Отговорни сме за тези, които сме отблъснали

Настоящото интервю е от книгата „За Църквата без предубеждения”, на страниците на която игумен Нектарий Морозов в разговор с Елена Балаян разсъждава за проблемите в църковния живот.

Студенината, грубостта и дори високомерието на църковните служители са сред най-честите обиди, от които се оплакват хората, прекрачили за първи път прага на храма. Неясно защо някои от тях смятат за свой дълг да направят забележка на човек, който е влязъл да си запали свещ и е направил нещо не както трябва. Често тази забележка звучи не като добър съвет, а има формата на гневен упрек. Какво е това странно явление, откъде идва то?

Понякога и самите хора, които влизат в храма, се държат не съвсем коректно, но сигурно ще е погрешно да заговоря отначало за това. Според мен наистина в днешно време хората се сблъскват в храма със студенина, неучтивост и равнодушие. В никакъв случай не бих оправдал това – то наистина е недостатък на съвременния църковен живот. Отсъствието на любов, нейното оскъдняване по думите на Господа, е един от признаците на бедственото състояние на света. Христос казва в Евангелието: „…понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта” (Мат. 24:12). Затова Господ ще пита всеки вярващ в какво се проявява вярата му.

Още свети апостол Павел отбелязва, че има хора, които се наричат верни, но чрез тях Божието име не се прославя, а се хули (виж Рим. 2:24). Невярващият човек, който иска да получи представа за християнството в неговите идеални измерения, трябва съвестно да изследва живота на светиите, а не на обикновените хора, които са грешни, както и самият той, и които днес изпълват Църквата.

Вие казвате „любовта ще охладнее”, но когато идва в Църквата, човек не знае нищо за това и очаква, че точно тук ще намери тази любов, защото – къде другаде би я намерил? Той се надява, че тази любов няма да зависи от това колко е лош или добър, дали е правилно облечен или не. Там, в храма, той очаква безусловно приемане и не го намира.

Ще кажа две неща, които може би външно си противоречат, но все пак и двете са факт. Като влезе в Църквата, човек е възможно да се сблъска със студенина, равнодушие, а понякога и с грубост. Но ако прояви малко търпение, той със сигурност ще намери в Църквата и съчувствие, и любов.

Да, но може и да не се стигне до този щастлив момент. Човекът остава с впечатлението, че Църквата е затворена организация, елитарен клуб, отделен с най-висока ограда от целия останал свят…

И все пак на никого не е забранено да премине отвъд тази „ограда” и да стане част от тази „организация”. Никой от хората, които са в Църквата, не се е родил отвътре на „оградата”. Всички съвременни християни са дошли тук със собствени усилия, сами са направили този избор. И всеки от тези, които са дошли в Църквата, се е убедил, че тук няма нищо затворено, че именно това е общият живот. Друг е въпросът, че много хора не са готови да живеят този живот.

Въпрос на една моя приятелка: защо често на констатацията за това, че някой е бил отблъснат или обиден в Църквата, свещениците отговарят: „Това е изкушение, действие на лукавия”. Това обяснение не е ли опит за бягане от отговорност?

Със сигурност е така. Разбира се че не може всичко да се обяснява с действията на демоните. Иначе човек изобщо за нищо не би бил виновен.

Освен това тя се оплакваше, че веднъж свещеникът й отговорил толкова грубо и формално, че тя после дълго плакала и не искала да се връща в храма…

Съгласен съм, че много от нас, свещениците, понякога поради немощ, понякога поради погрешно разбиране на същината на нашето служение, отблъскваме хората от Църквата. Да, така е. И да твърдя, че не е така, би било лъжа и голямо зло, защото се вижда как стоят нещата всъщност. Ако започнем да лъжем заради някакви благовидни цели, от това нищо добро няма да произлезе. Но вероятно все пак трябва да разграничаваме случаите, когато наистина свещеникът отблъсква някого от Църквата, от случаите, когато човекът, който се е допитал до свещеника, просто не е готов да чуе нищо. Случва се невинна забележка да се възприеме с обида. Затова, ако имаме предвид нивото на самолюбие на съвременния човек, то може да се каже, че в някои случаи не са виновни свещениците, а самите хора.

