Монах Михаил за убийството на о. Камберов

Интервю с монах Михаил (Хаджиантониу) за предаването Гласове.

Аз също не съм чувал за друг такъв случай. Това е горчиво събитие, започвайки от убийството и продължавайки с реакцията на отговорните хора в Църквата – имаме предвид епископите. Един духовен човек реагира различно на такива събития. Веднъж бях отишъл при стареца Паисий. Той имаше снимка от някакъв вестник и на нея пишеше, че в Чад един племенен вожд организирал бунт за независимост. Отрязал главите на своите врагове и ги набил на колове. Това било неговата декларация за независимост. Някой беше показал вестника на стареца. Той бе изрязал снимката и я държеше в килията си. И много нощи бе плакал за случилото се. Когато отидох при него, видях тази снимка – беше наистина необичайна гледка, и той с болка ми каза: "Можеш ли да си представиш така да завърши пътя си Божието творение?!" И пак се развълнува дълбоко. Друг път съм го виждал да се моли специално за жертвите от кръвопролитията в Пакистан. Попитах го: "Нима можеш да повлияеш с нещо от тук?" Той отговори: "Да. На много неща можем да въздействаме оттук." Аз му вярвам. Този дух срещнах и у други духовни старци. Така че познавам и съм живял с такива хора, от които съм възприел същия дух. Не мога да приема за нормален отговор един представител на Бога и на Църквата да каже: "Не съм отговорен." Знаем, че от личната духовна висота на един човек зависи за какъв кръг от хора и събития чувства отговорност сърцето му. Колкото повече човек израства духовно, толкова повече се разширява кръгът. А този отговор доказва само, че тези хора се движат около своя егоизъм, около самите себе си и не само не са възприели, но дори не са и помирисали духа на Христос, за да прикрият безразличието си поне с малко учтивост. Така те сами се издават, че не притежават и следа от Христовия дух. Техният манталитет е непознат за мен.

По едно и също време със събитията около убийството една от политическите сили в България, която беше донякъде виновна за разкола, призна официалната Църква в лицето на патриарх Максим. Това събуди моралното възмущение на нейните привърженици, защото в лицето на Максим те виждаха компромиса на Църквата с атеистичния войнстващ комунистически режим. Публична тайна е, че повечето от епископите са били сътрудници на Държавна сигурност, на репресивните структури на този режим. След падането на Берлинската стена повечето от тях виждахме на освещаването на офиси и начинания на мафиотски групировки и хората си казват: "Как да вярвам на тази Църква? Не мога да призная такъв човек за мой духовен водач." Какво трябва да се каже на тези хора?

