Отец Христо Пудин: С Христос проблемите няма да ни настигат

Източник: в. Дума

"Насилието и грубостта в училище е в резултат на прекъснатата връзка между децата, родителите, църквата и обществото, смята настоятелят на храма "Св. пророк Илия" в София"

Отец Христо Пудин е 53-годишен, свещеник е от 28 години. В началото на 90-те инициира изграждането на храма "Св. прор. Илия" в столичния комплекс "Дружба – 2" и вече 12 години е негов настоятел. Пак по негова инициатива са създадени трапезария за бедни, неделно училище, катехизаторски курс за възрастни. Член е на училищното настоятелство в 68-а гимназия в "Дружба-2".

Размишлявайки върху случващото се, все повече се убеждавам, че народът ни има нужда да се обедини около възвишени каузи, за да въздигне душата си, да стане леко на сърцето му от постигнатото, независимо от всекидневните грижи. Хората трябва да участват в изграждането на православни храмове, да подпомагат изпаднали в беда, нищи, да просвещават останалите в Христовите истини, да дават личен пример за благочестив живот. Поне доколкото могат. Важното е да имат желание, да правят по малко, но от сърце. Защото Бог чете в човешките сърца и оценява не само по крайния резултат, но и по искреността.

Напоследък доста храмове бяха въздигнати от руините, съградени бяха и много нови все с изждивенията на благочестиви българи.

Да, така е. Но въпросът е не да се изгражда безразборно, защото някой е пожелал тук или там да има храм или параклис. В "Дружба", където аз съм свещеник, има три малки храма, които не са достатъчни. Ако отнапред бе помислило по-мащабно или с повече съгласуваност, можеше да бъдат изградени един или два по-големи храма, отговарящи на потребностите на вярващите. Някои казват, когато пространството е по-малко, уютът е повече. Тук ще възразя, където е Духът Светий, там винаги е приятно. А вярата е потребност, която въздейства на човека емоционално.

Искате да кажете, че българинът отново се върна към православната вяра и я изживява в чистотата й така, както нашите деди?

До известна степен е така, макар, че има и такива, които демонстрират религиозност, защото е модерно. Не бива да ги съдим. Просто сърцата им още не са готови да съпреживяват онова, което Църквата благовества вече две хилядолетия.

Къде е причината?

Ами причината е в егоцентризма, в който ние, особено днес, живеем. Църквата учи, че човешкият живот е богоцентричен. А ние по силата на едни или други обстоятелства смятаме, че егоцентричността е тази, която трябва да следваме. От това идват и големите проблеми в обществото.

Единият от които е детското насилие. Неотдавна Светият синод и интелектуалци поискаха задължително изучаване на религия в училищата. Според вас, ако това се случи, ще има ли положителен резултат?

Въпросът е много по-дълбок от задължителното изучаване на религия в училищата. Той опира о това дали ще има достатъчен контакт между детето, семейството и църквата, а не както е сега дете-училище, а другите два компонента да липсват. Навсякъде се коментира детската престъпност, насилието в училищата, а не се доглежда, че те са следствие от една причина, далеч предхождаща това, на което сме свидетели – недостатъчният контакт между родители и деца, дори отчуждението между тях. Родителите имат все по-малко време за своите деца. Наскоро, в качеството си на училищен настоятел на една от гимназиите в комплекс "Дружба 2" бях на съвещание в Регионалния инспекторат по образование. Темата бе именно детското насилие. Имаше настоятели от всички софийски училища. Оказа се, че сред тях нямаше родители, а баби и дядовци на деца. Въпросът опира и до това, че все още не се осъзнава в достатъчна степен, че има един закон, един ред, на който трябва да се подчиняваме. Това е правдата, в която трябва да живеем и отговорностите, които трябва да понесем.

Чия правда?

Божията правда. Тя е над егоизма, над личното. Божествената правда е тази, която носи хармония и внася ред в човешките взаимоотношения. Когато говорим за категорията добро и зло, трябва да имаме предвид че човешката правда казва "това, което правят на мен е лошо, а това което аз правя на другите не е". Това е чиста проба хотентотска правда. Божията правда твърди точно обратното. Тя е тази, която иска да осветли и да ни научи на добротворство, да ни отучи от егоизма и да постави интереса на ближния над собствения. Божията правда е вечна, тя е неизменна, независимо от обстоятелствата, независимо от времето, независимо от това дали има падане и ставане на децата, на възрастните. Божията правда изхожда от презумпцията, че човекът е нещо много добро, много ценно, което е създадено, сътворено като ценно и значимо нещо, което трябва да се опазва, да се умножава, да се развива.

Сега децата ни са лишени от участието на родителите в тяхното израстване. Ние, родителите, малко познаваме техните проблеми, някак си сме се отказали да работим с децата си, да бъдем тяхна опора, техен коректив с благост и с кротост. Липсва и авторитетът на училището. Често пъти самите ние, родителите, отиваме и се караме с учителите. Аз съм баща на три деца и винаги съм мислил, че ако моите деца направят нещо лошо, те носят отговорността, а не учителите, които сблъсквайки се във всекидневието си с толкова много характери в класната стая, не са в състояние да дадат на всекиму най-добрият персонален отговор. Защото да се влияе на масите е много трудно. За това се иска особена дарба. Ние просто трябва да покажем колко много обичаме децата си с примера, който им даваме, с убедеността, с която ние живеем и се налагаме в живота, защото животът на всеки един от нас е своеобразен подвиг.

Искам да споделя наблюдението ми на свещеник. Лятно време двора на църквата е пълен с деца и с родители, с дядовци, с баби, но често пъти децата въвеждат родителите си и близките си в храма. Катерейки се по стълбите, лазейки към храма те просто принуждават и възрастните да влязат вътре след тях. Тази детска невинност и чистота определено помага на възрастните да преоткриват себе си. А пък, дай Боже, всичко това да сложи отпечатък и в душите, и в сърцата им, за да може това нещо да се претвори и в живота им като едно живо слово и дело, за да могат те действително да се сраснат с църквата. Защото децата не са утрешния ден, те са всичко онова, което значи бъдещето на този народ. Затова ние не само трябва да търсим отговори защо се е стигнало до тук и какво трябва да се направи, а да работим с децата, за да се чувстват те по-сигурни с нас в живота.

Община "Искър" бе първата в София, в която още преди 7-8 години масово във всяко училище, дори в детските градини започна изучаването на религия. Имате ли наблюдение как се развиват децата, които са изучавали този предмет?

Естествено, че има резултати. Преподаватели по религия при нас са все млади ентусиазирани хора и те успяват да предадат своята чистота и ентусиазъм на учениците. А това вече е половината от добрия резултат.

Неотдавна на форум с международно участие, представители от организацията FECRIS, която е консултант по въпросите на религията към Съвета на Европа, ни предупредиха, че навлизането на нови тоталитарни култове и деструктивни религии са съвсем реални у нас след 1 януари. Страхувате ли се?

Когато църквата е силна, няма от какво да се боим. За да бъде тя силна, трябва да има едно силно духовенство, една стройна организация, каквато на външен вид сякаш липсва, сякаш не съществува. Но ние знаем коя е силата на православната църква, това е духът, който тя носи и с който тя живее. Нашата църква има добри пастири, които с ревност знаят в каква посока направляват духовния кораб на народа. Просто хората трябва да й се доверят и да следват Христовата светлина. Когато Иисус Христос се ражда, се ражда и звездата на Рождеството. Тази звезда винаги ни показва пътя, по който да вървим, тя е най-сигурният компас в живота ни.