Отец Стоян Бербатов: В каква степен ще бъде преобразен светът, е отговорен човекът…

Отец Стоян Бербатов е роден през 1969 г. в Петрич. Ръкоположен е за свещеник през 1997 г. от Неврокопски митрополит Натанаил. С презвитера Екатерина имат три деца – Мелания, Киприан и Климент. От 2001 г. отец Стоян служи в храм „Св. Архангел Михаил”, в квартал Еленово, Благоевград.

За храма и неговото бъдеще е този разговор…

"Няма християнин, от когото да не зависи нещо в храма, в енорията, в общността…

В каква степен ще бъде преобразен светът, е отговорен човекът…

Много по-лесно ще свикнем да виждаме красотата на света, ако разсъждаваме не чрез категориите вътрешно – външно, църковно – светско, свято – несвято, а според логиката на Божието домостроителство. „Моят Отец досега работи, и Аз работя”, казва Христос. Ние няма да стоим със скръстени ръце, нали?… "

Отче, разкажете ми с няколко думи за Вашата енория, за хората, които идват? От кога сте свещеник в този храм. Има ли млади хора, млади семейства? Пълни ли се църквата с деца?…

Много пъти съм се питал (интересно) защо в моето съзнание и в съзнанието на много хора се прокрадва мисълта, че присъствието или липсата на млади хора и деца в един храм е вид мярка, която измерва усърдието в работата на енорийския свещеник. Мисля, че този род настроения подвеждат, сякаш и животът в Църквата е една от многото сфери, където има конфликт на поколенията. Храмът се изпълва от Народ Божи – деца, млади, възрастни, мъже, жени. Съвсем естествено е детските гласове да те правят особено щастлив.

В този храм служа вече точно пет години. Време достатъчно, за да се опозная с хората, да видим кой какви слабости и какви положителни качества има. Не искам нито да се хваля с работата си, нито да се оплаквам от нещо. Просто се старая винаги да имам в ума си нагласа да благодаря на Бога за всичко.

Какво бихте искали да промените в храма, за да привлечете повече хора? Смятате ли, че това е един от начините – ако го благоустроите, ако направите повече удобства за енориашите?

Предполагам ще се съгласите, че всякакъв друг отговор освен „Да, смятам” ще изглежда нелогичен. Винаги обаче има според мен полза от това, да се усъмним във външната логика на нещата. Всъщност, да си кажа честно, голяма част от усилията ми досега са насочени точно към благоустрояването на храма и то точно с тази цел – удобство за вярващите и една скрита надежда броят им на богослуженията да нараства. Но онова, което знам, че не трябва да се случва с мен, ала на което трудно се устоява, е да се отдадем на идеята за задължителността на външното храмово благолепие. Колкото и величествен, удобен и практичен да направим един храм, той, както казва един сръбски владика, си остава „една камара камъни” до момента, в който не влезем ние, които сме истинските храмове на Светия Дух, и с молитвата и жертвата си не го оживотворим. Между другото, освещаването на един храм или на каквото и да е друго нещо не означава, че то е получило някаква свръхестествена сила или свише благодат, че от „профано” (несвято) е станало „свято”. Не. Освещаването изразява вътрешното съгласие на цялата Църква, че едно нещо е добро – нейното благословение.

Какво значение има как е уредено пространството в един храм, комфортът, който създава уредбата му? Не са ли това външни удобства? Нали все пак хората идват в храма, за да се помолят…

Много е важно интериорът на един храм да съответства на архитектурата. Аз не съм кой знае какъв специалист в тази област, но винаги ме е дразнело безразборното претрупване на даден храм с предмети или пък асиметрията на някои предмети и вътрешното пространство. Например малък храм, почти параклис, но някой ктитор дарил царски трон, свещник, проскинарий, но те толкова големи, че за свещеника няма място да направи Великия вход.

В това отношение според мен съществуват най-малко два проблема: единият е, че критерият за изграждане на един храм на тези, които трябва да го имат, не е достатъчно осъзнат и усъвършенстван; другият проблем е, че дарителството често се възприема като инвеститорство, ктиторската воля понякога прекрачва границата на благоприличието и благоразумието.

Когато нещо в храма е объркано, ние не можем да се отдадем изцяло на молитва. Очите ще търсят спокойствие, а ще се натъкват на дисхармония. Душевният комфорт идва точно от целесъобразността на всяко едно наше действие, на всеки предмет, на всяка дума. Знаете колко богат на забрани и заповеди е храмовият фолклор – там не се палят свещи, от тук не се минава, еди-къде си не можеш да стоиш, тук задължително ще се поклониш, иначе ще ти се случи това и онова. Фолклорът всъщност е еманация на оскъдното ни църковно битийстване. Днес храмовото благочестие асоциира, и мисля напълно основателно, с лицемерие и фалш. Защото е скъсало пъпната си връв с онова, което е източник на всяко БЛАГО и основание за всяка ЧЕСТ – Литургията, нашето Благодарение. Ще ми позволите малко патетика – не е важно къде е поставена иконата на Христос, важно е дали Христос е в храма и дали всяко нещо в храма е ологосено, ословесено от Богочовека Христос.