На първо място, ние знаем, че човек често има добри намерения и добра воля да ги осъществи, но те се оказват недостатъчни, когато той се опита наистина да бъде такъв, какъвто е решил. Животът ни е научил да бъдем милостиви към човешките слабости. Можем да приемем личните човешки слабости. И ако някой направи нещо лошо и това спре на лично ниво, можем да приемем и ако е възможно да подадем ръка за ново решение и ново начало. Но ако слабостта не спира в личната област на човека, това вече престава да е личен въпрос и не трябва да се прикрива. Как да разпознаем дали една слабост е само лична? В личните въпроси има покаяние – човек е направил нещо, осъзнава се и спира, защото иска да се покае и да бъде духовно здрав. Ако не видим индикации за покаяние, това означава, че той ще продължи по същия начин и тогава това вече не е само личен въпрос. Той трябва да бъде публично съден и запитан: "Защо направи това?" В същия момент аз мога да чувствам дълбока мъка за него. И след разговора мога да му кажа: "Пожелавам ти всичко най-добро. Да придобиеш не само Рая, но и всяка власт в нашата Църква и навсякъде. Но за това, което направи и не се осъзнаваш, трябва да те съдя." Може да правим това, защото виждаме как малко по малко доверието и вярата се разколебават. В решителните моменти имаме нужда от изразители на истината и водачи. Може много хора да имат еднакви чувства и настроения, но когато не намерят свой изразител, те се чувстват изолирани, дори ненормални, защото животът си тече, безотговорните продължават да държат Църквата в свои ръце и първите си задават въпроса: "Защо? Сигурно аз не съм добре. Трябва да намеря равновесието си – психологически или духовно. Защо другите се чувстват добре, усмихват се, а аз виждам проблеми?" Затова са нужни лидерите, които да тръгнат напред, а другите да ги следват. А какво става, ако не намерим такива хора? Ще ви разкажа един случай. Игуменът на един атонски манастир умря и обсъждахме кандидата за неговия пост. Ставаше дума за един монах, който може да се определи като простоват, дори глупав. Та този човек трябваше да бъде избран, но преди това някои от монасите отишли и попитали един духовен старец на Атон: "Какво ще стане, ако игуменът не е в състояние да постига равновесие между духовния живот и административните дела на манастира?" "Не, не, той трябва да може да се справи и с двете неща. Дори не всичко да бъде идеално, той трябва да умее и двете. Затова винаги, когато избираме нов игумен, братството се разклаща из основи – толкова е сериозен въпросът" – така отговорил старецът. Монахът обаче настоял: "Ами ако не е в състояние?" "Не може да не е в състояние, трябва да се справи." Защото духовността е необходима за личната връзка, за ръководството и обучението на монасите, но и липсата на административни умения би била голяма празнота." Монахът обаче настоявал на своето: "Ако не може?" Защото бъдещият игумен не притежавал нито едно от двете качества. Той бил мил човек, но в много отношения направо глупав. Старецът се натъжил: "Ако не владее нито духовното ръководство, нито административното, в братството ще настъпят проблеми." Така че, ако не намерим изразители, ще имаме големи, големи проблеми. В тази връзка ще спомена една хубава теория, на която ме научи старецът Паисий. Защо изкушенията идват в живота ни? Той казваше: "Христос не желае връзката между Него и вярващия да бъде без достойнство. Той иска човекът срещу него да запази своето достойнство на нужното равнище". Но когато човек не е в състояние да запази достойнството си, а Христос се опитва да го научи на нещо, да го подготви за Рая? Ние ще бъдем съдени, така че трябва да научим някои уроци. Когато човек отказва да възприема урока, Господ започва да го почуква леко по главата: "Погледни Ме, обърни внимание на това!" Но човекът е твърде зает и маха с ръка: "Остави ме, имам важни цели в живота. Нямам време за духовност сега." Налага се Христос да прояви настоятелност. Затова Той спира нормалния поток на живота – чрез някаква катастрофа, болест, инцидент, и казва: "Сега трябва да спреш. Не можеш да избягаш. Чуй Ме, моля те." Старецът Паисий каваше, че от нашата коравост и студенина зависи колко тежко ще е нещастието, което ни сполети. Ако искаш да се разминеш леко с него, разкодирай посланието, което ти носи инцидентът. Когато разбереш това, научаваш урока и изкушението веднага отминава." И аз мисля, че катастрофата, за която говорихме – убийството на свещеника, ни носи нещо. Ние трябва да открием съобщението, защото ако не го разберем, ни чакат по-лоши неща. Не само нова катастрофа и по-лоши събития, но малко по малко ще се разпространи едно от двете състояния – или здравото, или болното. Духовните неща, както казва св. Григорий Нисийски, никога не са същите през нощта, каквито са били сутринта. Или ще са по-добре, или по-зле. Затова се нуждаем от няколко души, които да понесат отговорността да вървят отпред. Какво да кажем на вярващите? Нищо не можем да кажем. Когато една майка държи в ръце мъртвия си син, на никоя майка не пожелаваме това, какво мога да й кажа? Нищо. Мъчно ми е за нея, сърцето ми може да се изпълни с болка, ще се опитам малко да се помоля: "Христе мой, помогни й в тази тежка ситуация!", но не мисля, че ще намеря дори една дума, която да й кажа. В някои моменти е по-добра тишината – да се обърнем навътре в сърцата си и да намерим духовно, чрез молитва или сърдечна болка решението. Болката, молитвата, гласът на сърцето понякога привличат Божията благодат и колкото повече е болката, толкова повече е и благодатта. Така че освен от лидери имаме нужда и от сърца, които плачат и викат към Бога.

Тогава как биха могли и могат ли хората – миряни и свещеници, да коригират своите духовни водачи? Защото тук особено сред свещениците има такова настроение – не може да се нарушава йерархията, не мога да кажа нищо за епископа дори той да е содомит – и в този затворен кръг не може нищо да се прави?