Например човек иска да се кръсти. Свещеникът му казва, че преди това трябва да изслуша поне кратък курс на огласителни беседи, за да разбере същината на Тайнството. Но човекът отговаря: „Аз нямам нужда от това”. Свещеникът възразява: „Без това не бих могъл да Ви кръстя, защото това ще е профанация на Тайнството”. И чува в отговор: „И какво сега, не ме допускате при Бога?”. Но проблемът не е в това, че ние не искаме да „допуснем” някого; и дори не е в това, че някой не иска да спазва „нашите“ правила. Просто в това няма смисъл. Ние ще отговаряме за това, че сме изпълнили формално нещо, което е трябвало да се извърши осъзнато. И вероятно съотношението е 50 на 50 – в 50 от 100 случая някой от нас, свещениците или църковните служители може би отблъсква новодошлия. Но в другата половина от случаите човекът просто не иска да се смири с това, което е Църквата, с нейните правила и с всичко онова, без което е невъзможен църковният живот.

Но се случва човек да е готов да се смири и да се държи много скромно и въпреки това да го обидят. Бях свидетел на следното: една жена се доближи до жената, която продава свещи, и плахо попита какво е необходимо, за да се кръсти. Служителката й отговори с такова високомерно презрение, че ако бях на нейно място, щях да избягам…

Несъмнено и това се случва. Но ако човекът, който чува отстрани това, и е малко или повече въцърковен, то негов дълг е в тази ситуация да отиде при обидения и да възпълни недостатъка от усърдие и любов на жената, която е продавала. След като Вие сте била свидетел на тази случка, трябвало е Вие да направите това.

Но как?

Трябвало е да се приближите до жената и да й обясните как да се готви за Кръщение, какъв е смисълът на това Тайнство, да й обясните, че не бива да съди за цялата Църквата по тази църковна служителка, която й е отговорила твърде сухо, защото тя е само един от нейните немощни членове, а не цялата Църква в нейната пълнота.

Ясно е, че хората, които работят в храма, не са идеални. Но нали те са се нагърбили с тази работа не само за да получават пари, но и с определена цел – да помагат на хората по пътя им към Бога. Между другото, нивото на раздразнение, което виждаме в храма, особено при продавачите на свещи, понякога превишава нивото на раздразнение в градския транспорт…

Що се отнася до раздразнението … Само ако знаехте с какво се налага да се сблъсква човекът, който продава свещи в храма! Самият аз, като послушник в манастира, повече от година продавах свещи – имах такова послушание. Това е много сложно, много по-сложно от това – да продаваш в магазина, защото степента на абсурдност на въпросите, молбите и изискванията на хората понякога надвишава всяка вероятност. Освен това много изтощителна е необходимостта винаги да отговаряш не просто коректно, а с внимание, топлина и уважение.

Представете си следната ситуация. Това се случи преди 14 години… Аз съм в свещопродавната. В храма влиза мъж с дебела верига на врата и с очи на човек, който неведнъж е виждал чуждата смърт… Той ми подава бележка с имена за поменаване на службата и аз чета: Заур, Мохамед и останалите в този дух. Ще спомена, че той веднага извика в мен чувство на симпатия от една страна, а от друга – състрадание, защото добре разбирах какъв човек стои пред мен и осъзнавах, че ако той е дошъл в храма въпреки всичко, което е преживял, то сигурно в него има нещо добро.

Аз се опитвам да му обясня, че на Литургията не може да се поменават некръстени. А той ми отговаря, че не го интересува никаква „летаргия”. „Винаги съм записвал имената и винаги ще правя така”, с категоричен тон ми отвръща той. И разбирам, че за по-малко от минута разговорът ни взима обрат, при който е по-добре да отстъпя, за да предотвратя изстъпление, защото иначе след малко той ще ми причини нещо, заради което после ще трябва да записват за Литургия и моето име като тежко болен или за упокой.

Все пак по-късно аз излязох от свещопродавната и отидох да поговорим. Не приех имената, но се отнесох към него с пълно разбиране и всичко завърши благополучно. Обаче има едно „но” – той беше сам в храма. А ако имаше опашка за свещи от 10-15 души?

Да, интересен случай. Но Вие давате такъв краен пример, за да създадете ярко впечатление. Човек ще реши, че типове с надупчени уши и дебели вериги редовно влизат в храма…

Какво говорите, „краен пример” … Знаете ли, че в храма носят за опяване папагали. Не вярвате? Смеете се? Но нали разбирате, че не можеш да се смееш в момента, когато ви молят за това. Та нали този човек наистина скърби. Той не идва просто така, той не е имал никого освен този папагал или това коте. По правило това е възрастна женица. А понякога идват хора, които питат дали може срещу заплащане да се изкъпят в купела за кръщение. Какво ли не се случва… Мнозина влизат в храма, без да разбират изобщо къде са влязли – те носят кофички, лопатки, или детско колело, или кутийка бира … стоят в храма, пият вода. Изобщо не им е нито до благочестие, нито до благоговение. А човекът, който продава свещи, поема първия удар. Това е много изтощително.

