Марин Бодаков: Как се проявяват религиозните нагласи на днешните образовани българи? На какви духовни нужди отговаря "Мирна"? Разкажете за историята на изданието и отзвука, който предизвиква то?

Илиана Александрова: Религиозните нагласи на повечето съвременни българи по-скоро не са свързани с Православието. Не мисля, че образованието тук има съществено значение. Според мен един маниерно-"православстващ" интелектуалец не е по-близо до Църквата от полуграмотната баба, която връзва червен конец против уроки.

Православието е живот в Христа, нещо, в което участва целият човек във всеки момент; реалност, не някаква идея и подбрани думи за нея… Що се отнася до това, което се случва в Църквата през последните години, мисля, че има интересна тенденция. Едно ново, различно в много отношения поколение, към което принадлежим и ние, влиза в Църквата, идвайки не от детския си църковен опит, от семейната си благочестива традиция, от спомените си и т.н., а съвсем от другаде – от един материалистичен, атеистичен свят, населен с всепроникващите образи на комунистическата идеология и култура. Такова влизане не е постепенно, възрастващо, а революционно. Затова то е много интензивно, разрушително за старата личност. Мисля, че една от особеностите на сегашния църковен живот е именно тази динамика на духовното събуждане, този особен прелом, който преживяват хората, които влизат в Църквата в зряла възраст, след като са били формирани малко или много в атеистична среда. Тези хора са в процес на ново самосглобяване, в процес на "реконструкция" на личността си. И този процес е болезнен и труден. Липсата на опитни духовни наставници в Църквата го прави и много рискован. Затова се опитваме да търсим опорни точки с помощта на книгите; затова и решихме да създадем списанието. То е израз на собствената ни нужда от размисъл и самооценка в светлината на богословието на Църквата. От друга страна, искаме то да бъде пространство за разговор и взаимна подкрепа. Нарекохме го "списание за православна беседа", защото намерихме, че беседа е хубава дума – трезва, спокойна, уютна и изразява представата ни за атмосферата, в която би трябвало да се говори за Православието. Не мога да направя обобщено представяне на отзивите за списанието. Чували сме различни мнения. Ние самите непрекъснато се питаме накъде се движим, с кого говорим чрез това списание, какво ни се казва в отговор и т.н. Знанието, че има хора, които, четейки списание "Мирна", са преодолели някакви свои предразсъдъци, свързани с Църквата и Православието, ни вдъхновява. Но най-важното е, че много от тези хора влязоха в Църквата. А това наистина променя живота.

Марин Бодаков: Възможен ли е младежки християнски елит в България? Към него ли се насочвате?

Илиана Александрова: Не съм много съгласна с тази употреба на понятието "елит". Иисус Христос казва на апостолите: "Който от вас иска да бъде пръв, нека бъде на всички слуга…". Думите Му ми се струват много относими към всеки тип елитарна нагласа. Йерархичните съотношения и взаимоотношения в Православието се развиват на съвсем различна плоскост и имат различни основания от тези в светското общество. Както виждате, тези основания са подчинени на една привидно парадоксална логика. Всъщност, лаконично формулираният съвет към апостолите едва ли има за цел да ги тласне към разрушително самоунижение. По-скоро, мисля си, той формулира за тях, както и за нас, най-сериозния проблем на нашата духовна патология след грехопадението: изолацията, в която привиждаме богооставеност, разрастването на катастрофичното ни его, което постепенно запълва целия ни "духовен" хоризонт, без да остави място за Бога. Именно в това "раздробяване" на Адам в поколенията след него, в това разпадане, разкъсване на първозданната човешка личност, чрез отделянето й от Бога и възприемане на мита за нейната самодостатъчност, се състои трагизмът на човешкото падане. И пътят за "ставане" ни е открит чрез Евангелието.

Православието в много свои изражения е образ на този път. Бих казала, че изразът "на всички слуга" означава един съществен етап, момент в този път: момента на саморазвенчаването. Това не значи демонстративно (и безплодно) себеунижение в някакъв социален план, най-често привидно и придружено с вътрешно озлобление. Християнското смирение е съотнасяне с един абсолютен критерий – Божието съвършенство. В тази светлина "елитните" ни личности придобиват доста комични очертания. Така че става дума за духовна трезвост – правилна, свободна оценка на човешките достойнства и възможности – и за любов, в крайна сметка. Защото доброволното поставяне в услуга на другите, което в очите на Бога има толкова голяма ценност, е възможно само от любов и с любов. Накратко на въпроса ви: насочваме се към хора, с които очакваме да намерим общ език. Не определяме такива хора като елит и се надяваме те да не се определят така.

