Отец Константин Некула: „Все още изпитвам страх пред отговорността на свещенството“

Благодарение на завладяващото си слово и пастирска активност отец Константин Некула е един от най-обичаните румънски духовници. Често е наричан „отеца на младите хора“, тъй голяма част от посланията му са отправени именно към младите и към техните проблеми и изпитания, без назидателен тон и строго размахване на пръст. Той бе един от дългоочакваните лектори на миналогодишната Международна среща на православната младеж, която се проведе в румънския град Яш.

Роден е през 1970 г. в Брашов, доктор по богословие и доцент в Богословския факултет на университета „Лучиан Блага” в Сибиу. Негови специалности са пастирското богословие, омилетиката и религиозната педагогика. Специализирал е психология в Италия и Франция, по-конкретно в проблематиката, свързана с насилието над деца и алкохолната и наркотичната зависимост. Академичната му работа в никакъв случай не се оказва пречка да обикаля и да се среща с млади хора из цяла Румъния, както и със страдащи от различни видове зависимост…

На прага на Великопостния път, специално за читателите на Православие.БГ, разговаряме с отец Константин за свободата, смисъла на аскезата и съвременните проблеми на младия човек от християнска перспектива…

Отче, какъв бе Вашият личен път към вярата и към свещеническото служение? Имахте ли вътрешни колебания дали да поемете по този път?

Аз и до днес се намирам в дилеми. Вярата ми дари един нов път, в който да открия Истината, и разбрах, че това не е рационално упражнение, а интуитивно знание в светлината на Възкресението. За душата ми това бе необикновено красиво откритие. Разбира се, че съм имал и колебания.Завършил гимназия с профил физика и химия, имам диплома за химик лаборант, цялата ми култура бе атеистична. Все пак у дома, от баща ми, който на 5-годишна възраст остава сирак, като син на действал в нелегалност партиен член, получих едно възпитание на вяра в достойния и честен начин на живот. Майка ми пък възпитав в мен любов към знанието и книгите. Може и да не съм ял отбрани ястия, но съм чел най-прекрасните книги. Освен това, голям принос за откриване на вярата за мен имаха ваканциите. Тях прекарвах сред обикновените хора в Марамуреш или сред олтенците при зет ми, където Господ ми се усмихна. Той ми се разкри в красотата на Литургията, в песнопенията за Опело Христово на Разпети петък. Мисля, че преобръщането ми стана именно по време на едно Опело Христово, на което бях с баща ми в църквата „Св. Николай“ в един квартал на Брашов.

Все още изпитвам страх, изправяйки се всеки ден пред отговорността на свещеническото служение. Както висшето ми образование, така и следващите ми специализации не ме заредиха с повече смелост. Чувствам, че единственият извор на смелост си остава светата Литургия, грижата на Св. Дух за моето спасение и семейната любов, любовта на малки и големи в еднаква степен. Но уверено мога да кажа, че с увеличаване на отговорностите ми усещам и как расте силата на Божията благодат в живота ми.

Чувала съм да Ви наричат „отеца на младите хора“. Една от особено важните категории за младия човек е свободата. Но мнозина млади хора днес не я виждат в Православието, приемат Църквата като някаква „институция“ с правила и хладна строгост. Къде е свободата във всичко това, биха попитали те…

Свободата е дар Божи. Това, което получават младите хора от света, са само малки упражнения на възторг пред някои ограничени свободи. Жалко е, че ние, румънците и българите в еднаква степен, явно сме забравили през какви изпитания сме минали по отношение на свободата по времето на комунизма. Странно е объркването на политико-догматичните свободи със свободата на светлите догмати на християнството. Не съществува истинска свобода без никакви правила. А свободата, която ни предлага Христос, има най-изумителните правила на света: Блаженствата! (вж. Maт. 5:2-12; Лук. 6:20-23) Махатма Ганди, когото никой не може да заподозре в следване на християнското учение (най-красивото „набеждаване” в света, между нас казано) е обичал и е говорил за Блаженствата като основа на свободата. Получил ги е написани на една тетрадка от американски деца, когато провеждал втората си гладна стачка за човешките свободи. Човешката свобода не може да се изгради като „арестуваш, зачеркнеш или убиеш” Бога, Който е въплътената свобода. Православието ни дарява с Христос, с живия Господ, с Бог, Който е свободен от човешки предразсъдъци.

