Може ли духовникът да сгреши?

В неотдавна приетия на Архиерейско съвещание на Московската патриаршия документ за участие на верните в Евхаристията някои моменти бяха оставени за решаване „по усмотрение на духовника”. Кой всъщност е духовникът? До каква степен трябва да се вслушваме в неговите наставления? Може ли да решаваме заедно с него и своите битови проблеми? На тези въпроси отговаря протойерей Алексий Умински, настоятел на московския храм „Св. Троица“ на Хохловското кръстовище.

Струва ми се, че в понятието „духовен наставник” хората влагат различен смисъл. Кой е духовният наставник в крайна сметка?

Няма точно формулирано канонично понятие за тази дума. Тя е многозначна и затова различните хора я разбират различно. Някои под „духовен наставник” разбират този, който извършва тайнството Изповед. Тоест това е човекът, при когото редовно се изповядваш.

Друг може да влага в това понятие и по-дълбок смисъл, например „духовно ръководство”. Тоест човек не само редовно се изповядва, но и се намира в духовно послушание; върви по духовен път, чиито стъпки винаги обсъжда със свещеника. И в този смисъл го приема за духовен отец.

Затова, повтарям, само по себе си понятието „духовен наставник” е многозначно. Да кажем, у нас, в Московската епархия, има няколко духовници, при които се полага да се изповядва цялото духовенство по време на Великия и на Рождественския пост: например протойерей Георгий Бреев, протойерей Николай Важнов. При това обаче всеки свещеник може да има свой духовен отец. Но може и да няма такъв.

Свещеникът не е длъжен да бъде духовен отец. Но е духовен наставник дотолкова, доколкото има послушание и право да приема изповед. В този смисъл всеки свещеник е духовен наставник: при него се изповядваме.

Да кажем, в Гръцката православна църква не всички свещеници изповядват, а само тези, които имат специално благословение от архиерея. Това са главно монаси в манастирите. В Руската православна църква право да изповядват имат всички свещеници – и опитни, и неопитни.

А ако по време на изповед млад свещеник започне да поучава възрастен, даже стар мирянин?

Много е важно как го поучава. Защото всъщност това е задължение на свещеника – да поучава. Няма как. Друг е въпросът на какво го поучава, по какъв начин, с каква интонация. Ако свещеникът, макар и млад, е начетен, знае светоотеческата литература, той може да даде пример от някое поучение на светите отци, или от житие на светец, пример от църковното Предание, който може да се окаже полезен за мирянина в неговия духовен живот, в борбата му с греха.

Ако обаче започне да поучава от себе си лично, според личното си мнение, то духовната и житейската му неопитност могат да навредят, което често се случва.

Как да реагира изповядващият се в този случай?

Няма универсален съвет. Спомням си, когато аз бях млад, как говорех някакви нелепости на хора, доста по-възрастни от мен, защото просто не разбирах как живеят, в какви условия. И ако някой по-опитен мирянин ме бе поставил на място тогава, вероятно щях много да се обидя, защото смятах, че духовният ми сан „покрива” цялата ми лична глупост.

Мисля си, че понякога може и да не се съгласим със свещеника, в някои строго индивидуални случаи. Тук, както вече казах, няма конкретен отговор. Когато бях млад свещеник, си мислех, че знам всичко. А сега много често по време на изповед, когато ме попитат: „Отче, как е правилно да постъпя?”, отговарям: „Не знам.” Нещо повече: ако не те попитат нещо конкретно, по-добре е да не натрапваш съветите си.

Макар че има случаи, в които свещеникът е длъжен да подскаже нещо важно, нещо конкретно. Въобще същността на изповедта е тайнството. Тоест изповедта е регламентирана в требниците, там има специални места, в които се предлагат определен вид въпроси, които свещеникът би могъл да зададе. Но ако се вгледаме в тях в контекста на нашата съвременност, ще видим, че те не се вписват съвсем в нея.

В последните двадесетина години се сблъскахме с един проблем, който се нарича „младостарчество”. Много неща са казани по този повод, в това число и от покойния Светейши патриарх Алексий, и от опитни свещеници. За съжаление, така и не се стигна до решение да не се поверява правото да изповядват на току-що ръкоположени свещеници. Макар че, когато не достигат свещеници, а в храма идват много хора, това се налага.