Очевидно това не е лека работа. Но сигурно хората, които отиват да служат в храма, знаят какво ги чака. Не ги ли предупреждават за възможните трудности, не ги ли учат да се отнасят със смирение към това, като към неизбежно изпитание, което се дава за духовно укрепване?

Нали знаете, когато момчето отива в казармата, го предупреждават, че на война се стреля. Но когато започва стрелбата, той, неясно защо, пада и покрива глава с ръце и не иска да стане и да върви напред.

Психиката е деликатна, няма спор. Но понякога служителките в храмовете се държат много лошо, дори когато наоколо нищо не предразполага към това. Ще разкажа нещо, което ми се случи, когато още започвах да се интересувам от Църквата. Аз отидох в Оптинската пустиня за няколко дни. Там реших да запиша няколко имена, но не знаех как е правилно да се напише, страхувах се да не сгреша. Обърнах се към възрастна монахиня с пълната увереност, че тя с радост ще ми помогне: все пак е монахиня… Какво беше учудването ми, когато вместо помощ, чух гневна тирада, изобличаваща моята неграмотност. Тя говореше с такова раздразнение и с такава злоба, че за момент забравих къде се намирам. За щастие, успях да го преживея, но досега не разбирам причините за това поведение. То изглежда абсурдно и нелогично. Как може така да говориш с хората, при положение, че живееш в манастир?

Работата е там, че служението в църква или пребиваването в манастир дори и за много дълго време не е свидетелство за това, че в душата на човека всичко е благополучно. Очевидно в душата на тази монахиня не е имало духовно благополучие. Трудно е да се каже дали й е било толкова зле в онзи момент, когато Вие сте се обърнали към нея, или изобщо в живота й нещата са се стекли лошо и затова тя е в такова състояние, но фактът си е факт.

Впрочем, друго е по-интересно. Защо различните хора в един и същи храм или манастир намират за себе си толкова различни неща: едни – утеха, придобиват вяра и се укрепяват в нея; а други – напротив – намират онова, което отблъсква от вярата и от Църквата? Защо се случва така, че на едни Господ дава едно, а на други – друго? Наскоро в сайта на нашия храм започна дискусия между хора, които посещават една и съща църква. Една жена пише, че й е много тясно в храма, пречи й това, че хората стоят много близо един до друг, така че когато поиска да се поклони, блъска някого, а тези, които са зад нея, я блъскат. Друга пък пише, че в същия този храм й е много добре – чувството, че близо до нея стоят други хора, създава усещане за удивително единство. Две различни личности говорят за едно и също. Само че за едната то е преимущество, а за другата – недостатък.

Очевидно всичко зависи от нашето вътрешно състояние. Всеки намира в окръжаващия свят и в Църквата това, което в някаква мяра вече съществува в него самия. Но какво да обясня на моята приятелка, която в Троицко-Сергиевата лавра – в това средище на руската духовност, става свидетел как един монах изгонва момиче от храма само защото то не си е сложило кърпа. Тя не разбира как някакъв външен атрибут може да доведе до такъв радикален обрат на събитията. Тя наскоро ми сподели, че и до днес предпочита да се моли у дома пред иконите пред това да посещава храма, където се сблъсква с грубост и неразбиране. Въпросът е докъде трябва да стигнеш, за да накараш хората да се страхуват от Църквата. Сигурно е прав английският писател Честъртън*, че най-силният довод срещу християнството са самите християни…

Няма оправдание за това, което е направил онзи монах, като е изгонил момичето от храма, защото фактически той изгонва човек, който е дошъл при Бога, а не при него. Обаче има ситуации, когато е необходимо да бъде изведен някой от храма, защото се държи лошо, или защото е влязъл в храма едва ли не по бански. Но разказаният от Вас случай не е от този вид.

Защо не всички монаси и не всички църковни служители осъзнават това, въпреки че живеят в самото сърце на Църквата?

Защото всички сме хора, повредени от грехопадението и се намираме в състояние на грехопадение. Изходът от това състояние, изцелението на човека е много дълъг и много мъчителен процес. От една страна, когато някой от нас застава на пътя на човека, който върви към Бога и го отблъсква – това е престъпление, което няма оправдание. Но от друга страна – на пътя на всеки от нас – на всеки свещеник, на всеки мирянин – също някой е заставал, някой ни е гонил, държал се е грубо, неучтиво. Но нещо е подсказвало и на моето сърце, и на сърцата на много други, които са дошли в Църквата и служат в нея, че истинското в Църквата е хубавото, доброто, святото; а неистинското, чуждото – е просто нечие нещастие, а понякога и нечия трагедия. Естественото чувство, естественото желание на човека, който разбира същността на този проблем, е да дойде в Църквата и да се държи богоугодно – благоговейно, благочестиво, с обич и милост да помага на другите. И също така това е единственият начин да се помогне за поправяне на нещо в Църквата. Повярвайте, ако някой търси в Църквата правилното, необходимото, духовното – той ще го намери.