Ако единственият храм в дадено населено място е порутен, неприветлив… Какво означава това за жителите? Смятате ли, че такива храмове в България се пълнят с народ?

Затруднявате ме с този въпрос, защото е твърде вероятно конкретният отговор да прозвучи не като констатация, а като присъда. Малко встрани от въпроса искам да споделя, че лично аз имам усещането, че не порутените храмове са единственото тревожно и опасно явление в Църквата днес. Има един проблем, за който не се говори често. Това е невъцърковеността, или по-точно тази своего рода съпротива срещу църковността, която някак си е свойствена на мъжката половина от народа. Става въпрос за хора, които казват „да, вярвам, има нещо над нас”… но се срамуват, притесняват се да дойдат в храма на служба. Едни такива интересни неща за размисъл.

Неотдавна в Богословски факултет се откри фотоизложба за осквернените и разрушени храмове в България. Авторът е Светлозар Стоянов, семинарист в Софийската духовна семинария. Какво си мислите за тази картина у нас… За какво говори това?

Обикновено човек не коментира такива събития, а ги съпреживява заедно с автора. Мога само да кажа, че изложбата е истинска, защото провокира. Не се стои равнодушен пред такава гледка. Знаете ли обаче за какво се сетих, гледайки тези развалини? За нещо „екзотично”, за това как българският свещеник в Лисабон – приятелят на нашия сайт отец Гоце Христов – е изправен пред предизвикателството да възроди един изоставен католически храм и да го превърне в средище на благодатния живот в Христа. Този храм в миналото е построен като частен молитвен дом в имението на богата и знатна фамилия, после станал общинска собственост и превърнат в гимнастически салон! Не е за вярване, но ето, и в католическа Португалия стават такива неща. Сега отец Гоце има някакъв шанс да издейства от гражданските и църковни власти този храм за нуждите на нашата православна енория в Лисабон. И друго искам да ви кажа. След Миланския едикт на цар Константин Велики преживелите гоненията и мъченията християни не са се втурнали да развеждат своите гонители сред руините на християнските светини и гробове, и да им казват: „Вижте какво направихте!”; нито между другото ревностно са настоявали да им бъдат възстановени имотите. Най-характерно за тази епоха е стремежът на християните да преобразят света, да направят старото ново, да пронижат с любовта си обществото. Ние дали имаме тяхното вдъхновение?

В този контекст да Ви питам, като свещеник. Как търсите помощ за храма, когато се наложи – средства, за нещо ново, което да се купи? Как се случва реално това във Вашата работа? Кои са били трудностите Ви в това отношение и кои добрите резултати? От кого най-много зависи един храм да изглежда добре: от свещеника, от енориашите, от общината, държавата… или това изразява цялостното ни отношение към вярата и нейните символи?

Толкова много отговори давате във Вашия въпрос, че за мене не остана какво да добавя. Няма християнин, от когото да не зависи нещо в храма, в енорията, в общността. Църквата като Тяло Христово означава, че всеки е член на това Тяло и има своите отговорности Тялото да функционира добре. Ако обаче съвсем условно разделим живота на една енория на две – богослужебен и социално-икономически, ще видим, че на болшинството от миряните не се дава възможност да проявят отговорност; виждам как неусетно ги караме да се чувстват или консуматори на религиозни блага, или пасивни дарители. Дякон Андрей Кураев много точно отбелязва, че Църквата се издържа не толкова от хората, които постят, изповядват се и се причастяват, колкото от тези, които приемат вярата като традиция, ритуал, емоционално преживяване. Моят опит показва, че има резон в това твърдение. И сигурно ще продължаваме да набираме средства чрез молби за помощ, чрез познати и приятели. Трябва обаче да се пазим да не прекрачваме границата на коректността и смирението и да не си позволяваме да осъждаме някого, ако той не е изпълнил нашите очаквания. В края на краищата, никой не ни е длъжник. По-скоро ние сме длъжници на света.

Какво искате да промените във Вашия храм и защо?