Съвсем скоро навлизаме в периода на Великия пост. Какъв е смисълът на православната аскеза и по какво се различава тя по своите цели с аскезата в други духовни учения? Знаем, че днес младите хора много се интересуват от различни източни учения и езотерични идеи…

Ние постим, за да се причастим с Тялото и Кръвта Христова. За това постът не е умъртвяване или измъчване на телесното и само толкоз, не е просто изчистване на организма или диета за отслабване, не е диетична клиника към „болницата на света”. Скоро четох наблюденията на един американски психиатър – Ярвин Ялом, който развива психотерапия, основана на екзистенциализма. Неговите писания са интересни и особено интересно е, че споменава за културата на светите отци по отношение на възпитателното въздействие на напомнянето за смъртта, като ключ към промяната на живота на човека. Една от тези промени е аскезата, тя е укротяване на тялото.

Когато се обърнах към живото християнство, особено много ме впечатли постенето, не само като ритуал и църковна практика. Тогава в главата ми се зароди същата идея като тази на американския психиатър Ялом, който казва: „Работата ми с пациенти в предсмъртен етап на тяхното заболяване постепенно ме доведе до мисълта да напомням на здравите хора за това, че са смъртни, за да променят начина си на живот. Това е процес, който често пъти изисква единствено изслушване и подкрепа на пациента в момента, в който осъзнае, че е смъртен. Много пъти съм използвал едно просто и ясно упражнение: исках от пациентите да нарисуват на лист хартия една линия, като им казвах: „Представи си, че единият край представлява твоето раждане, а другият – твоята смърт. А сега, моля те, сложи някакъв знак на мястото, на което смяташ, че се намираш сега и съзерцавай известно време върху тази диаграма. Рядко се е случвало това упражнение да не стимулира осъзнаването на ценната преходност на земния живот.” (из книгата на Ървин Ялом „Becoming Myself: A Psychiatrist’s Memoir” Букурещ, 2017 , стр. 223). За някои християнството може да е едно обикновено възпитание, с което je очакват да печелят. В Православието обаче спасението означава постоянна борба със самия себе си, със своите немощи, борба, която винаги е подкрепяна от Божията благодат. Нека в началото на поста да нарисуваме една линия. Да поставим знак къде горе-долу се намираме, което е въпрос на смелост и на способност да понесеш свободата. Това означава да постиш. Да разбереш докъде си стигнал в човешката си сила…

Вие споменахте именно т.нар. екзистенциална психотерапия, в чийто център са въпросите за смъртта и смисъла… В потвърждение на казаното от Вас, в едно интервю отбелязвате, че е клише разбирането, че богословието гледа негативно на психологията…

От писанията на един психиатър езкистенциалист се насочих към идеите в психотерапията на Виктор Франкъл (т. нар. логотерапия). Тъй като съм председател на асоциацията „Синият Кръст” в Румъния, която се занимава с лечение на алкохолизма и други зависимости, тези въпроси дълбоко ме интересуват. Мисля, че няма православна психология, а само православни, които правилно прилагат научните методи на психоретапията, за да помагат на нуждаещите се, да премахнат утежненията върху човешките души, които им пречат по пътя към Господа. За мен предизвикателството да навляза в науката психология първоначално не тръгна от любопитство към нея, а тогава, когато открих духовната красота на патристичната мисъл и необходимостта да използвам съвременния език, за да предам на хората тази красота. Преминах и през няколко курса за пастирска подкрепа в помощ на ближния в нужда. Мисля, че правилният път е да се информираме, да израстваме и да развиваме диалога между психологията и богословието.

Ето още една тема, която вълнува съвременните млади хора: през последните месеци в българското общество се разрази спор по повод Истанбулската конвенция. Голяма част от християните в България изразиха критики към текста на Конвенцията. Св. Синод излезе с официална позиция срещу ратификацията. Доколкото разбирам, такива дискусии не са се състояли в Румъния. Защо?

В Румъния в момента сме в процес на утвърждаване на т. нар. Коалиция за семейството, аз съм един от учредителите на това формирование, с което настоятелно искаме провеждането на Национален референдум за промяна в текста в Конституцията, където понятието за семейството да бъде определено като основно свързано с брака между мъж и жена. Има десетки становища по тази тема, голяма активност на т. нар. обществена дипломация, както и голяма реклама на позициите „про” ЛГБТИ+ (слагам +, защото тези букви отдавна вече не покриват посоката, в която са поели тези групи…). Към нас се отправят оскърбления, обиждат класическото разбиране за семейство, политиците също не са наши надеждни партньори. Но реакцията не визира само Конвенцията, а целият пакет от решения, които обиждат естественото право и създават един вид законодателен ъндърграунд, насилствено наложен от определена линия на днешната култура, изразяваща се в човешката разпуснатост, която знае, че разполага със сила, която измисля закони в защита на собствения си идеологически интерес. На практика се намираме пред една голямо идеологическо напрежение, свързано с т.нар. културен марксизъм. Задава се една диктатура с привидно човешко лице. Църквата обаче знае, че Божието слово е вечно, както и Христос, Който винаги е между нас да ни помага и в такива моменти, когато властимащите започват да служат на мрачните богове на политическата мода.

