Ние си дължим добро, защото това означава, че си дължим безсмъртие

Интервю с актьора и режисьора Максим Генчев

Максим Генчев е роден през 1954 г. във Видин. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1981 г. с първия випуск на проф. Крикор Азарян. Работи в Пловдивския и Пазарджишкия театър, а след 1989 г. е актьор в театър "София" и "Малък градски театър зад канала".

Сред значимите му роли са тези в "Одисей пътува за Итака" на Константин Илиев, за която получава Национална награда, в "Тримата мускетари", отличена с награда за млад актьор, и в "Църква за вълци", с номинация за “Аскеер” през 1998 г. От 1998 г. досега е участвал в над 35 чуждестранни продукции, снимани у нас. За ролята му в "Драконова буря" има номинация за американска телевизионна награда. Прави много силна роля и в "Открадната светлина" – първия български игрален филм за трафик на хора и насилствена проституция, отличен на един от най-престижните световни филмови фестивали в Холивуд (www.hollywoodfilmfestival.com). Късометражният филм "Открадната светлина" (2005 г.) е избран сред 2 200 заглавия на късометражни, игрални и документални филми. Снимал се е в телевизионните сериали "Морска сол" и "Той и тя". Филмът му "Друг" е представен в официалната селекция на фестивала "Любовта е лудост" във Варна през 2007 г. и участва в надпреварата за наградата "Jameson" в тазгодишния "София Филм Фест". В момента работи върху игрален филм по повестта "Гераците" на Елин Пелин.

Напоследък не Ви виждаме по телевизията и в театъра, с какво се занимавате в момента?

Усилено работя по проект за нов филм по повестта "Гераците" на Елин Пелин. Казвам нов филм, защото филм по повестта е имало в края на петдесетте години на миналия век.

Казвате, че не ме виждате често, може би се промених, промени се моето схващане за участие в социалния живот и за реализация в него. Вярно е, че се отдръпнах от клюката в името на потъване в едни други пространства и измерения, които ме засягат като човек. Изчезването ми е свързано и с участието ми в няколко чуждестранни проекта, излизането на малък филм, в който играя и съм режисьор и желанието ми да продължа в тази посока – да режисирам, да продуцирам и да играя в собствени филми. Под собствени имам предвид правенето на един филм, като се започне със сценария, режисурата, финансирането, намирането на подходящите актьори, цялостното изпълнение на филмовия проект. Искам да се потопя в този винаги нов свят – киното. Давам си сметка, че това не е просто и че киното е трудна работа – може да бъде опредметено само от професионално развити хора. И в момента аз събирам екип и създавам работа на мен самия и на мои колеги. Беше ми необходимо да се отделя за известно време от шума около себе си, да се концентрирам, да видя докъде съм стигнал, как съм. Това отделяне ми помага, защото искам да се върна във времето преди един век – времето на героите на Елин Пелин и неговата повест "Гераците". Тя излиза през 1904 година и разглежда времето в края на ХІХ век и самото начало на ХХ век. Може ясно да се види на първо място какво не се е променило в нашия манталитет оттогава досега. И после какво се е променило. Тази тема ме занимава сериозно. В моето съзнание се запечатаха ето тези думи на Йордан Герака:

"Така е тръгнало и така ще върви — няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя".

Разсъждавам над това тъжно пророчество и се надявам филмът, който правя малко поне да го опровергае. Лошото е по-лесно и става така, че много бързо и неусетно тръгваме по наклона надолу. Не е лесно да преодолееш своите слабости.

Актьорите много пътуват. Кои са местата, които са се запечатали в паметта Ви и към които се връщате?

Сега, когато обмислям къде и как да заснема филма, над който работя, докато разсъждавам върху това какви са били хората, живели преди сто години и обикалям по селата, в които има стари къщи, забелязах, че при тези хора има сливане между природата и бита. Наблюдавал съм как хоризонта, очертанията на далечното, срещата между земята и небето – всичко това е намерило своя израз в старите къщи. Те следват звуците, извивките, цветовете, ако искате и стихиите, защото вграждат камъка, земята, водата в своя дом. При пътуванията, които имам сега, а съм имал и в миналото, винаги съм се впечатлявал от малките, почти невидими детайли, които в ежедневието си подминаваме. Преди няколко години бях в Южна Корея, прекарах шест месеца в Сеул по работа. Разхождах се веднъж из града и гледах онова, което за мен, чужденеца, беше интересно. После разказвах на моя домакин какво съм видял и какво е за мен Корея. Той се смая. Чудеше се как така не е обърнал внимание на това, което ме е поразило като външен наблюдател. И ми обеща, че когато дойде в България, ще я разглежда с очите на жадния за новото чужд човек. Сигурен съм, че ще види неща, които аз не съм забелязал…

Казвате, че обикаляте страната, за да намерите най-подходящото място за снимки на кинопродукцията "Гераците". Открихте ли места, които са в хармония с атмосферата на повестта?