Не съм съгласен с този дух и манталитет. С това мислене губим честните и искрени сърца в нашите среди. Можем да балансираме, да правим политика, да придобием малко повече имоти, пари, някакви хора да наместим тук-там. Но когато говорим за Тялото Христово, нямаме предвид само овцете. Имаме предвид едно по-високо ниво на личността. Ако искаме да се обърнем към тези личности, а те са необходими на нашата Църква, не можем да използваме този манталитет. Един добър свещеник ми се обади 2-3 пъти. Той бе умерен бунтар. Не твърде голям – четеше например моите книги на духовните си чеда. Беше събрал около себе си хубави хора, добър материал. Веднъж нашият архиепископ направи публично изявление, в което каза: "Има някои хора в Църквата, които не уважават дори главата на Църквата – мен." Веднага много хора реагираха: "Кой е главата на Църквата? Ти ли? Христос е главата на Църквата. Ти си само член на Църквата." За щастие имахме такава реакция. Някои от чедата на този свещеник искали да обсъдят темата при срещата си с него. Той обаче е свещеник в Атина, което означава, че е под административното ръководство на архиепископа. А архиепископът е силен и когато каже нещо, го превръща в закон. Когато се събрали, един от хората попитал: "Какво е мнението ти за думите на архиепископа?" Свещеникът се притеснил много и отговорил: "Не коментирам думи на архиепископа." Веднага четирима души станали и си тръгнали. Дойдоха при мен в Коринт и ми разказаха станалото. Този случай ни учи, как ако не сме честни, искрени и откровени, ще запазим, разбира се, Църквата, но ще изгубим добрия материал – честните и открити сърца. Не съм съгласен с този манталитет. Свещеникът трябва да се вслушва в гласа на сърцето си. С един добър монах, който току-що бе станал свещеник (йеромонах), отидохме при стареца Ефрем Катунакиот. Той и старецът Паисий бяха водачите, които наставляваха и формираха нашето поколение. Имаше и още петима-шестима духовни наставници по същото време, но тези бяха най-големите. Папа Ефрем посъветва новия свещеник: "Искаш ли Бог да те уважава? Искаш ли да участваш истински в духовни явления като светата Литургия? Ако искаш, когато в сърцето ти има проблем, недей да служиш литургия. Бъди честен пред Христос!" Иначе как може да благославяш "Мир всем", когато ти сам нямаш мира в сърцето си? Първо го намери. Нещо е станало и сърцето ти е неспокойно, това сега е твоят приоритет – как да поправиш грешката. Виждаме, че учението на тези старци е: "Слушай гласа на сърцето си и пази или се покай и възобнови мира в него. Без мир в сърцата не можем да вършим делата на Бога." А как можем да пазим мира в сърцата си? С политика ли? Не. Пазим го, когато сме честни и уловим вълната на Бога в сърцето си и тръгнем право натам, накъдето тя ни води.

Има такъв проблем в България, съврзан с политическия разкол. Сегашният патриарх е избиран по времето на комунистическия режим и разбира се, е станал такъв с одобрението на управляващата БКП. Неговият избор не е бил съвсем реден от гледна точка на процедурата, не е спазен точно Уставът на БПЦ. Днес противниците му твърдят, че той не е легитимен и затова трябва да се избере нов патриарх. Не искам да коментирате българската ситуация, но отстрани като човек с духовен опит, какво бихте казали за това?

Скоро прочетох Устава на ООН. Там се споменава, че е забранено някой да бъде наказан за действие, което не е било престъпление, когато го е извършвал. Тоест не можем сега да прехвърлим отговорността за неща, извършени в онзи период, когато те не са били престъпление. Тогава условията са били специфични и трябва да уважаваме тези особени трудности, които са съществували. Мисля, че е по-добре да съдим за патриарха по следващите или по сегашните му действия. Имам един такъв пример. Ходих в Сърбия и там ми разказаха, че няколко епископи поискали патриарх Павле да бъде сменен. Те имали добър аргумент, който му изложили така: "Ти вече си възрастен отец. Ти си аскет, добър си, но си твърде стар. Ние имаме нужда от нов дух, нова сила, по-млад патриарх, защото се отвори нова страница, а ти принадлежиш донякъде към старото поколение. Затова с голямо уважение, ти предлагаме да се оттеглиш в манастир, където сам си избереш, но да освободиш трона на нов човек, за да започнем нещо ново." Той помислил малко, събрал ги и енергично заявил: "Аз няма да стана изгнаник. Никога няма да си дам трона." И така за съжаление, те го приели, и продължили с него. Ако можем да го убедим – ти си много добър, но остави малко място за нещо ново, би било най-добре. Но не и да го съдим за неща от миналото.