Във вашия епархийски вестник „Православна вяра” беше публикувана статия, в която бе приведен крещящ пример, който обаче не е учудващ вече в контекста на нашия разговор. Млада жена плаче на колене пред образа на Света Богородица, а възрастна „всезнаеща” служителка без каквато и да е деликатност настоява тя да се изправи, защото „от Пасха до Петдесетница не се коленичи”. И все пак кои са тези „ние”, които са отговорни за подобни неща? Енориашите? Служителите в храма? Председателят?

Без съмнение в този случай първостепенна е отговорността на председателя. Сигурно никой от нас няма да може да се оправдае със заетост или с други уважителни причини, ако служителите, които работят в нашите храмове пропъждат хората от Църквата. При това мога да твърдя, че всеки председател, колкото и да е зает, рано или късно разбира за всичко това и поправя нередностите: първо ще напомни на служителя, че е бил запознат със своите задължения, с трудностите и спецификата на работата в храма и че е бил съгласен да носи това послушание, което в действителност е много отговорна дейност в Църквата; че е приел да се отнася с внимание и съчувствие към всеки посетител, като смята за чест умиротворяването на всеки, независимо от настроението му. Но ако не успее да постигне взаимно разбирателство и всичко си остава по старому, то без колебание трябва да освободи този човек от задълженията му и да назначи друг.

А на Вас самия налагало ли се е да уволните някого по такива причини?

Ще Ви дам съвсем пресен пример. При нас, близо до строящия се храм „Свети апостоли Петър и Павел” сега е отворен временен храм. Там, разбира се, непрекъснато има служител. Та веднъж говоря аз с директорката на съседното училище и тя ми разказва, че и тя самата и някои нейни колеги преди са посещавали този храм, но после са престанали да ходят там поради следното. Веднъж тя влязла в храма след работа, носела папка с някакви финансови документи и както се случва понякога по време на молитва, тя до такава степен забравила за всичко, че оставила в храма папката и си тръгнала без нея. После, като си спомнила, изпратила секретарката да я вземе. Тя отишла в храма, опитала да прибере папката, но се сблъскала с реакция от този вид на продавачката на свещи: „Защо идваш тук с такива нокти и с такава прическа? А тая, която дойде преди тебе, директор на училището ли е? Тя защо идва тук с такива нокти и коса? Толкова ли няма с какво да се занимавате?”. Аз веднага уточних коя е тази служителка и я освободих, като обясних на всички останали, защо я уволнявам.

А жената как обясни поведението си?

Няма никакво значение, какво ще обясни. Просто такива хора нямат място сред служителите на Църквата. Разбрах за трима души, които заради нея са се отказали да посещават храма; а колко ли са тези, за които не знаем? Просто нямаме право да оставяме такива хора да работят в храма, защото те нанасят вреда на Църквата, на хората и разбира се, на себе си. Съчувствието към такъв човек трябва да се прояви в това, да го лишиш от възможността да погубва душата си по този начин. Защо казвам това? Защото в Църквата всички нас ни търпи Господ, и ние сме длъжни да се търпим един друг; но непосредствено на нивото на църковното служение трябва да остават само тези, които поне не вредят на дошлите в църквата.

Когато Вие сте влизали в Църквата, силно ли Ви засягаха проявите на грубост и студенина, или се отнасяхте спокойно към това?

Колкото и да е странно, аз се отнасях съвсем спокойно към това. И не защото по принцип не съм самолюбив и раним, съвсем не. Просто заради главното забравях всичко второстепенно. Освен това, аз съм твърдо убеден, че обръщането на човек към Бога трябва задължително да се съпътства от чувство на покаяние пред Бога: от него започва нашата вяра, също и евангелската проповед започва с призив към покаяние (виж Мат.3:2). Ако човек не е изживял покаяние в началото на църковния си път, значи християнският му живот всъщност още не е започнал, или пък е започнал, но съвсем погрешно. А чувството на покаяние, чувството, че ти самият за нищо не ставаш, те кара да забравиш недостатъците на другия и да го виждаш сякаш „през” тях. I www.pravoslavie.ru.

* Джилбърт Кийт Честъртън (1874-1936) е британски писател и публицист, християнски мислител.

 

Превод: Евгения Николчева