Наскоро бях до едно селце, Белица, на 40 километра от София, съвсем близо до Вакарел. Там е друг свят. Всичко тече бавно, вниманието на възрастните хора, защото млади хора там няма, е много ясно концентрирано, ти им говориш, а те те слушат с цялото си внимание и после с цялото си внимание ти отговарят… Там е нормално, когато се разболее стар човек, в мазето вече да е готов ковчега. Тези десетина старци, които са постоянните обитатели на Белица, имат способността и готовността да учат, да се чудят и да се радват на всичко ново, на всеки нов час. Срещата с техния свят ме развълнува силно – животът, който живеят те, е в съвсем друго измерение за социализираните и суетни хора като нас, които си въобразяваме, че сме вечни.

Няколкото селца, които обиколих: Байлово, Голяма Раковица, Белица, Габра, махалите на Вакарел ме накараха да навляза наистина по-надълбоко в бита и живота на българите, живели преди век. Всичко, което видях, ме накара да се утеша, че не е толкова трудно да се живее естествено, просто и много красиво. Като малко червейче се прокрадва цивилизацията в живота на тези села. Намерих къщи на поне триста години – непригодни вече за живеене, но сякаш не майстори, а поети са ги правили – гредите са така подредени, камъните са наместени по някакъв съвършен начин – нищо повече не може да се направи, нищо не може да се усъвършенства – съвършенството е уловено! Един дядо ми разказваше, че камъкът има осем страни и както и да го поставиш, винаги си тежи на мястото. Можеш да видиш мрежа до стария каменен зид, да забележиш телевизионна антена тук-там, а иначе магаренцето кротко пасе до портата и вековете сякаш говорят…

Една сутрин се събудих в едно от тези села и наблюдавах изгрева. Хоризонтът ми се видя много интересен, много плавен. Излязох навън, за да разбера защо всичко ми се струва някак необикновено и тогава разбрах, че на едва видима височина съм видял покрива на църквата. Това ме порази – истински творец го беше направил и това явно е била тайната молитва на неизвестния майстор. И прославата на Твореца, която той е изразил по този начин. Когато природата и чувството, мисълта, изкуството по такъв начин се преплетат, за мен означава, че е достигнат смисъла, докоснато е съвършенството.

Мисля, че думите на големия Елин Пелин, внушенията му са искали точно това – да разкажат за обикновените, човешките, простите неща, които са поразително красиви. И мъдри.

Забелязвам промяна във Вас – стремеж към обикновения живот и обикновените неща в него. Откога е така? Защо загърбихте светлините на града?

Аз съм човек на крайностите – живял съм наистина така, сякаш няма да умра. Моята натура е страстна и аз разбирам, че съм тръгнал в неправилна посока твърде късно, когато вече съм нагазил в блатото до пояс… Мислите ми преди препускаха все около това, с което е изпълнен живота. Обичах шума, многото хора, мислех, че имам много приятели, и се раздавах… Не си давах сметка, че може и на мен да ми се случи да имам неприятности, да оцелявам едва като човек на изкуството и дори физически. Сигурно съм си мислил, че страданието се случва само на другите. Но се случи и на мен. И така прогледнах за обикновените неща. Срещнах се за първи път с обикновените хора. Видях колко стойностен може да бъде малкият човек и "малкият" му живот. И така намерих вярата, а тя ми помогна сам да се намеря. Открих дълбочината и започнах да гледам навътре. Време беше…

С какво Ви плени светът на Елин Пелин и неговите герои?

Вълнуват ме преди всичко трагичните герои на Елин Пелин. Той е сякаш по-известен с шеговитите си истории за шопи. А аз от осем години живея сред шопи и в началото много се впрягах, но вече се изморих от техните особености. Сега съм на етап, в който само се смея с тях. Елин Пелин също е извървял този път. В началото той се е вълнувал силно от неволите, от начина на живот на местните хора. Мисля, че тогава е написал "Гераците". А след това е започнал да се смее. Но разбира се и тук, както навсякъде, има много свестни хора. Шопите като цяло имат много високо самочувствие и мнение по всички въпроси. За това писателят е писал неведнъж. Но специално "Гераците" ме стресна с това, че и днес има такива проблеми и разпад, вместо съзидание. Как може едно семейство да се изправи толкова яростно един срещу друг, при положение, че до този момент са служили за пример със своя сговор и задружност?! Ето това привидно разбирателство, подводните камъни в човешките взаимоотношения ме вълнуват много. И в днешните трагедии всичко започва от парите, от ненаситността и егоизма. Затова отново ще кажа, че във всеки проблем, в дъното на всяка криза стои свойщината, презрението към личността на другия. Това наричам атеизъм – да допуснеш злото да те завладее. Не можеш да преследваш един човек до гроб, докрай, с цялата си енергия, да измамиш най-близките си – братя, жена, баща, приятели и това да не предаде теб самия, собствената ти природа и същността ти. Извършвайки насилие над другите извършваме насилие и над себе си. Това е истината.