Някои казват, че в Гърция има много синоди. Защо и ние тук не направим така? След като този патриарх не ни харесва, да си направим наша църковна организация и да си ходим на църква там, където нямаме морални пречки?

Да, това е изкушение на логиката. Но ние не си намираме логични решения, а казахме, че се опитваме да намерим и увеличим мира в сърцата си. Това е голям духовен и църковен въпрос и не го решаваме само с логиката. Трябва да отнесем въпроса в дълбините на сърцето си, за да намерим верния отговор. Ако го намерим, ще увеличим мира и сладостта в сърцето си. Ако направим погрешен избор, ще бъдем в беда. Ние наистина имаме шест синода – единият е каноничен, останалите са зилотски. Каква е разликата между тях? Към каноничния принадлежат 1,5-2 милиона вярващи, а другите си разпределят помежду си към 100 хиляди вярващи. Ние не казваме, че те си имат отделни синоди, а че са се разпръснали. Така че, това не е добър пример за подражание. Те започнаха с един разколнически синод, после нещо се скараха, станаха два, а сега са към пет, ако не се лъжа. Вероятно ще се появи и шести. Не това е решението. Решението е да стоим в Църквата, ще поправяме Църквата, защото Църквата принадлежи на нас и на всички, които вярват и обичат Христос и Църквата. Ние ще изритаме от Църквата всеки, който не обича Църквата и не е готов да жертва нещо за нея, и ще останем във Църквата. В Гърция имаме поговорка: "Колкото по-нарядко се сади чесънът, толкова по-дебели стават луковиците." Може би ще бъдем по-малко, но ще станем по-силни. Ще бъдем сърцата, които са решили в името на Христос да се жертват и да намерят правилния избор.

Преди няколко месеца папата посети България. Миналата година той посети и Гърция. У нас визитата му не бе толкова скандална и нямаше такава реакция, както в Гърция. Вярващите, които излязоха да го посрещнат, не бяха толкова много, както се случва навсякъде по света. Само че това беше едно медийно събитие, неговият път бе проследен изцяло от камерите на телевизиите. Той направи изключително добро впечатление, говори на много чист български, в скоби да кажа, че българският министър-председател не говори толкова добре български, посети Рилския манастир, уважи българското духовенствно, срещна се с млади хора и срещата беше трогателна. Хората в България си казаха: "Защо ние не сме в този свят? Ето какво значи църковен водач, църковно послание." Би ли трябвало православието да реагира толкова остро на папата и католицизма, след като хората извън Църквата не разбират това противопоставяне? Те казват: "Ето това е един духовен човек, който се държи възпитано и е културен и образован, а нашите попове са неугледни, говорят на език, който не разбираме, и само ни се карат." Искам да ви чуя по този въпрос.