Сега ситуацията се промени. Нещо повече, в документа „За участието на верните в Евхаристията” се казва, че духовникът има право да регулира честотата на изповедта за миряните, които познава добре, знае какъв е духовният им живот. В такива енории изповедта може да се довери на опитен свещеник, а по-младият, скоро ръкоположен, има възможност да се учи от него.

Струва ми се, че този момент с опитността за изповед, с духовното обгрижване, не се преподава в семинариите както подобава. Опитните духовници могат да разкажат за спецификите, с които се сблъскват на практика и които са непознати на младия човек, току-що получил сан. Когато застане лице в лице пред сериозна изповед, той може да се смути. Би могъл даже да се шокира, да не знае как да реагира.

Например при млад свещеник в голям индустриален провинциален град идва на своята първа изповед 55-годишна жена. Изповядва му цялата си житейска история – тежък живот на руска жена с мъж-алкохолик, с всичките му сложности и трагедии, за многото си аборти, които може и да са повече от десет… Свещеникът не винаги ще съумее да реагира правилно: ще сумира десетте аборта наум. За всеки, като за убийство, се полагат по 20 години отлъчване от причастие… И какво, получава се пожизнено отлъчване. Формално свещеникът би постъпил правилно, защото канонът предвижда такова наказание. Но е очевидно, че днес така не може да се постъпи, защото животът на хората е съвсем друг и трябва да се знае за какво става дума. А младият свещеник може и да не разбере, че тази жена има нужда не от отлъчване, а обратно, от подкрепа. Ако е дошла с покаяние, трябва да ѝ се помогне да продължи пътя си към Христос.

Има много такива нюанси. Свещеникът може да се сблъска и с психично болни хора. При това болестта да не е видима от пръв поглед, защото ловко мимикрира във вид на религиозно поведение. Неопитният свещеник може въобще да не разбере това и сериозно да се отнесе към човека, мислейки, че той води духовен живот, а да става дума за форма на шизофрения…

Или ето още един, за съжалениеq съвсем христоматиен пример. При млад свещеник идват родители, чието детенце умира или е починало. Питат: „Защо страдат децата?”. Свещеникът може безапелационно да отговори: „Заради вашите грехове!”. А те няма да разберат, защото в живота им няма сериозни грехове, както им се струва, за които нещастното невинно дете да бъде така сурово наказано, да понася страшни мъки и болка пред очите на родителите си. Че те са готови ръцете, краката си да отрежат, само и само да избавят детето си от страданията! И нещо повече, след подобни думи родителите няма да искат повече да вярват в такъв Бог. А свещеникът не знае, че така не може да се разговаря с хора, преживяващи мъка и които са в момент на остро страдание.

В крайна сметка след време свещеникът ще се научи на някои неща. Най-често става така. Но не бива свещеникът, както хирургът, да има „свое гробище”; трябва той да се научи, че когато изповядва хора, те не бива да получават от него опасни, неправилни, твърде строги поучения.

След десетина години свещеникът се вразумява, разбира грешките си и става добър духовник. Всички сме минали през това.

Струва ми се обаче, че вече нещо трябва да се направи по въпроса. Да се въведе някаква „техника на безопасността”. Струва си сериозно да се обсъди въпросът, дали всички веднага да стават изповедници. Или все пак свещеникът да послужи известно време, да пообщува с хората, да бъде отначало само катехизатор и постепенно да се въвежда в Тайнството на изповедта с помощта на по-опитните свещеници.

Още повече имаме примера на Гръцката православна църква, където опитни духовници монаси действително знаят какво е това изповед. Те получават благословение за това. При тях в манастирите пристигат множество хора, за да могат истински, много сериозно да получат духовна полза от изповедта, а не да я употребяват като пропуск за Причастие.

Послушание и безотговорност

Трябва ли всеки християнин да има духовен отец?

