Отец Герасим: За да срещна Христа няма нужда да заминавам далече, а да направя една вътрешна крачка

Неведоми са пътищата Божии… С не по-малка сила това важи днес, когато разполагаме с много повече възможности да "пътуваме". Не си спомням вече как попаднах на сайта на отец Герасим от скита "Света Вяра", по- известен с първото си монашеско име, Брат Жан, останало нещо като авторски псевдоним.

Приятели французи са ми казвали, че с удоволствие посещават България заради хубавата й незасегната природа. Затова с почуда разглеждах картини от Севените, една внушителна и изключително зелена френска планина, част от веригата на Централния масив в Южна Франция, запазила красотата на отминалите, слабо урбанизирани епохи.

Брат Жан е един от тези, които чрез творчеството си показват чудото на Божието творение. Бивш журналист и фотограф, сега православен монах, неговият път навярно е доста необичаен и интересен. Помолих го за това интервю и съм му благодарна за готовността, с която откликна.

Отец Герасим, какъв беше пътят Ви до тук? Скитът "Света Вяра" е дивно място, излъчващо безвремие. Такова е чувството, когато човек разглежда снимките Ви в интернет-сайта на скита – Божията вечност, преобразеното творение… Когато открихте Православието, какво се промени във Вас, в сетивността Ви?

През 1980 година, тогава бях на 33 години, работех като независим журналист за рубриката "Изкуство". Срещах много хора на изкуството, често пътувах. Един месечник ми предложи да напиша статия за монасите на Атон в Гърция. Тогава не знаех нищо за православното монашество и византийското изкуство. Пристигнах на Света гора и се оставих да бъда воден от интуицията си, изгубих се съвсем съзнателно! Случайно забелязах една порутена църква в края на една пътека. Влязох в полуразпадналата се крипта и пред мен се откри гледка, която преобърна живота ми: вътре, върху рафтовете бяха грижливо положени черепи. Старите монаси сякаш ме гледаха с празните си орбити и ме питаха: Кой си ти? Защо си дошъл тук? И най-вече този въпрос, който ме разтърси: Какво правиш с живота си? По онова време, единствено важните и стойностни неща за мене бяха удоволствието, успехът, парите – и всичко си вървеше добре. Излязох потресен от костницата и срещнах един стар монах, който говореше само гръцки, а аз не разбирах този език. Монахът ме отведе в отшелническата си килия и ми обясняваше за иконите, пеейки. Това беше нов шок за мене, защото разбирах не думите, а духа, който ги обитаваше. Във вдъхновението усещах едновременно и радост, и страдание, нищета и царственост, смирение и достойнство. Не разбирах смисъла на думите, а живота, който беше в тях. За няколко секунди умрях и се родих за един нов език – този на сърцето. Пълно преобръщане! Та, то продължава вече 27 години. Като се върнах в Париж, за голямо съжаление на приятелите ми, на семейството ми, продадох и изоставих всичко, и заминах за Атон. Станах монах в манастира Ставроникита. Дълго време търсих стария монах… Така и не го открих. Никой не беше чувал за него…

Като бивш фотограф живеех сякаш в сън, всяко нещо очароваше душата ми: молитвата, учението, песнопенията, службите, животът с монасите, величественият пейзаж, византийската архитектура, атмосферата, аскезата – всичко! Всичко, но едно нещо не ми достигаше – очистването на сетивата. Бях отворен за красотата, за едно действително общение с природата, но се нуждаех от по-строг живот, за да очистя сърцето си. Един отец ми каза за отец Серафим, който живеел в манастира "Свети Сава" в Юдейската пустиня, в Светите земи, от дълги години. Поисках благословение да се срещна с него. След доста перипетии пристигнах в манастира "Свети Сава", построен през VІ век от император Юстиниан. Когато се срещнах с отец Серафим – това беше той! И то тук!? Останах под неговото ръководство и послушание три години, без да напускам манастира. Беше трудно, понякога болезнено, но вътрешната борба беше истинска.

В пустинята нямате никого пред себе си, когото да обвинявате за собствените си слабости, напълно сте сам! Няма облаци, няма дървета, няма трудни неща за извършване… Сам през деня, сам и през нощта! Службите в храма бележат ритъма на живота. Пред подвига старецът никога не ви поставя в размисъл, а винаги в живото Присъствие на Христа. Каквото и да вършите, то е винаги с молитва, в мълчание, със съзнание за действието, със спомен за смъртта.

След няколкото години, прекарани в пустинята, патриарх Диодор поиска да отида в Йерусалимския богословски институт, за да бъда наставник на обучаващите се. На предложението му отговорих: "Или "Свети Сава", или Франция". С благословията на отец Серафим се завърнах във Франция. През 1993 година основах Братството "Свети Мартин" – сдружение на християни, хора на изкуството.