Един път вървяхме заедно с един монах и срещнахме друг много ядосан монах, който крещеше и се държеше неприлично. Разбира се, в сърцата си се натъжихме, а моят спътник ми каза: "Когато монахът, след дълги години монашество, не придобие духовно благородство, тогава трябва да го научим поне на правилни обноски." Защото ако някой види един такъв монах, който е чисто православен, а срещу него един учтив, спретнат католик, и го оставим да избере честно, естествено ще предпочете да си пие кафето с католика, а не с истинския православен, силния воин на Христа. Ние нямаме нужда от такива представители – груби, стриктни и ограничени. Нямаме нужда от тях. Но за съжаление, не знам защо, те са мнозинството в нашата Църква. Мисля си, че това се дължи на нашето общество. Църквата и обществото са като скачени съдове – здравото и болното се предават от единия на другия. Ролята на Църквата е да лекува, да дава свеж дух на обществото. Понякога обаче обществото се оказва по-свободно, по-здраво от църковната общност. Това е трагедията – че те са напред, а ние тичаме отзад, дори когато говорим за свобода, за изразяване на личността и други сериозни въпроси. Не одобрявам такива представители на нашата Църква. Можем да ги извиним с това, че е възможно сред тях да има някои добри и сериозни свещеници. Да ги оставим да съществуват, защото сред тях се намират и прекрасни личности. Сега папата е дошъл при вас и не се е създал голям проблем. Мисля, че това е защото вие не сте много организирана Църква. В нашата история католицизмът в лицето на папата е причинил много лоши неща на Православието. В Гърция и до днес съществуват лошите последици от неговата визита. Мисля, че в случая не говорим за църква. Папата представлява други неща, но не и църква. Това мога да го потвърдя категорично, като ви разкажа за едни френски монаси, които дойдоха на Атон и пожелаха да се кръстят с православно кръщение. Бяха трима приятели, един от тях беше католически игумен. Стояха в нашия манастир на Атон повече от една година, кръстиха се, останаха като послушници, станаха православни монаси и след година и половина решиха да си тръгнат. Е, за европейци не беше лесно да възприемат нашия дух, така че решиха да основат православен манастир в своята страна и да поддържаме връзка. Мисля, че беше много добра идея. По-късно отидох да ги видя. Местният католически епископ ги държеше в пълна изолация, те не можеха дори хляб за светата Литургия да намерят. Беше издал нещо като закон срещу всеки, който се докосне до тях. Но духовните явления се развиват по други закони. Когато има битка, духовната сила нараства. Ако бъде приета без проблеми, тя отслабва. Така около техния манастир се събрали доста вярващи, станал чудесен манастир. Изведнъж игуменът, отец Пласид, получил покана. Епископът, който ги гонел, се бил издигнал и станал кардинал в Съвета на Ватикана, и сега го канел. Отец Пласид малко се притеснил какво ли ще иска сега от него, но взел един монах и отишъл. Въвели ги в огромна зала, един час чакали кардинала да се облече в най-тържествените си одежди. Той се появил в пълния си блясък, поддържан от асистенти, защото бил много болен – три дни по-късно умрял. Двамата православни монаси стояли срещу него. Той им казал само две изречения и си тръгнал. Думите били: "Отче Пласид, не знам какво намери там, където отиде. Но да знаеш, това тук не е Църква." Нямам причина да се съмнявам в тези думи. Така че когато казваме, че присъствието на папата е било перфектно организирано, с отлична реч и всичко останало, мога да го приема, дори го очаквам, защото това не е Църква. Нещата в Църквата никога не могат да са добре организирани. Ние имаме нужда от малко германци да въведат известен ред в нашата Църква. Това е нормалният дух за нас, за съжаление. Така че щом това е било толкова перфектно организирано, значи са загубили баланса. Не организацията е приоритетът на Църквата. Знаем, че католиците и икономически са добре организирани, направили са си Банка на Светия Дух. И ето че идва папата с перфектната си организация. Но как можем да го победим, да гледаме в лицето католицизма и да го победим? С нашата мистична духовна сила. Един пророк в Атина, който почина преди 5 години, (той беше духовен наставник на стареца Порфирий), ме извика и ми каза нещо. Тогава не знаех, че скоро ще умре. Говори ми за много неща, на които тогава не обърнах толкова внимание, но по-късно си ги спомних едно по едно. "Знаеш ли – каза ми – че вече е решено Православието и католицизма да се обединят? Нашите епископи са го решили." "Не знаех, но подозирах", му отговорих. От 17 години той бе почти напълно парализиран и не можеше да се движи, но знаеше навсякъде какво става. – Те вече са решили. (Той включваше в това число гръцки, атонски и руски епископи.) Знаят, че населението ще се възпротиви, ако научи. И сега казват – колко жалко, населението не може да приеме този дух. Съжаляват, че не могат да ги водят накъдето си искат. Знаеш ли защо нашите епископи се чувстват толкова приятелски с католическите кардинали и епископи?" Казвам: "Не, не знам." "Защото нямат опита на Светия Дух." Ние и досега имаме възможността за този опит и преживяване. Когато не използваме тази сила, ставаме същите като тях. Те, епископите, нямат тази духовност, чувстват се чиновници, хора с голяма власт, но нямат възможността да приемат вътре в себе си и да участват в тази мистична сила. А когато не участваме в нея, веднага ставаме нещо като протестантите, нещо като католиците. Това е нашата победа – да изразим чрез няколко души или чрез много хора, тази Сила. Един човек с тази Сила е силна личност, която струва колкото хиляда католически монаси. И аз мога да добавя само един малка монашеска шега. Когато видят католически монах, православните монаси имат усещането, че виждат комар и искат да го натиснат с пръст. Но понеже Евангелието ги учи на любов, не го правят. Когато видят папата, все едно виждат голям комар. Изкушението да го смачкат е по-голямо. Това е нашият дух, но понеже спазваме Божия закон, не му правим нищо, не го обиждаме. Ако дойде при нас, ще му предложим едно кафе от любезност, но разбира се, ще му кажа всичко, което мисля.