Темата за Истанбулската конвенция повдигна и въпроси за отношението на християните към хомосексуализма. В публичното пространство се чуха гласове, че позицията на християните е „назадничава, средновековна, нетолерантна“, дори „лишена от любов към човека“. Какво бихте казали за подобни обвинения?

Любовта, за която говорят ЛГБТИ активистите не може да бъде измервана с християнските ценности. Любовта, за която говори Христос, няма нищо общо с греха, с откъсването на човека от Божията воля. Нека дадем един пример. В Посланието си до колосяни (гл. 3) св. ап. Павел ни казва как трябва да живее човекът, обновен в Христос, т.е. този, който се нарича християнин и живее като такъв. Тук се говори не за поведение или за християнски свободи, а ето за какво: „…и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател, дето няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос” (Кол. 3:10-11). Не се казва, че вече няма да бъдете мъж или жена, баща и майка, или че окото е заедно с ухото, а мозъкът заедно със стомаха например.

Разбира се, важно и основно за нас е и друго – че Господ не ни разрешава да съдим хората, затова християнското спокойствие пред провокации от вида на ЛГБТИ посланията ми се струва по-значимо от активността на всяка цена. В Румъния, както навсякъде по света, хората са или лоши, или добри, или вниматeлни или невнимателни, но, от друга страна, перфидната арогантност, с която третират християните като назадничави само защото не приемат разрушаването на християнската етика и устоите на семейството, доказва какво ни очаква при една подобна идеологическа диктатура.

Християнството няма нужда да губи благостта си или да наранява тези, които счита за излезли извън моралните норми, но това не значи, че не трябва да имаме глас и да позволим все по-активно да се налага една противоевангелска култура.

Има организации, които отстояват религиозните права на хората с различна сексуална ориентация. Групи ЛГБТИ християни, включително и православни, призовават да бъдат приети в Църквата „такива, каквито са, защото Христос обича всеки човек“, те четат Библията и тълкуват нейните послания по начин, различен от тълкуванията, които знаем. Един от тези активисти, румънецът Флорин Бухучеану, беше преди около половин година в България и представи някои от тези идеи. Как гледате на тези призиви и библейски тълкувания?

Това бих формулирал като гняв към Писанието. С подобни тълкувания се извършва идеологическо насилие, за да се каже какво искат тези ранени хора. Свидетел съм и на времена при комунизма, когато този строй биваше аргументиран и с текстове от Писанието. Начинът на живот на някои противоречи на Писанието, колкото и да се опитват да вадят цитати от него. Църквата обаче не бива да отказва духовна подкрепа на когото и да било. Да не забравяме, че всички грехове се лекуват с покаяние. Добре знаем и че не във всички семейства на нас, християните, цари нежна любов, не всички измежду нас водят живот според радостните завети на Евангелието. Не сме много за пример с нашия си живот. Именно за това се говори за достойнствата на християнството и за липсата на достойнства от страна на християните. Оттук трябва да тръгне нашият отпор, т.е и като общност, и като отделни личности да възстановяваме нашия живот в Христос.

Вие сте и академичен преподавател. На какво особено държите да научите студентите? Имало ли е въпроси от тяхна страна, на които е било трудно да дадете отговор?

Много обичам това, което правя във факултета, приемайки го за продължение на църковното ми служение. Освен лекциите в нашия Богословски факултет в Сибиу, водя и курсове по история на религиите в Букурещкия факултет по ветеринарна медицина.

Най-вече държа да науча младите си колеги да не забравят това, че Христос е целта на християнския живот, а това изисква растеж и на душата, и на интелекта. Няма да е силно ако кажем, че в същността на своя етос християнинът има основания да чувства известен културен и академичен аристократизъм.

Със студентите търсим различни пастирски решения, четем вдъхновяващи книги за значимостта на знанието, водейки академичен живот между Библиотеката и Църквата. Това не значи, че винаги и всичко става така, както ни се иска, но знаем, че сме наследници на велики личности, някои от които са станали светии (това са думи на св. Андрей Шагуна, който е покровител на нашата Богословска школа в Сибиу).