Защо нарекохте сдружението "Свети Мартин"? И защо хора на изкуството? Какво всъщност ви обединява?

Свети Мартин, защото е дал половината от офицерския си плащ на един беден човек. Не половината, а подплатата! Дал му е не тази част, която принадлежи на Цезар, а частта, която е негова. Същото прави и човекът на изкуството. В творбата си той дава не това, което притежава, а самия себе си, своето вдъхновение, своята сила, своята радост…

Хората на изкуството поставят истинските въпроси: Какво е животът? Какво е смъртта (в умалението, смирението, в противовес на творението)? Какво е Красотата? Тези хора изразяват отговорите си чрез произведението и езикът им е универсален. Всеки може да различи красивото от хубавото, истинското от пленителното, простото, автентичното от привидното.

Изкуството, за да съществува, трябва да мине през произведението; художник, който не рисува, е благ мечтател. Произведението свидетелства за красотата, която думите твърде често не могат да изразят. Изкуството е универсален език, който прескача етапа на интелекта, минава през сърцето; то е разбираемо за всички. То ни удостоверява.

Изкуството явява Свещеното, прави видимо Невидимото, става прозирно за Присъствието. Свещеното е вкоренено в Бога, то се проявява, въплъщавайки се. Това, което носи наслада на човека на изкуството, е не творбата, а Присъствието, което явява!

Тук не става дума за изкуство заради самото изкуство. Художници, писатели, танцьори, стъклари, музиканти, но също така и лозари, майстори сиренари, готвачи, пчелари, и разбира се, иконописци, калиграфи, църковни певци… такива хора идват при нас. Понастоящем членовете са над 700. Девизът на братството ни е: " Да пресъздадем красотата на простото, без да изменяме на мъдростта на предшествениците".

През 1996 година членовете на братството възприеха идеята да се основе място за уединение. От това желание се роди скитът "Света Вяра".

Защо посветихте скита на св. Вяра? Разкажете ни, коя е тя?

Срещу скита се издигат руините на средновековния замък на св. Вяра (Sainte Foy). Света Вяра Велика е почитана в много страни (Санта Фе е столицата на Колумбия). Тя е покровителка на безнадеждните каузи и на децата, защото е пострадала мъченически на 13 години. В абатската църква в Конк, където се съхранява главата й, стените на църквата са украсени с оковите на множество затворници, освободени по нейното молитвено застъпничество. Абатството "Св. Вяра" в Конк се намира на пътя към Сантяго де Компостела*.

Св. Вяра е родена в Ажен около 290 година и е загинала мъченически на 6 октомври 303 година при император Диоклетиан. Паметта й се чества на 6 октомври. Ние избрахме света Вяра за закрилница на манастира.

Скитът е разположен в Южна Франция, в областта Севени в Сент-Жулиен-де-Поан. Представлява укрепен чифлик от шистови скали, водещ към вътрешен двор. Изграден е върху скала и се издига над долината на река Гардон. Оттук се открива очарователна гледка от всички страни, на 360 градуса! Скитът се намира в средата на поземлен имот от три хектара. Разполага с параклис, посветен на свети Сава, крипта, посветена на свети Мартин, библиотека, монашески килии, обща трапезария, ателиета и хотелска част, в която можем да настаним десетина поклонници през лятото. Смятаме да построим и отшелнически килии.

За историята на скита знаем от местни историци, че преди християнството той е бил келтско оброчище. Има известен брой останки от тази епоха. През ХІІ век тук се е издигала сигнална кула. Тоест, долините общували помежду си с дим през деня и с огън през нощта. Така се предупреждавали взаимно за нашествия, опасности, предавали си съобщения. През ХVІ век кулата била превърната в метох на манастира "Свети Виктор" в Марсилия. Метохът бил в близост до митнически пункт край път за товарни мулета. Имало и гарнизон с петнадесетина войници. Огромната пещ за хляб, в която човек може да се побере легнал надлъж или седнал, свидетелства за стратегическото значение на мястото. По времето на Революцията, метохът бил продаден като държавна собственост на един богат селянин, който вписал годината 1793 на фронтона на една от сградите и го превърнал в укрепен чифлик.

През 1996 година братството "Свети Мартин" закупи изоставения от години чифлик и основа православен манастир. Скитът е под юрисдикцията на Руската архиепископия в Западна Европа, подчинена на Константинополската вселенска патриаршия.

Изборът Ви, споменахте, е бил непонятен за Вашите близки. Какво е като цяло отношението на французите към Православието, доколко са запознати с него?