Харесват ли Ви различните места, времена и хора?

Разбира се. Писателите например са хора, в които работи паметта. Това са хора, които надникват в други светове. Актьорската професия също работи с паметта. Затова за актьорите е нормално да вникват, да научават, да разбират, доколкото това е възможно, хората от други времена и епохи. Да познаваш своя герой е изключително важно, защото как ще го изиграеш, ако не си се вживял в него?! За какво са мечтаели хората преди век, как са се поглеждали, за какво са си говорели, какво биха направили в определена ситуация – въпроси, на които трябва да намеря отговор, който да бъде максимално близък до истината.

По същия начин, разбира се, ми въздейства старината, която предполага някакви нрави, някакви истории, пътеки, смисъл. Харесват ми дълбоките неща. И понякога си мисля, че нашето време не е достатъчно дълбоко и затова търся по-старите времена.

Смятате ли, че въшната среда има значение за оформянето на личността?

Някога ни учеха, че битието определя съзнанието – но истината е, че природата, архитектурата, битът около теб, дори не твоят бит, правят така, че да се сливаш с околния свят, той да те формира, ти да се опитваш да му влияеш и накрая да се слееш с него – защото това е по-мъдро, по-силно и по-реално някак. Когато живееш в първична среда, неволно се адаптираш към нея и оцеляваш. Живял съм в лукс и в по-тежки условия и се стремях да се адаптирам, без да се увличам от временното, а някак да усетя постоянното, вечното, смисленото във всички неща. Но смятам, че това е характерно за всеки, не само за мен.

Когато бях малък, семейството ми много пътуваше. Моят баща беше граничен офицер. Местили сме се от граница на граница. Били сме в Петрич, в Родопите, къде ли не… И винаги ми е правила впечатление една неизменна черта на българина – неговият прагматизъм, който мимикрира под формата на услужливост, гостоприемство, отдаденост… Дълго време и аз съм вярвал, че гостоприемството ни е вродено, че на госта искрено се радваме, че в жестовете и милото уж любопитство има добрина. Вече не мисля, че е точно така, е, сигурно има изключения. Но ето че отпадна страхът от една власт, която ни е притискала и подтискала – и гостоприемството изчезна… Как така стана? И си мисля, че и преди, в моето детство, и сега водещо за българина е било не гостоприемстото, а интересчийството, конюнктурата, смисълът от от това да познаваш някого, да си му “приятел”. Приятел, докато има полза, за да се "осребри" тази дружба. Друг e въпросът дали ще му бъдеш приятел, когато се смени властта. Тогава няма как да спечелиш от своето познанство и обръщаш гръб на бившия силен – започваш да търсиш друг човек на деня… Така до безкрай – наистина не са красиви тези взаимоотношения, но животът ни ги предлага.

Към какво обкръжение, към каква среда се стремите?

Ако мога да въвлека и хората в моята среда и обкръжение, защото предполагам, че въпросът засяга средата по-общо – стремя се да се заобиколя с личности, които ме приемат и обичат. Стремя се да обичам всичко, с което съм заобиколен като предмети, растения, животни. Преди се забавлявах в общността на хора, които не ме приемат, гледах на отхвърлянето като на някаква игра, вероятно деформация от театъра. – Нали там всичко приключва с аплодисментите – ако си изиграл злодей, наивник, щедър или скъперник, всичко свършва след падането на завесата и ти си оставаш после един обикновен човек. Това ме е подтиквало да се шегувам с много опасни неща, да предизвиквам урагани, които са се изсипвали върху главата ми, но вече не се забавлявам така. Времето ми показа, че всичко е много преходно и трябва да се бърза към важните неща. Затова се старая да приемам, че не всички ме обичат, че не всички ми се радват. Но пък искам да се науча да обичам повече. Ако може да се науча да обичам и враговете си… Още ми е много трудно.

Освен, че играете и режисирате, Вие рисувате. Бихте ли разказал повече за това? Кои са любимите Ви сюжети?