Нашият храм се намира на едно малко труднодостъпно възвишение между квартала, където живея, и близкото село, към което всъщност се води храма. Църковният двор е с площ около пет декара и като начало на благоустрояването му решихме да осъществим един проект – „Изграждане на детска площадка и осигуряване на архитектурно достъпна среда”, и да кандидатстваме към програмата „Красива България” за подкрепа. Днес ме информираха, че Националният управителен съвет на „Красива България” е одобрил проекта на нашето църковно настоятелство. Дай Боже, да станат всички хубави неща, които сме замислили, смятам, че този проект заслужава да се реализира, така покрай люлките по-често ще си спомняме, че трябва да сме като тези малките. Но всичко е в Божиите ръце.

Как смятате да го постигнете. Имате ли предишен опит и какъв е бил той. Чия реакция за Вас ще бъде най-ценна – на тези, пред които ще представите проекта за детска площадка, и те ще го одобрят и ще ви предоставят част от финансирането, или на хората, които осъзнават значението на тази промяна в пространството на този храм и помогнат и с малкото, което имат?

Аз загатнах какъв е досегашният ми опит. Разбира се, не трябва да забравяме, че и в касата на храма постъпват средства от дарения. Но ако досега дейностите се реализираха някак си по план и в известна степен рутинно, то сега ситуацията е малко по-предизвикателна.

Този проект ще бъде финансиран по програмата „Красива България” с 45% от стойността му при условие, че църковното настоятелство осигури в рамките на един месец другата част от парите, а това буквално означава, че до 15 януари 2007 година трябва да намерим около 25 000 лв. Какво друго да кажа освен: „Братя и сестри, помагайте!”

Какво всъщност означава в един храм да се създадат по-добри условия за хората? Например в двора да има пейки, да има детска площадка, да има градинка с цветя, която да се поддържа, да е светло, чисто и защо не съвременно и модерно. Вярно, това са все знаци от външното ни пространство. Какво общо имат те с духовността, може да каже някой. Но ето, понякога при нов градеж чуваме да казват: този храм ще бъде вторият по големина, или пък ще е уникален с това и това? Какво значение би имало всичко това, ако храмът е празен…

Да, напълно съм съгласен с Вас, че не трябва да изхождаме от т. нар. светска гледна точка при изграждането на един храм и на обекти, свързани с храма. Недопустимо е тщеславието в такива случаи да бъде движеща сила. Може да се случи така, че един храм вместо красив и величествен да изглежда огромен и помпозен и стоящ не на място.

Не разбирам защо толкова плахо задавате въпроса за съвременното и модерното. Жалко е, ако един християнин загуби усещането, че вечно новото и вечно красивото в този свят е Невестата Христова – Църквата. Проява на гордост и твърдоглавие е да размахваме пръст и да осъждаме на вечна погибел тези, които не са като нас, но не гордост, а отговорност проявяваме тогава, когато убедено свидетелстваме, че няма нещо по-съвременно от вярата в Царството Божие, защото тя винаги е изпреварвала модата на времето. Учението на Православната Църква казва, че всичко сътворено трябва да бъде преобразено и спасено, т. е. природата също ще се претвори в нещо ново. И за това, в каква степен ще бъде преобразен светът, е отговорен човекът. В този смисъл смело можем да кажем, че пейката, люлката, градинката, стълбите носят знака на преображението, когато чрез тях човек общува, обича, радва се. Много по-лесно ще свикнем да виждаме красотата на света, ако разсъждаваме не чрез категориите вътрешно – външно, църковно – светско, свято – несвято и така нататък, а според логиката на Божието домостроителство. „Моят Отец досега работи, и Аз работя”, казва Христос. Ние няма да стоим със скръстени ръце, нали?

И един последен въпрос. Какво значение има за вас присъствието на децата в храма? Знам, че имате три прекрасни деца – един шампион по шахмат, гимнастик и модератор на детски форум. Разкажете ми за тях също. И за тяхното отношение към храма, в който служите? Те как се чувстват там? Как общуват децата в храма, как се държат? Как трябва да се отнасяме ние възрастните към тяхното присъствие, а и самите свещеници?

Радост е може би думичката, която изказва и обобщава отношението към децата. Имало е моменти в началото на моето служение, когато съм се дразнел от детския шум в храма. Сега, слава Богу, възприемам това като „втори глас” на църковния хор. Радва ме това, че почти всички деца, които присъстват на Литургията, се причастяват. А да знаете, че покрай тях и някои родители и баби почнаха по-често да пристъпят към Чашата. Ето как на практика се изпълняват думите на Христос да станем като децата.

Вашето послание към читателите на Православие БГ и какво си пожелавате в близко бъдеще на Вас и Вашата енория?

Пожелавам на всички читатели на Православие БГ да имат повече усърдие във всичко. Щастливо посрещане на големия празник Рождество Христово и на Самия Христос в душите и сърцата ни.

 Амин!