Марин Бодаков: Какво става с присъствието на интелектуалците-християни в медийното пространство? Кампаниен жест ли е вниманието към тях?

Пламен Сивов: Доколкото отношението на обществото към църквата е кампанийно, реакцията на медиите е естествена. Но това не е съществен проблем. По-важно е доколко уместен е медийният подход към Православието.

Медиата е ориентирана към аудитория, тоест към маса, към условно безличен субект. Като резултат медийните послания са усреднени като интензитет и качество. Православието от своя страна е обърнато към личността, то не може да бъде пропагандирано (дори и в добрия смисъл) със средствата на медиата. На практика това означава, че медиата може да предаде единствено външни, несъщностни аспекти на Православието – видимости, които често са привидности. Дори когато във фокуса на камерата е добросъвестен и сладкодумен представител на йерархията, неговата изразност и външен облик се пречупват през медийния стереотип. Казано просто – става все по-трудно да се говори бавно и мъдро по основна медиа, каквато е телевизията. В зората на телевизията в Англия е имало публицистични предавания, където са били канени видни интелектуалци от онова време. Когато водещият задавал въпроса си, гостът му си пълнел лулата и в продължение на половин час обмислял отговора си. Представете си невъзможността на такава напрегната пауза и на толкова много тишина в едно съвременно студио. Когато говориш за вярата обаче, тишината и дългите паузи са нещо естествено, дори необходимо, за да се събуди ритъмът на истинския диалог. В противен случай се получава сурогат, разговор или монолог около, а не за истинските въпроси. В най-добрия случай медиата може да предаде далечна представа за резултата от практическото християнство в конкретен човешки живот, по-скоро със средствата на документалистиката, отколкото на публицистиката.

Марин Бодаков: Оксиморон ли е съчетанието "религиозен интелектуалец"? А "религиозна просвета"?

Димитър Спасов: Не мисля, че словосъчетанието е абсурдно или пък несъстоятелно. Но трябва да направя някои уточнения. Явлението религиозен интелектуалец има дълбоки корени в миналото. Да не забравяме, че интелектуалците като особен тип културна и психологическа нагласа и като специфична прослойка се появяват някъде през XII-XIII век в Западна Европа. Генезисът им е тясно свързан с историята на християнството и с развитието на градската култура. Тогавашните университетски преподаватели и учители създават и култивират образа на професионалния мислител-интелектуалец. Това са хора, които пишат трактати и преподават богословски и светски науки, участват в дискусии, превеждат от арабски и гръцки и се произнасят по злободневни въпроси – с една дума, те се изхранват, като упражняват своя ум и дават публичност на плодовете на мисълта си. И вършат всичко това, изхождайки повече или по-малко от християнската богословска парадигма. Но нека се върнем в България. Малобройни и далечни пра-пра-роднини на онези религиозни интелектуалци се срещат и у нас. Преди да поговорим обаче за безрадостната ситуация в България, ми се иска да обсъдим вътрешната противоречивост на словосъчетанието "религиозен интелектуалец". Работата е там, че Църквата не дели хората на черноработници, бизнесмени, интелектуалци или зарзаватчии. Защото ние влизаме в Църквата чрез тайнството Кръщение – едно и също за всеки, и чрез благодатните дарове на Светия Дух се приобщаваме към Тялото Христово. И различията в нашия път към Бога произлизат не от принадлежността ни към тази или онази професионална прослойка, нито дори от интелектуалните ни заложби, а от способността ни да откликнем на Божия зов за обнова на личността и за вечен живот. Да откликнем с цялото си същество и на още нещо много важно – да вървим своя личен и неповторим път към Христа, но да го вървим в общността на вярващите, на нашите братя и сестри. Ако Бог искаше от нас да се обърнем към него единствено с разума си, религиозните интелектуалци щяха да бъдат църковният елит и висш авторитет. Само че религиозните интелектуалци черпят легитимност и живителна сила от Църквата, а не обратно. Ако се спазва тази йерархия, религиозните интелектуалци могат да бъдат и са изключително ценни като хора, които вкарват в публичното пространство християнски мисловни и ценностни нагласи и идеи. Голямо поле за тяхната изява е и проблематизирането на предразсъдъци (антихристиянски и циркулиращи вътре в Църквата), както и аргументиран отговор на всевъзможни враждебни на християнството учения и обществени тенденции. Но в момента, в който религиозният интелектуалец се възприеме като самодостатъчен, самоценен и "свободен" (дори от самия себе си), картината става безрадостна. Уви, такава тягостна ситуация най-често наблюдаваме в България. Оставайки на ниво факти, с просто око забелязваш мъничка група хора, в която всеки познава другия и почти всеки е в обтегнати отношения с почти всички. Липсва не само задоволителен вътрешен диалог, но и що-годе успешен опит да се въведе в публичното пространство значима християнска тема; вместо да споделят със света лично преживени истини на вярата и вътрешен мир, тези хора изнасят на показ вътрешни проблеми и болести на духа. Цялостното усещане е за дефицит на любов. Причините, довели до това състояние на нещата, трябва да търсим в кризата на църковното съзнание в България, упадъка на монашеството и много други фактори. Все пак, искрено се радвам на успешната публична изява на всеки български интелектуалец, в резултат на която важна тема от обществения живот или важен научен проблем е бил добросъвестно, честно, достъпно коментиран. А тройна е радостта ми, когато повече от двама души се обединят около обществено значима (или личностно значима) тема, водени от споделената си християнска вяра.