Когато става дума за духовно ръководство, няма никакви канонически правила за това, че всеки православен трябва да има в живота си духовен наставник, към когото да бъде в послушание. Подобно духовно наставничество е важно за хора, които задълбочено и сериозно се отнасят към своя духовен път; хора, които вече имат духовен опит. Църквата ни съдържа цялата пълнота за спасение. В нея са Тайнствата, Свещеното Писание, Свещеното Предание, традициите; възможно е човек да се научи на духовен път в самата Църква, без да прибягва към специални средства.

Духовното ръководство като това, за което говорим, произхожда от монашеските среди. Постъпващият в манастир приема послушания, които предполагат отсичане на своята воля пред волята на духовния наставник. Той изповядва пред него своите помисли и чрез това приема духовно ръководство в определени, специално създадени за това условия. А животът на мирянина в градовете не предполага специални условия, където човек да е в послушание.

Но без съмнение има хора с много висока душевна нагласа. Те жадуват да се научат на духовен живот, търсят опитни в духовно отношение хора, подвижници, които вече са изминали известен духовен път и чрез своя опит знаят и свидетелстват за своето познание за Бога. И умеят да споделят този свой опит. Защото далеч не всеки подвижник, изминал такъв път, може да сподели опита си. Това също е дар.

Тоест човек може да е с висок духовен живот, да е подвижник, но далеч не всеки може да предаде това правилно и адекватно на своя ученик, разбирайки неговото духовно състояние и духовен опит. Затова не от всеки свят човек в лично общуване можеш на нещо да се научиш, не от всеки подвижник, не от всеки старец.

Искам да подчертая, че хората, търсещи духовен път, се обръщат към духовните си наставници именно за духовен опит, за правилно разбиране на онези житейски обстоятелства, в които се намират, за да познаят Божията воля. Но да я познаят именно в правилната посока. А не в смисъл „каква е Божията воля“ за това да сменим апаратамента си или не, да кандидатстваме в този университет или не, да си купим или да не си купим кола. Защото у нас, за съжаление, допитванията на хората най-често са за разни битови неща, които въобще нямат никакво отношение към спасението.

Не са редки случаите, в които хората търсят духовен отец, за да снемат отговорността от себе си…

Да, за съжаление, хората са склонни да търсят или да си „назначават” духовен отец, за да прехвърлят отговорността за живота си на някого. Така им е най-лесно: „Аз за нищо не отговарям, както каже отецът, така ще бъде. Ако каже, ще се разведа. Или обратно, няма да се разведа.”.

Много често човек просто се страхува да живее, страхува се да взема решения, страхува се да не сгреши: той просто няма доверие на Бога. И под „послушание” прикрива своята безотговорност, своя страх да живее, и слага всичко това в красивата рамка на псевдодуховния благочестив живот. Не мисля, че в тези случаи има особено голяма духовност.

Но нали човек при всички случаи поверява живота си на духовния си отец?

Това е доста сложен въпрос. Например някой ще поиска да ми повери живота си, а аз не искам да поемам изцяло в ръцете си ничий живот. Хората, които поверяват някому духовния си живот, трябва да са напълно сигурни, че той е готов да го поеме. Готовността да го направиш се състои в дълбоко познаване и взаимно разбиране, в дълбоко духовно проникновение, в единомислие. Трябва да има вътрешно духовно родство, когато човек реши да поеме отговорността за нечий духовен живот, а другият – да му го повери. Тези моменти са доста сложни, бих казал в някакъв смисъл уникални.

Дори на хора, които познавам от много, много години като свои енориаши, които редовно се изповядват при мен, които в по-голяма или по-малка степен ми се доверяват и аз приемам това, оставям правото на свободен избор, като при това и аз оставам свободен. Защото не съм застрахован от грешки и като грешен човек мога да дам неправилен съвет. Тоест аз оставям на всеки човек правото да ме послуша или да не ме послуша. Съветите ми нямат категоричен смисъл.

Но когато човек до такава степен доверява духовния си живот другиму, а той от любов и вслушване в Бога поема тази отговорност, даже когато духовникът сгреши (защото и светият човек може да сгреши!), той с любов и послушание приема дори грешката на духовния си наставник. И тя може чрез тази милост и любов да не навреди на човека. Когато обаче става дума за духовно наставничество в света, когато свещеникът става някому духовен отец, стои въпросът за личната свобода и личната отговорност. Свещеникът не може да бъде категоричен дотолкова, че да каже: ще бъде така и по никакъв друг начин. Той може да даде съвет, който човек да приеме или да не приеме. Тук всичко зависи от степента на взаимното разбиране, на духовното родство.