Французите слабо познават Православието. Понякога ни питат дали вярваме в Светата Дева, в светиите…

Севените са пострадали доста в религиозните войни между протестанти и католици. Все още са видни множество следи. Тъй като ние сме неутрални, интегрирането ни беше по-лесно. Кое ни позволи да се интегрираме? Парадоксално, това е дискретността ни, ежедневната ни работа по възстановяването на сградите, на порутените зидове на терасите.

В Православието сме подчинени на епископа, лесно е за един католически епископ да се обади на нашия архиепископ и да се увери, че сме канонични. Отношенията ни с протестантите и католиците са на ниво молитва и на срещи, в които засягаме въпроси от общ интерес, като например междурелигиозните бракове. Нямаме нито общи литургии, нито съвместно причастие.

Братството "Свети Мартин" ни помага в междурелигиозния диалог, тъй като в него членуват християни – хора на изкуството от различни страни и различни култури. Чрез църковното изкуство успяваме да постигнем по-дълбок обмен.

Когато поклонниците идват на уединение в манастира, ние споделяме с тях православния монашески живот, с неговите правила, служби и обреди.

Ще ни разкажете ли как протича животът в скита "Света Вяра"?

Ние следваме устава на св. Василий, типика на св. Сава*, за дейността ни следят епископът и архиерейският наместник.

Един обикновен ден през лятото започва с молитвеното правило в килията в четири часа сутринта. Казваме Иисусовата молитва. След това, в шест часа служим обща утреня, след което е закуската и работата в градината. Имаме зеленчукова и овощна градина. В дванайсет и половина споделяме обедната трапеза, част от нея е съпроводена от духовно четиво. След хранене отслужваме девети час в криптата. Тъй като през лятото в Севените е горещо, в ранния следобед се оттегляме по килиите си. Всеки се занимава по желание с учене, почивка, четене, кореспонденция, домакинска работа… В четири и половина се събираме отново, но работата е по-лека от сутрешната: варим конфитюри, проявяваме снимки… или пък се готвим за празниците, репетираме песнопения. В шест и половина е общата вечерня. След нея в непостните дни вечеряме. Привечер поливаме градината, след това служим повечерие към осем и половина-девет часа, след което е времето на „голямото безмълвие”*. Всеки може да чете, да учи, да се моли или да съзерцава величествеността на пейзажа, разпростиращ се докъдето ви поглед стига.

Животът ни е белязан от ритъма на молитвата в усамотение, общото славословие, индивидуалния труд и производствената дейност, с която задоволяваме нуждите си. Важно е монахът да бъде отговорен и да не губи усет за действителността в света.

Впрочем, да не забравя, ние сме двама монаси. Две сестри живеят на 5 километра в друг дом. Православните вярващи във Франция са малко на брой. Имаме нужда от молитвите на нашите братя българи и на всичките ни православни братя. Франция понякога изглежда като мисионерско поле, където всичко трябва да бъде отново посято!

Какви са очакванията на поклонниците, когато идват в обителта ви?

Поклонниците идват в манастира, за да преоткрият корените си. Ние живеем срещата като живот в Христа. Споделяме молитвата, тишината, службите, работата. Някои идват, за да задават въпроси, отговорът не винаги е интелектуален, понякога е достатъчно да ги изслушаш, за да почувстват облекчение, или да им се усмихнеш съчувствено, да покажеш разбиране, да кажеш някоя вдъхновена дума.

"Бог е навсякъде и всичко изпълва". Аз съм този, който не винаги осъзнавам присъствието Му, имам нужда от пространство, за да бъда на разположение на Неговата благодат. Призванието на скита "Света Вяра" е да се опита да откликне на това желание. Само добра воля не е достатъчна. За да срещна Христа, трябва да направя само една крачка, нямам нужда да заминавам там, надалече, а да направя една вътрешна крачка, да се преобърна. Срещата се живее в ежедневието.

Защо, отец Герасим, ви наричат още Брат Жан?

Аз съм йеромонах, т.е. монах свещеник, служа Божествената литургия. Преди да стана свещеник, носех това име – брат Жан. Написал съм няколко книги с това име и като автор и фотограф запазих името Брат Жан. Братята, сестрите и приятелите от манастира ме наричат отец Герасим, но преминаващите поклонници ме познават с името Брат Жан.

Вие сте човек, който е пътувал много. Бил ли сте в България? Познавате ли я?

Слабо. Знаем за тази велика страна от историята й, от вестниците. Надявам се някой ден да ви посетя. Надявам се също така православни братя и творци да ни посетят. Винаги сте добре дошли. Ако искате да предвкусите манастира, можете да го посетите чрез интернет-сайта ни.

Снимки: Frère Jean ©