Марин Бодаков: Възможен ли е християнски дебат за развоя на най-новата българска култура?

Илиана Александрова: Културата не е нещо, което се постига или случва в дебатите. Колкото и клиширано да звучи, културата зрее в недрата на народа, в душата му, и се самоосмисля и обективира чрез отделни личности. Тя не е занимание на някакъв елит; елитът просто я отразява по особен начин. Доколко Православието може да бъде активен елемент от съвременната култура, зависи от нивата, на които то се случва и се споделя. Същинското Православие не може да бъде елемент, частица от по-голям културен пъзел – защото то има себеусещане за универсалност и истинност. Това "онтологично самочувствие" на Православието го прави несводимо до постмодерния културен модел и "новата публичност" – и ако го превърнем просто в част от усложнения си инструментариум за обяснение на реалността, ще можем да го използваме единствено в олекотената му демо-версия – без най-важните му функции. Православието не е самата култура, а почвата, върху която тя се случва; то е канавата, а не една от нишките в пъстрия килим. Вярата е по принцип несводима до никое от външните си проявления. Тя е "тайна велика", вътрешна стаичка, в която можеш да влизаш и излизаш, но никога не можеш да разкажеш за живота си в нея. Лично ние нямаме чувството, че в момента Православието задава тона на духовното напрежение в обществото; че то е пространството, където българите споделят усещането си за съдбовност. Това – за съжаление. Цялата постановка на мисленето, която определя Православието като парадигма, е дълбоко погрешна и не е в състояние да се отнесе към съдържанието на Православието. Тази подмяна се извършва в мисленето на Православието като своеобразна културна среда – една от многото. Смята се, че като културна среда то е в състояние да породи продукти на "културен процес" в едно постмодерно културно съзнание, в което авторът по-скоро отсъства, без да се разбира, че единствената цел и резултат на Православието е "пораждането" на радикално нови личности. Православната "култура" е по-скоро страничен продукт, проекция на начина на живот на тази нова личност.

Марин Бодаков: Защо преобладаващата българска визия за християнството е вбита в бита?

Пламен Сивов: От една страна, именно защото възприемаме християнството като визия. От друга, ние природно сякаш сме лишени от мащабни визионерски способности. В един слабоват национален проект на християнството е отредено незначително, повърхностно и маргинално място – някъде сред поувяхналия букет на националните идеали, недоосмисленото историческо наследство и мъглявите интуиции за общностен етос. Така християнството, неподхранвано от живите енергии на любовта (а то може да се обича, защото в сърцето му е живият личностен Бог), се утаява на дъното на народния живот – неразпознато дори като мит, то се разпада в бит. Ние сме комай единствената формално православна нация, която не обича Православието – просто не изпитваме любов към него, така както го обичат руснаци, гърци, сърби. Имаме го, опазили сме го, но го влачим със себе си без любов, като бездомно дете. От това Православието не оскъдява обаче – оскъдяваме и осиротяваме единствено ние.

Марин Бодаков: Как да интерпретираме днес атеизма? Безбожен ли е българинът? Реални ли са силите на злото или представляват символически конструкт?