Трима български миряни написаха отворено писмо след ужасното убийство и още по-ужасната реакция на Св. Синод и декларираха, че не искат повече да мълчат за безобразията, които се вършат в нашата Църква. Обявиха, че са отвратени от реакцията на своите духовни водачи, от липсата в нея на покаяние и любов, а също така описаха някоиявления в Църквата ни, които от години се знаят, но се прикриват с мълчание. За съжаление, няма никаква реакция на тяхното писмо. Вие говорите за нуждата от изразители на добрите сърца в Църквата. Мислите ли, че този израз на тримата миряни трябва да продължи и как, след като до момента среща само мълчание?

Казахме, че в решителните моменти единственото решение, което мога да намеря, са подходящите водачи. Същото е и за нацията, която се нуждае от добри политици, които да намерят вярната посока. Но още по-важно е това за Църквата – в подходящия момент да намерим тези лидери. Защото е много рядко в нашите общества, за другите не знам, да се намерят хора, които са съгласни да се жертват. Затова те са ценни – заради своята жертва, но и заради своята рядкост. Ние оценяваме тяхната жертва и оценката ни трябва да се изрази и практически. Мога да дам един малък пример, за да изясня тази идея. Един епископ в нашата Църква протестира, като написа следната статия: "Нашият архиепископ е силна личност, той идва в синода и си налага решенията. А ние какво сме? Неделно училище ли? Ние не сме в синода само за да гласуваме по команда на архиепископа. Трябва и ние да участваме в обсъждането на решенията." Статията беше силна, но малко след това той бил повикан и силният, както сам бе го описал, архиепископ яко му "опънал ухото" чрез трима свои хора. Епископът бе доста разочарован. Аз го познавах – добър човек с добри намерения, добра воля, но не му стигаше вътрешна сила, за да ги изпълни на дело. Накарах две жени да му се обадят и да го поздравят. Той направи своята малка жертва, нека сега се свържем с него да го подкрепим. Жените се обадили и му казали: "Браво, в днешно време намерихме човек, който да изразява нашето мнение." Знаете ли резултата? След обажданията той стана по-голям революционер, отколкото в началото: "Разбира се, госпожи, кой може да ни затвори устата? В кое време живеем? В 2001 година да мълчим като роби! Ние сме епископи, ние сме независими!" Само след две обаждания. Не искам да кажа, че тези трима души, които са написали отвореното писмо, са слаби. Но те имат нужда от подкрепа. Знаем, че сме хора – искаме винаги най-доброто, но както и св. ап. Павел е казал: "Искаме много с духа си, но имаме нещо тежко вътре в себе си, което отказва да ни следва и често ни пречи." Затова те трябва да бъдат подкрепени не само с вътрешно съгласие в мислите и духа, за което съм сигурен, че доста хора го правят, но трябва да получат и практическа подкрепа.

Как да намерят сили в себе си да продължат? Едва ли можем да намираме по две жени да им се обаждат всеки път?