Разбира се, че студентите задават и трудни въпроси, но ние заедно търсим отговорите. Не се страхувам от въпросите на младите хора, а от липсата на достойно и коректно поведение, каквото трябва да има всеки богослов. Страхувам се от липсата на скрупули, която се забелязва в съвремието ни, и от това, че някои бъркат свещеническото служение с каквато и да е друга професионална кариера. За студентите е от особено значение да им дариш усещане за смисъл. А те, от своя страна, полагат усилие да търсят отговорите, подтиквани от обществото. Аз ги подпомагам с личния си опит и ентусиазъм, а те ме провокират именно с желанието си да бъдат различни от света.

За жалост, в България духовниците, които са и академични преподаватели, са малко. Колко е важно да има повече духовници, които да преподават, и съответно – да учат богословие във академичните школи?

Мисля, че България притежава голямо духовно съкровище, което трябва да бъде разкрито пред обществото и света. Често пъти установявам, че ми липсват български приятели, за да интерпретираме заедно проблемите на съвремието от перспективата на вярата. Но душата ми е свързана с Рила и с житията на български светии, които бяха доведени до знанието на румънците благодарение на един прекрасен преводач – Георгица Чьочой, който е влюбен в българското православие. От него научих много, но имам нужда от гледна точка за съвременните реалности да разбера какво става в този райски кът, каквато е вашата страна. На една конференция в Букурещ открих една сърдечна учителка по религия, която ми разказа за сегашните драми в образованието в българските училища…

Академичната дейност при нас се храни от пастирското служение, ние не водим курсове по идолопоклонничество, а по богословие, което говори за реалното присъствие на Христос в сегашния ни живот. Често повтарям на студентите си, че пастирското служение изостря ума и познанията, придобити във факултета. Университетската диплома не те превръща автоматично в добър свещеник, но, честно казано, и липсата на култура не допринася с нищо.

Вие сте автор на повече от 30 книги, посветени на православната вяра. Може ли да споделите повече за процеса около написването на една книга, как подбирате темите и към каква аудитория са насочени те?

С Божията воля все още пиша. Говоря пред млади хора, участвам в мисиите за социална и духовна подкрепа, в радио и телевизионни предавания. Но сякаш дълбоко в душата си съм все още едно хлапе от индустриалния квартал на Брашов, смутено от това колко много му е дал Христос. Пиша от необходимостта да кажа на младите, че Бог е любов, благост и светлина. В богословските ми изследвания, свързани с педагогиката, се доближавам до принципите на европейското училище. При тях педагогическите методи ми харесват, защото няма скованост в системата. Много работя с библиотеки и с издателства, обичам да пиша и да общувам с различни хора. Но най-ценният извор на вдъхновение за мен остават силата и мирът на Литургията. А що се отнася до аудиторията, какво да кажа… Аз пиша за всеки, който обича да чете. Много скъпи са ми читателте, които са мои критици и чиито критики са справедливи.

В България често даваме Румънската църква като пример, който да следваме във вярата и в устройството на църковния живот. В последните години между нас, православните, има много теми, които служат за разделение – теми, свързани с геополитика, с вътрешноцърковни проблеми, негативни явления и неуредици, които внасят напрежение. И вместо да разговаряме и дори да спорим като християни, се стига до лични нападки и размяна на грозни думи в публичното пространство, в социалните мрежи… Страдате ли и вие, румънците, от подобни болести в църковния живот?

Разбира се, че и ние имаме неразбирателства вътре в Църквата. Мисля, че, както при българите, така и при нас, румънците, колективната памет все още е натоварена с бремето на политическите идеологии, което се отразява и върху църковния ни живот. Трябва да сме по-бдителни към самите себе си. Но не трябва да се плашим. Православието не е за страхливци. Все пак наш дълг е да не унижаваме Господа с нашата глупост. От все сърце се надявам да успеем. Приемете, вие – младите и вярващите от всички възрасти българи, братска прегръдка с любов от един румънски свещеник, заедно с увереността ми, че Православието ни държи всички, че това е земният рай на нашите усилия.

От все сърце се надявам да придобием повече мъдрост и да се сближаваме като църкви и народи, за да докажем, че православното единство не е само ред от Символа на вярата, а е реалност, която сме призвани да живеем.

 

Снимки: Оана Никифор/Doxologia.ro