Започнах да рисувам в много тежък житейски момент. Някак изведнъж грабнах боите и зарисувах. Във всеки свободен миг се опитвах да предам мислите си върху платното. Направих няколкостотин икони и платна, почти всички успях да подаря. И пак така внезапно престанах да рисувам преди няколко години. Може би се промених и вече не изпитвам нужда да пренасям емоциите си по този начин. Вероятно животът ми стана по-спокоен и вече не присъства предишната експресивност. Дали намерих себе си? – Надявам се да е така…

Как си представяте доброто място и добрия свят, в които искате да живеете?

Иска ми се да съм далеч от липсващия вкус. Трудно е да се обясни, страня от чалгата във всичките й измерения. Боя се от наглото бездарие. Творецът е като дете – той не се нуждае от натруфеност, от пазарни хитрини, от човешки инстинкти или слабости, за да направи нещо. Какво прави кичът – тъкмо обратното – търси низката природа, инстинктите, страстите, заради самите тях, за да се наложи. За мен това не е простонародното звучене, а натрапеното, изроденото, чуждото, което ме влачи в бездната. Аз съм убеден, че народът ни е творец и изпод пръстите му се ражда светлина, красота. И когато вместо тях се предлага нещо, което е далеч от мярката, от скромността, от естествената човешка природа – не мога да го приема, съпротивлявам се, боря се. Има и нещо друго, което трябва да надмогнем – бликащият атеизъм в нас и около нас. Ние нямаме човешки взаимоотношения. Вкопчили сме се в своето, мислим и чуждото за свое. За нашите притежания няма граници, готови сме да протягаме ръце и да искаме още, още… Наоколо усилено се строи, понеже е на мода да се купуват и продават някакви имоти. Но и онова, което строим, е някак отчуждено, заплашително и безизразно, то е като израз на безформеното зло, което сме пуснали да е господар в нас самите. Та нима една огромна, зловещо сива сграда, която стои пред теб като израз на безумието, не е атеизъм? Но ако бъда по-точен – атеизмът не е липса на вяра, а вяра в злото. Ако се пречи на вярата в Добрия Бог, Който е станал един от нас, умрял е, възкръснал е, ако на тази вяра се пречи, то това е вяра в злото и утвърждаване на злото. Атеизмът не си отива лесно и ние тепърва ще изкупваме греха, че сме го търпяли. Било защото нашите родители са били част от него с действията си, с бездействието, страха си, или пък защото не търсим истината докрай сега, когато можем. Не, с нас не свършва светът, ние не сме най-важните хора на земята, а едни от всички, но има значение какво правим. Защото правим неща, които отекват в света около нас. Всичко има значение. Всяко сърце има значение за нашия свят.

Какво е за Вас изкуството, творчеството?

Когато строиш, твориш, обичаш, трябва да си даваш сметка, че твоето произведение може да остане след теб. Това означава, че трябва да внимаваш дори какво си мислиш, защото следващите поколения ще чуват твоите мисли. Какво мислиш, когато строиш – представяте ли си какво ще чуят децата ни в една сграда, която е паметник на атеизма, на моята безхарактерност, или пък …порочност?! А ние не създаваме само сгради! Мисля си за тези неща, докато се разхождам из старите български села и душата ми пее – та тук всяко камъче ме омиротворява и ми дава живот! Мисля, че към това се стремя и аз в своето изкуство – да се влея в хармонията на природата и да запея с цяло гърло, чрез това, което правя.

А иначе дори природата в собствения ти двор е изключителна. Такива треви, такива цветя можеш да видиш! Всяка буболечка или бръмбарче отива някъде, върши нещо, живее, съществува! Въпрос на сетива е дали ще видиш красотата, дали буренът ще те зарадва, цветето, калинката…

Въпросът е, че тук, в България, безогледно се сече, съсипва се, след всеки пикник е заринато с найлонови торбички, шишета. Имаме много хубави места, места с душа, с история… Случвало ми се е да вървя в Алпите и да се чудя как така няма нито един паднал клон, никъде няма разпилени бутилки. Чудя се толкова ли сме различни от хората, които живеят само на хиляда и петстотин километра?! Не, не им се възхищавам, но нормално е да мислиш за мястото, в което живееш. А ние мислим само за нещата, които са лично наши. Гората, поляната, морето, полето – те щом не са наши, в смисъл на собственост, могат просто да бъдат ползвани, консумирани, убивани. Замислям се за видовете убийства, които всеки ден извършваме – по всякакъв начин и във всякакъв смисъл. Далеч сме от Доброто, от Бога сме далеч. И затова не ни е лесно да живеем.