общение с Него, както ние двамата! Ето колко хубаво нещо е молитвата. Но ако разглеждаме молитвата като дълг, тогава губим правото да се молим. Я си представете тези дни някой да живее в една отдалечена килия, без други хора наоколо, но да чувства в себе си общението с Бога, превъзмогването на своята природа. В Църквата събитията, които си припомняме, ни предизвикват да живеем в общение с Бога. И при Възкресението, и при Богоявлението преживяваме именно това.

Как обаче Църквата помага да стане това предвид пищните одежди на духовниците и тържествените служби на Рождество Христово?

Не крия от вас, че това, което ме трогва в Църквата, са яслите. Незабележимостта на Христос. Той не се родил – например, ако идваше днес, в Ню Йорк. Той не се родил и тогава в Йерусалим. Той не се родил в някакъв особен времеви момент, а в неутрален, и се родил на много тихо място, толкова много, че да не можеш да заподозреш, че Той идва. Тази простота и бедност на Христос, този Негов път, това е Църквата. А дали ме безпокоят одеждите? След като не ме безпокоят украсените елхи, одеждите ли ще ме безпокоят?!…

Как Бог допуска такива неправди, от които страдат множество хора?

Така, както Бог допусна Своето разпване. Съществува болка, съществува неправда, разпятие, войни, грях, човешко падение и безсилие. Не крия от вас, че този въпрос предизвиква и мене. Но това предизвикателство на съмненията и на скандалите води до откриване на най-големите истини. Погледът към реалността на света, на войните, на неправдите, много пъти и на хала, в който се намира Църквата, са предизвикателство за промяна към духовниците и вярващите. Вие добра християнка ли сте? Аз добър митрополит ли съм? Не зная. За мене се съмнявам, за вас – не зная. Понякога това не е ли скандал? Да, но въпреки това Църквата върви напред.

Какво означава добър митрополит?

Добър митрополит означава истинен митрополит, означава разпнат митрополит. Означава слуга на всички. Беден и последен от всички. Христос е образ и икона в смисъла на слуга на всички. Това е другата логика: избираш мястото на последния и получаваш благословението на първия, без да го искаш. Добрият християнин също трябва да прави нещо подобно. Да бъде духовно буден.

На Вашата хиротония споменахте, че не се чувствате готов да станете епископ, че съзнателно избирате повече пътя на монаха, отколкото ролята на висш църковен служител, както и че епископът трябва да бъде най-бедният сред духовниците, нещо, което е неприкосновена цел на вашия живот.

Аз не избрах някакъв път, а отговарям от все сърце на един призив, на едно призвание. И нещата, които казах тогава, не съдържаха послания към други, нямаха адресати, а идваха от сърцето ми. Трябваше да направя тази изповед.

Има ли нещо по-истинно от Христос?

Той Самият. Както и моето участие в Неговата личност, което постоянно се променя. Аз чувствам жажда.

Как можете да кажете, че няма нещо по-истинно от Христос на обикновения човек, с неговите проблеми, с детето му, което не може да си намери работа, с безпаричието му?

Мога да му го кажа не с думи, а с живот. С това да съм по-беден от бедния и по-страдащ от страдащия; с това да празнувам по-истинно от тези, които гуляят – или каквото и да правят – в дните на Рождество Христово. Заедно със страдащия, със самотния, със забравения, заедно с онеправдания, със съмняващия се и поставения под съмнение.

Видях колко радостен бяхте на светата Литургия. Но ако някой вчера не е отишъл на църква, а е предпочел да остане вкъщи и да не отиде в храма?

Загубил е. Ние имахме осем часа бдение и когато свършихме, си казах, жалко, ех, да имахме още осем часа! Не можеш да се наситиш на Бога. Аз вкусих науката, но нейното търсене не може да се сравни с жаждата за Бога.

Каква търсехте чрез науката?

Знаете ли какво е да си на границата между познатото и непознатото? Какво опиянение? Да напредваш в новото откритие сред познание, което дотогава не е съществувало? Пространството на новото знание да се оформя пред очите ти и ти да си първият, който го грабваш? Опияняваш се… много е очарователно.

Не търсихте ли Христос чрез науката?

Не, мисля, че търсех себе си. После обаче, когато бях взел решение, във всеки миг, при всяка предизвикателство, търсих Бога със следната много проста логика: или Бог съществува и заслужава всичко, или не съществува и приказката приключва. И Той съществува.

Това търсене на Бога трябва ли да минава през Църквата?

Не съществува друг път, той е еднопосочен.
.
Защо се смята, че тези, които ходят на църква, които носят големи кръстове и правят поклони, са задължително добри християни? И защо мислим, че един владика априори е спечелил рая, понеже е владика?

Аз съм за ада, какво ми говорите за рая? Eдин съвременен светец св. Силуан Атонски казва „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. Разбирането, че поклоните и всичко останало, което споменахте, е гаранция за рая, е наивно, така човек сам оправдава себе си. Дори това да даваш милостиня – това е добро нещо, но не е достатъчно, за да се спасиш.

Тоест какво бихте предложили да правим на празниците, за да имаме чувство, че сме преживяли празника по един особен начин?

Всеки да даде и да прави това, което чувства. Да открие сърцето си, да се освободи от гравитационното поле на егоизма. И да даде каквото може: дори една усмивка, едно евро. Може да няма пари. Да даде малко утеха, да потупа някой страдащ по рамото. Дори да не говори, да не върши нищо. Да даде малко надежда. Да разбере, че съществува болка, неправда… Да разбере, че аз мога да съм в добро положение, но другият да е онеправдан…

И къде e Църквата, за да даде на бедния и страдащия това, от което се нуждае?

Не знам за другите, но ние в Църквата правим каквото можем, опитваме се. През дните в навечерието на Рождество едва ли има друга организация в Гърция, която по такъв продуктивен начин да дава своето човеколюбие на обществото, както това направи Църквата с благотворителните си акции в цялата страна. Благотворителните организации на Църквата, касите за бедните, цялата наша мрежа…

Следователно, посланието на любовта е в духа на Рождество Христово.

Разбира се! И на радостта, и на единството, и на жертвата, и на споделянето. Както и подаръците! Те имат символичен смисъл.

Достатъчно ли е да отворим вратата и да влезем, където ще бъдем добре приети такива, каквито сме?

Достатъчно е да отворим вратата и не да влезем, а Бог да влезе в нас. Достатъчно е ние да отворим вратата и да излезем от нашата мизерия, злочестие и егоизъм.

В дните на Рождество Църквата пее: „…дойдете, верни, да видим къде се роди Христос.“ А Витлеемската звезда ни води…

Пастирите виждат ангелите, мъдреците – звездата. Всички виждат нещо. Колко хубаво нещо е да видиш твоя знак от Бога в живота. Не е едно и също за всички! Нито е нещо, което всички виждат. Всеки вижда Божието предизвикателство, което е нужно за него. Колко чудно е това!

Може ли всеки да намери своя Христос?

Би било грешка да го кажем по този начин, защото Христос е Един. Не съществува моят и твоят Христос. Просто начинът, по който всеки ще изрази Бога в живота си – да, може да се различава. Бог дава разнообразни знаци, аналогично с това, от което всеки има нужда. При един това може да е някакво събитие, при друг – някакво четиво, при трети – чрез образованието. Всеки обаче има свой знак. Имам впечатление, че често се препъваме в знаците, без да ги забележим…

Интервюто е публикувано със съкращения

Превод: Константин Константинов