Отец Иван Карагеоргиев от Париж: „Нека се борим със страха си и отвръщаме на омразата с молитва“

Отец Иван Карагеоргиев

„В петък вечер вие откраднахте живота на един специален човек, любовта на моя живот, майката на моя син, но няма да успеете да ме накарате да мразя… Ако Бог, заради Когото вие убивате сляпо, ни е сътворил по Свой образ, то всеки куршум, попаднал в тялото на моята жена, е станал рана в Неговото сърце… Затова няма да ви направя този подарък ненавистта. Опитвате се да получите именно това, но да отговаряш на ненавистта с ярост, означава да отстъпиш пред онази слепота, която ви е направила такива, каквито сте… Знам, че Хелен ще бъде с нас всеки ден и ще се срещнем в рая на свободните души, където вие няма да можете да влезете…“. Тези думи обиколиха световните медии, написани от френския журналист Антоан Лейри в личния му фейсбук профил, който загуби съпругата си при терористичните атаки в Париж.

За опасностите от завъртащата се спирала на омразата и за това къде да търсим надеждата след трагедията в Париж разговаряме в кратко интервю с отец Иван Карагеоргиев, един от свещениците на българската църковна община „Св. Патриарх Евтимий Търновски“ във френската столица…

Отче, след шока от трагедията в Париж сред много европейци се настанява страхът, който сковава ежедневието им. Усеща ли се този страх сред българите в Париж, които са и ваши енориаши? И как като християни да противостоим на тези страхове?

Всъщност страхът бе сигналът, по който разбрах и за самия атентат. В ранната съботна сутрин на 14 ноември получих няколко имейла от наши енориаши, които ме питаха дали храмът ни ще е отворен в неделя. В недоумението си им изпратих линк с програмата ни за месеца, подчертавайки, че храмът ни отваря врати всяка неделя, а за празниците през седмицата е необходимо да погледнат програмата преди да дойдат. Отивайки на разходка с дъщеричката си, рано сутринта ми направи впечатление, че в парка няма никого, което бе необичайно. Тогава започнах да разбирам какво става. Телефонът ни вкъщи зазвъня… През деня ми се обади и българският посланик във Франция г-н Ангел Чолаков, за да ми каже, че ще дойде в неделния ден в храма, заедно с майката на Себастиан Проази, починалия българин при атентатите. По време на неделната св. Литургия, на която присъстваше и госпожа Ирина Бокова, генерален директор на ЮНЕСКО, както и много приятели на убитото момче, в сърцата на всички ни бяха Себастиан и онези невинни души, чиято смърт причини голяма скръб, събуди страх, но също така и солидарност. Молихме се за мир. Париж видимо опустя, а храмът ни бе пълен. Хората бяха дошли в църквата не защото се страхуваха за своя живот, в противен случай по-добре би било за тях да останат по домовете си. Всички те обаче изразяваха своето несъгласие с тази агресия с молитва.

Страхът все пак продължава да витае във въздуха на френската столица. Придвижвайки се в метрото и по улиците, особено в събота и неделя, имах чувството, че не е ноември, а август. Само че напрегнатите погледи на минувачите са далеч по-различни от онези на безгрижните туристи. Така наречената „Ислямска държава“ победи в тази битка, може би защото бе подценена. Хората вече се страхуват един от друг. Но това не означава, че терористите са спечелили войната.

Ние, като християни, сме призвани по-скоро да се страхуваме един за друг. Много военни са канонизирани като светии не защото са убивали, а защото са жертвали живота си, за да защитят този на своите сънародници; защото са се страхували повече за живота на другите, които не познават, отколкото за своя.

Страхът е нещо положително, ако е правилно канализиран, ако ни кара да бъдем по-внимателни и към другите, и към себе си, но не и когато ни сковава. Като православни християни трябва да се страхуваме най-вече от Бога. Иска ми се всички останали страхове просто да ни отварят очите, да ни помагат да сме „мъдри като змии и незлобливи като гълъби“, а не да водят до объркване и разпад. Страхът Божий е преддверието на Неговата любов, а всички останали страхове, които неминуемо ни сполетяват – без да имаме страх от Творецa, са гибелни. Във война сме, не само с терористите от „Ислямска държава“, но най-вече с дявола, който единствен може да обясни техните действия. Не трябва да подценяваме врага си, но трябва да се борим с него, а не просто да бягаме от него…

Непосредствено след атентатите чухме и някои гласове в подкрепа на това, че всяка една религия e идеология и в известна степен генерира крайни настроения, че е източник на фанатизми и „само създава проблеми“…

Това е все едно да кажем, че всички българи са еди какви си. А от нашия житейски опит знаем, че не е така. Всяка религия си има свой мироглед. Тези терористи се опитват да „проповядват“ ислям убивайки. Знаем, че много мюсюлмани публично изразяват своето несъгласие с този ужасяващ вид „проповед“, чието сърце е омразата.

В нашия календар най-много са светците-мъченици – хората, които не са отнели живот, а са дали своя, за да засвидетелстват за вярата и любовта към Бога и към другите. Тук може би се корени и основната разлика между вярата и идеологията. Човечеството е познавало и познава много идеологии, една от най-характерните за нашето съвремие е свободата без граници, която всъщност ражда един особен вид диктатура. Забраната да се забранява въдворява хаос, от който различни сили и течения, включително и терористични, се възползват.

Други гласове пък акцентираха на това, че състраданието ни сякаш е избирателно – докосва ни болката на онези, които са по-близо до нас, които са част от западната култура, но не толкова тази на страдащите от екстремизъм и агресия в по-далечни точки на света…

Вярата в Христа ни е слаба, ето защо и страданието ни е избирателно. Далеч сме от молитвите на онези пустинници, които са приемали мъките на света като свои, или по-точно са страдали повече за чуждите проблеми отколкото за своите. Но не трябва да забравяме техния пример и това, че сме призвани да го следваме. Чрез евангелското четиво за милостивия самарянин, на което бе посветена миналата неделя, Спасителят ни казва много ясно, че нашият ближен е онзи, за когото сърцето ни започва да тупти по-бързо. Наши ближни са Себастиан и всички убити с него – хора, които не познаваме, но които в неделния ден ни събраха, карайки ни да превъзмогнем страха си и да не отвръщаме на омразата с омраза, а с молитва. Не трябва да забравяме и нашите братя и сестри християни, които в Близкия Изток и на други места по света подлагат на опасност живота си и този на техните семейства, за да останат верни на Христа. Длъжни сме да правим всичко по нашите сили това ужасяващо гонение да приключи, борейки се не като победени, а с надежда. Знаейки, че „с нас е Бог“. Дано и ние да сме с Него!

На 15 ноември в храма на българската православна общност в Париж бе отслужена заупокойна св. Литургия в памет на убития българин и на другите невинно загинали при терористичните атаки във френската столица.

Българският посланик в Париж Ангел Чолаков

Снимки: Камелия Стоева