Доверявам се не толкова на тяхната воля и решение, а на малката машина, която Бог е сложил в сърцата им. Ако имахме само някои добри идеи и желания, нямаше да е достатъчно. Но Бог, който също се нужае от няколко добри сърца за Своята работа в Църквата, е сложил едни малки машинки в сърцата ни. Така че дори и да не искаме, трябва да направим нещо, защото иначе не можем да дишаме. Трябва да го направим. Ап. Павел казва "Имам мисия да обикалям из различните народи. Трудно ми е. Когато го правя за удоволствие, ми е по-лесно, но когато го правя без да искам, ми е тежко." Но той не е можел да избяга от своята мисия. Мисля, че във всяка част на обществото има избрани да вървят напред хора. Това не е леко, не е приятно, не е дори славно. Винаги работата на Бога има две посоки – славата и жертвата. И ние вървим между двете. Така че дори и да не искат, дори и да спрат, след година или шест месеца ще се върнат назад, ще се покаят и ще признаят: "Трябва да продължим. Не можем да избягаме от съдбата си." Разбира се, тук не става дума за съдба, а за дело на Бога. Аз вярвам в това. Често и на мен не ми се иска да си създавам проблеми. Понякога си мечтая да бъда класическият монах – да си седя на спокойствие в един ъгъл на света, никой да не идва при мене. Мечтая си! Но знам, че мечтата ми изобщо не е лесно да се осъществи. За съжаление, трябва да свършим някои неща. Може би, когато си свършим работата – значи по-добре да я свършим по-бързо – може да бъдем нормални хора и да не завиждаме на онези, които тихичко си седят и се усмихват.

Решаването или поне обсъждането на проблемите в Църквата може да тръгва от миряните. Но те често срещат доста груба реакция, особено от страна на висшия клир, който казва: "Защо се занимавате с нас? Вие сте обикновени миряни. Като обиждате нас, обиждате Църквата! Вие искате да навредите на Църквата!" Един митрополит дори заплаши миряни, че няма да бъдат допуснати да влизат в църквите, ако направят нещо, което той не е благословил. Какъв е вашият коментар. Мислите ли, че миряните трябва да се приберат и да си траят?

Не. Не съм съгласен. Виждал съм духовни наставници да пръкасват свои чада, същото се е случвало и с мен, и да питат съвсем сериозно: "А на това защо не отговори?" Те можеха да приемат и извинят големи човешки слабости, но някои неща бяха за тях много сериозни и те държаха на тях. В началото обяснявах, че съм замълчал, за да си запазя мира, да избегна изкушението, но старецът ме пита: "Ти избяга. Защо?" И тогава се чувстваш като предател. Затова знаем, че решението не е да избягаме вкъщи и да намерим спокойствие, като си мълчим. За съжаление. Сега за заповедта да не се допускат в храмовете хора, които са престъпили нареждане на митрополита. Ще ви кажа какво направих първо в Гърция и сега го предлагам в България. В Гърция имахме един епископ, който грубо отказа нещо. Аз му изпратих кратко писмо, подписано от адвокат, в което се казваше: "Бихте ли ни обяснили защо отказвате?" Получих невероятен отговор. Толкова учтив, толкова приятелски: "Аз ли, отец Михаил? Вие сте се съмнявал в мен?" Мислех, че е написано от госпожица, толкова нежно. И това само заради подписа на адвоката. Сега чух за заплаха в Източна България: "Ако нарушите заповедта ми, няма да бъдете пускани в храмовете." Казах на хората там: "Моето решение е ясно. Имам нужда само от един от вас. Но един честен човек. Да отиде в съда и да призове епископа, който ви е изгонил от църквата, да обясни защо е направил това. Само да го попиташ. Това е достатъчно и твоята мисия пред Христос е изпълнена. Ще бъдеш като мъченик." Висшият клир се държат така по две причини. Научили са се, че когато заплашат някого, той се свива като мишка. Опитали са сто-двеста пъти – работи. И затова ще продължават така. Втората причина е, че нямат много реална представа за вярващите. Мислят си, че вярващите са глупави и могат да им нареждат каквото си искат. Ако имаха идея, че пред тях стоят хора, щяха да използват някакви аргументи, да дадат някакво обяснение. Не говорим за уважаване на човешките права, това е много високо за техния манталитет, но поне малко да ги убедят, след като искат от тях да изпълняват. По същия случай със заплахата се срещнахме с трима души, които поддържаха мнението на митрополита, и ги попитахме: "Защо? Дайте някакво обяснение, защото нямате животни срещу себе си, а хора." Те не отговориха. Как да си го обясним? Имате една категорична забрана, придружена от заплаха, без никакво обяснение. Затова реших, че трябва да направим публичен този случай. Имаме нужда от натиск извън Църквата, който да започне да ги учи на добри обноски и малко по малко да придобият и духовната учтивост. Това е моето решение. Преди бях много внимателен, но друго решение не съм намерил.