Да не послушаш духовника

 

Понякога монасите – духовни отци, дават (или не дават) благословение за някои важни решения: да се приеме монашество или за брак, и това се оказва душеспасително за човека. Но, от друга страна, е възможно да се разбият нечии съдби. Как да се ориентираме в това?

Има прекършени съдби. Има и грешки. Защото „жени се – не се жени” е въпрос до голяма степен на човешкия разум, на човешка трезвост. Защото ако човек на всяка цена иска да се омъжи или ожени, той ще го направи. Но това не означава, че изборът му ще е правилният. От когото и да е взел благословение.

Това отново е въпрос, на който няма еднозначен отговор. Случва се и така, и инак. Идват двама непознати млади хора при непознат монах и той им дава благословение – това е единият случай. Идват обаче при своя духовен наставник – някой архимандрит например, или старец в манастир – хора, които той много добре познава, които от години ходят при него – това е съвсем друг случай.

Ако някой не е съгласен със съвета на духовния си отец, опасно ли е да не го послуша? И въобще, „да не послушаш духовника” равно ли е на „да не послушаш Бога”?

В някои случаи, когато става дума за послушание към стареца в манастира като даден обет при монашеския постриг, това е едно. Но ако става дума за човек, дошъл на изповед при млад свещеник и той му е казал „трябва да правиш ето така”, а той не го е послушал, това е съвсем друго.

Ако пък свещеникът се опитва да проникне в живота ни и пита за неща, които не сме готови да обсъждаме, тогава как да постъпим?

Ако е свещеник, когото не познавате и случайно сте попаднали на изповед при него, съвсем спокойно можете да му кажете: „Отче, не желая да обсъждам това с Вас, извинете, то не е въпрос на изповедта ми. Желая да Ви разкажа за своите грехове. Греховете ми са такива… ” И толкова. А това кой съм, къде работя, колко ми е заплатата, извинете, но няма отношение към изповедта ми.

По-важно е доколко самият човек намира за нужно духовникът да знае някои обстоятелства от живота му. Ето например, някой има семеен проблем. И идва да се посъветва. „Отче, посъветвайте ме, аз не зная как да постъпя.” Това може да е непознат или почти непознат човек, когото са изпратили мои енориаши, защото няма с кого да се посъветва. Тогава започваме да беседваме: „Разкажете ми обстоятелствата на Вашия живот, какъв сте, на колко сте години?”. Трябва поне приблизително да си изясня обстановката, да разбера атмосферата. Но ако човекът не желае да разказва, не трябва да бъде каран.

То е същото, както при лекаря: пациентът разказва какво го боли, как се храни, как спи и т.н. Тъй и свещеникът пита, ако сериозно е решил да помогне да се реши някакъв сложен проблем, и самият човек иска и моли за това. Ако е отишъл за това, би трябвало да прояви инициатива, да разкаже за себе си.

Много хора мечтаят да намерят истински духовен отец – прозорлив старец…

В духовния живот да мечтаеш е много вредно. Катастрофално вредно. Защото много хора, за съжаление, са се надъхали с разни книги за „духовното” и започват да мечтаят. И се мъчат да построят целия си живот върху някакви илюзорни представи. Това е много лошо. Духовният живот е реалност.

А ако духовникът дава съвет по повод конкретен въпрос от рода на това дали да се ваксинират децата например?

Не е работа на свещеника да се занимава с ваксини. Дори, ако го попитат, ми се струва най-правилно да отговори: „Решете си вие.”. Така да отговаря и на въпроси от серията при кого да се лекуваме – при хомеопат или при алопат. Който иска хомеопатия – моля, лекувай се. Или обратното. Някои пият тези топченца, други – антибиотици. Това няма никакво отношение към духовния живот.