Пламен Сивов: Българинът е всичко друго, но не и безбожен. Изобщо, атеизъм в чист вид се среща само на теория. Човекът е природно религиозно същество – то носи вярата в себе си като част от човешкия генотип. Вярата може да има различни лица, разумът може да се самоопределя като невярващ, но енергията на вярата не търпи празни пространства. Откъсната от личния Бог, тя ще метаморфозира в какво ли не – от упование в светлото бъдеще, през онова типично нашенско "аз заради децата си живея", до допитвания до Ванга или плеядата невротизирани женици от предавания като "Третото око". Разбира се, по-изтънчените умове имат свои, по-изтънчени системи от убеждения, от които уж систематично е изтръгнато всяко религиозно съдържание в името на научния и мирогледния скептицизъм. Но ако разкопаеш по-надълбоко, ще се натъкнеш я на недоразбран ню ейдж, я на източен мистицизъм, я на класическото "вярвам в себе си". Българинът е безбожен само в смисъл, че се е откъснал от общение с Единия Бог. Но това откъсване води до пространство, което незабавно се населва от "поднебесните духове на злобата" – класическо идолопоклонство, магизъм, психологизъм, изобщо – елементарните форми на религиозен живот, водещи до задънена улица или, при по-динамичните и творчески натури – до разрушителни стихии, за които единствено християнството има думи и начини за преодоляване. Силите на злото са реалност за християнина – реалност, несводима до абстрактното понятие за зло; реалност, която притежава собствена разрушителна воля. Все пак, за да се реализира в света, тази воля се нуждае от съработничество, така както и Божията благодат обновява човека единствено с негово съгласие и сътрудничество. В този смисъл злото е абстракция, преди да премине през сърцето на човека. Демоничната воля може да руши и да твори зло единствено чрез човека – Божият промисъл я удържа постоянно ("дяволът е окован"), за да не бъде разрушен светът.

Марин Бодаков: Има ли морал отвъд дадена религиозна парадигма?

Пламен Сивов: Това е много стар и много голям въпрос, на който едва ли точно ние можем да отговорим. Но във връзка с него виждаме един съществен проблем – възприемането на Православието като нравствен кодекс, свеждането му до функцията на морален коректив. Това е дразнещо "практичният" подход на съвременното секуларно мислене. Православието не е морал, както не е религия, както не е философия, както не е и наука или история, макар да може да се докосва до всички тези сфери, които често се опитват, чрез своите изразни средства, да го постигнат. Именно защото е жив и действен опит (в някакъв смисъл – аксиоматична емпирика, която не се подлага на анализ), християнството не се обективира чрез всички тези неща, и свеждането му до всяко от тях е отново проява на безсилието за синтез на една разпадната и обезсилена светогледна парадигма.

Марин Бодаков: Докъде е фундаментът на вярата и къде започва християнският фундаментализъм?

Димитър Спасов: Вярата е пътеката, по която Бог и човек вървят един към друг. Този личен път свободно извървяваме в Църквата, подкрепяни от своите ближни във вярата и от животворящите дарове на Светия Дух. На всяка наша плаха крачка Бог отвръща с десет насреща ни. По парадоксален начин вярата е и дар, и завоевание, което постоянно отстояваме. Защото залогът е твърде голям – нашата Богоосиновеност. Живяна по този начин, вярата не може да бъде разглеждана просто като опция, обслужваща други, по-висши цели: съхраняване на род и народ, решаване на психологически проблеми, намаляване на престъпността… Вярата може да бъде единствено фундамент, върху който не просто градим своя живот, но който преобразява този живот. Фундаментализмът започва там, където някой реши не просто да следва своя път към Бога, но да конвоира с автомат в ръка други хора по своя път. Сигурен белег, че сме на територията на фундаментализма, е острият дефицит на свобода и любов, често обилно гарниран с омраза към всичко различно. Фундаментализмът винаги е съпровождан от емоционална превъзбуденост, неуравновесеност и агресивност – сигурни белези за духовно заболяване. Християнският фундаментализъм като термин е сравнително млад – появява се през 20-те години на миналия век в протестантските среди на Америка, но като духовно явление има много по-сериозна история. Христовото благовестие не съдържа в себе си податки за фундаментализъм и поради това ние, християните, нямаме извинение за провалите си. Причините за съществуването на християнски фундаментализъм трябва да търсим по-скоро в нездравата църковна среда, която не развива пълноценни, здрави личности и не култивира среда за свободен обмен на мнения по злободневни и тревожни за Църквата въпроси. Поради безценната си традиция на духовна трезвост и най-вече поради щедрите дарове на благодатта, които Бог излива в нея, Православната църква в много по-малка степен е застрашена от изкушението на фундаментализма, отколкото другите християнски изповедания. Там, където все пак се появяват подобни рецидиви, става дума за липса на религиозна култура и на уважение към личността до теб. Сам Бог се съобразява с великия дар на човешката свобода и не я насилва. Христос стои и чука пред вратата ни и чака да чуем гласа Му и ние да отворим, та да влезе и вечеря с нас, а ние с Него (Откр. 3:20).

Марин Бодаков: Какви са възможните стратегии за попълване на пропуските в богословската мисловност у нас?

Пламен Сивов: Богословската мисловност, както и политическата мисловност, е функция на определени обществени нагласи, наследени стереотипи, интелектуална традиция (или липса на такава). И както в политиката, когато се наруши усещането за собственост на езика и проблемите, които се обсъждат, настъпва отчуждение на обществото от собствения му политически живот, а последният заживява някакъв свой самодостатъчен и самовлюбен живот, така и богословието, когато се откъсне от реалното битие на Църквата, се превръща в кабинетно занимание, в академична дисциплина, в специализирано занятие на определено съсловие. Големият руски богослов Флоровски нарича този синдром на институционализация и академизация на богословието еднозначно "пленничество", заточение, от което то тепърва трябва да се завръща. Пътят му обратно е труден и минава през осмисляне на собствените му основания. Нашето родно богословие е все още далеч от плодотворното напрежение на това завръщане. И не защото ни липсват академичен тип хора, напротив, имаме си ги в излишък. Липсва ни жажда за богословско съзерцание в обикновения вярващ. Загубили сме тръпчивия и вълнуващ вкус на мисловния "конструкт", който обяснява собствената ти вяра; който предава на разума ти истината, която сърцето ти вече е познало в молитвата. Това са всъщност догматите – дори думата "догмат" е придобила отрицателни конотации. За стратегии можем да говорим едва когато имаме натрупан силен духовен и интелектуален ресурс, който може да бъде използван по алтернативни начини, в името на споделена от всички цел. Днес сме все още твърде далеч от такава ситуация. Очаква ни огромна работа – първо върху нас самите, след това и с хората, с които влизаме в непосредствен досег. Засега тази визия е единствено възможната – създаване на "критична маса" от хора, опитващи се да водят личен духовен живот в Православната Църква. От техните среди един ден ще излязат и богослови, и свещеници, и епископи. Ще излязат и миряни – лекари, писатели, хора от всякакви съсловия и с различни занимания и способности. И всички те ще бъдат Църквата.

Марин Бодаков: Как християнските ценности могат да бъдат преведени на езика на съвременността и въведени в постоянно обращение?

Димитър Спасов: В живота на Църквата има едно много плодотворно напрежение между вечната истина на Христовото благовестие, която тя проповядва, и необходимостта тази истина да бъде споделяна с всяко ново поколение. Това е част от мисията на Църквата – да достига до хората и да преобразява света. В Източната църква винаги е имало дълбоко разбиране на тази мисия и многобройни примери на достойно поведение. Формалното изискване за успешна мисия в света е посланието да бъде разбираемо първо на езиково ниво (делото на светите братя е само един от великите примери в тази насока). Продължение на този принцип е успешното използване на изразните средства на изкуството, дори на съвременната попкултура (познавам игумен на манастир в Сърбия, който пише текстове за рок песни), присъствие в медиите и в Интернет. Другото условие е посланието към хората да е минало през сърцето, да се говори от позицията на преживяваната и постоянно осмисляна вяра в Христа. Вярата има вътрешната потребност да бъде споделяна. Първото, което правят галилейските рибари след срещата си с Иисус Христос, е радостно да споделят с някой познат: "Намерихме Месията!"

И накрая, най-важното. Християнството не е сбор от предписания и готов набор от идеи, а начин на живот, живот, устремен ни повече ни по-малко към светостта. Идеи, родени в лоното на християнството, могат и да са много ценни и важни, можем дори успешно да ги въведем в публична употреба, но ако не можем да ги видим и пипнем, ако не се "въплътят" в живота, те нищо не струват. В Църквата има хора, които са "въплътени" идеи за любов към Бога и ближния, за милосърдие, вътрешна свобода и хармония и това са светците. Нашето време изпитва глад за смисъл и жажда за святост. А това е нещото, което само Църквата може и трябва да покаже и предложи.

Фондация "Покров Богородичен" е създадена през 1994 от приятелски кръг съмишленици. Целта на организацията е да мобилизира лични и обществени ресурси и да работи за подобряване на образа на Православието в България, силно компрометиран в годините на атеистичния комунистически режим. Една от основните изразни форми на мисионерската дейност на фондацията е издаването на списание "Мирна". Изданието се осъществява от издателство за православна литература "Омофор".

На въпросите на "Култура" отговарят редакторите на списанието Илиана Александрова, Пламен Сивов и Димитър Спасов.