Възможно е да ме попитат: „Отче, да се оперирам ли?”. Че откъде да знам! Да не би да съм лекар? Да не би очите ми да са рентген? И се боя, когато някой свещеник си мисли, че може да знае нещо по този въпрос. Боя се и за него, и за човека, който се е обърнал към него.

Мога да разбера, когато става дума за духовен старец от нивото на отец Йоан Крестянкин например, който наистина може да знае нещо от Бога, което не е известно на други. Аз съм обикновен свещеник, обикновен човек, не знам, нямам никакви специални духовни дарове.

В края на краищата да вземеш сам решение, това е страшна отговорност.

А как да се ориентираме добър ли е духовникът, или просто иска да властва над нас и това ни вреди?

Това се разбира по състоянието на човека. Ако живее радостно, ако се виждат макар и малки духовни плодове, ако няма униние, ако чувства пълнота на сърцето, това е правилно духовно ръководство. Ако от духовното ръководство следва униние, самоизяждане, подчинение, значи нещо не е наред. Всичко се познава по плодовете.

Трябва ли да търсим духовник, при когото винаги да се изповядваме?

Да, ако човек ходи в една и съща църква, ако е член на една енория и в тази община се причастява, а не тича напред-назад по различни храмове. Защото Евхаристията е църковно-общинно дело, в което той участва; в това число заедно със свещеника, който извършва Евхаристията, който проповядва, който настройва цялата енория на правилна духовна вълна.

Нали мисията на свещеника не се изразява само в даване на съвети по време на изповед. Духовното ръководство на енорията се изразява чрез проповедта, чрез молитвата, чрез служението, чрез организацията на енорийския живот като общо дело. И именно в това духовно ръководство хората виждат как свещеникът се моли, как служи, как се отнася със своите енориаши, как беседва с тях, как ги подготвя за причастие; как ги подготвя за други Тайнства: за венчание, за кръщение… Това е всеобхватно духовно ръководство. Не индивидуално, каквото ние често търсим, а енорийско-общностно.

И именно такова не ни достига. Живото слово на проповедта, правилната интонация, откритото служение, разумното разбиране на това, какво хората очакват от Църквата. Защото Църквата сама по себе си притежава цялата пълнота на Божиите дарове.

Може ли духовният наставник за нас да е „задочен“, без да общуваме редовно с него?

Може. За мен огромна роля като духовен наставник изигра митрополит Антоний Сурожки. Не го познавах лично. Зная за него от книгите, от проповедите му. Отговорите на много въпроси, които ме вълнуваха, намирах при владика Антоний – в беседите, в словата му.

Ако трябва да обобщим, какво е съотношението между свободата и послушанието в духовното ръководство? Докъде е личната воля и доколко човек се покорява на волята на духовника?

Във всеки конкретен случай духовникът може да каже определени правилни неща. Някъде може да е по-настоятелен, ако очевидно е правилно и той е сигурен поради дългогодишния си личен опит. А някъде може да даде просто съвет, а хората да решат сами.

Да предположим, че при мен дойде момиче от енорията, което добре познавам, и каже: „Отче, намерих най-после избраника на живота си и искаме да се оженим.”. Ако от позицията си на човек вече поживял доста и разбиращ едно-друго видя, че избраникът е „не съвсем” подходящ; че си струва да се вгледа в него по-внимателно, а не да бърза да слага главата в хомота, бих ѝ казал: „Знаеш ли, може би не трябва да прибързваш?”. Случва се да чуя в отговор: „ Ах, не, отче, Вие не разбирате, нещата между нас вървят чудесно!”. „Е, – казвам – щом не разбирам, направете така, както искате.”. Но отказвам да ги венчая, тъй като смятам, че нямам право да поема отговорност там, където имам съмнение. Ако имате друго мнение и сте сигурни в чувствата си, постъпете както желаете, но без мен.

Въобще в духовното ръководство свещеникът не поема отговорност за постъпките на друг човек. Той му помага. Той може да го ръководи, да му дава пример, да го насочва. Това не означава, че поема върху себе си отговорността за живота на някого, който иска да се освободи от нея. Това не е духовно ръководство. Дори монашеското послушание не е превръщане на личната отговорност в безотговорност. Послушанието не е безотговорност. I www.pravmir.ru

 

Превод: Мария Момирова