От Хьо Суп до Йоаким: как един кореец откри Православието

Разкажете нещо за себе си – откъде сте, с какво сте се занимавали, какви интереси сте имали.

Роден съм в централната част на Корейския полуостров, в провинция Гангуон-до. Баща ми беше пастор в Корейската методистка църква. Думата “Гангуон” означава “извор” – и както предполага името, в родния ми край има много високи планини, дълбоки реки и тъмносини езера. Сред тази прекрасна природа израснах – с книгите на Херман Хесе и други подобни автори. Неговите автобиографични романи и романтичните поеми, изпълнени с копнеж, оставиха дълбок отпечатък върху ума и сърцето ми. Така започнах да обичам литературата, музиката, киното… Всички те ме оформиха като личност и по-късно бяха сред причините да намеря пътя към православната християнска вяра. Изкуството ме караше да се удивлявам на красотата на Божието творение и да съзерцавам тази красота. Красотата беше първата врата, чрез която обикнах и през която влязох в Православието.

В България познаваме корейските търговски марки, но не знаем почти нищо за корейската култура и общество. Как бихте ги описали накратко за нашите читатели?

Този въпрос е твърде обширен и затова ще се огранича само с непосредственото настояще на Корея.

Първо, нека кажа, че сегашната политическа ситуация в Корея не е особено добра. До ден днешен корейците страдат от две исторически травми – опустошението на японския империализъм (1910 г.) и Корейската война (1950 г.). Тези две травми са взаимосвързани. След падането на японския империализъм (1945 г.) Корея беше включена в контекста на Студената война между САЩ и СССР и след Корейската война беше разделена на Северна и Южна, на две Кореи. Страната ни е уникална в това отношение, защото разделението остана и след края на Студената война.

Можем да кажем, че в момента живеем във време на нова Студена война – Америка иска да включи Южна Корея в системата на ракетната си отбрана чрез т. нар. THAAD (Terminal High Altitude Area Defense). Целта е територията на Китай да бъде поставен под постоянно наблюдение, на което Китай остро се противопоставя. Оформят се две оси – едната покрива Китай, Русия и Северна Корея, другата – САЩ, Япония и Южна Корея. Всяка укрепва позициите си и напрежението расте. САЩ искат да използват Южна Корея като форпост, от който да притиска Китай и като морска бариера за Япония срещу Китай. По този начин се цели да се продължи съществуващото доминиране на тези сили в Североизточна Азия. И въпреки, че корейският народ се противопоставя на тези планове, правителството ни е с вързани ръце. Тази ситуация като цяло не допринася за мира в региона и в света.

В икономическата сфера доминират големите корпорации. Задълбочава се поляризацията в обществото, което поставя остри въпроси за справедливостта в разпределението на националното богатство. Преструктурирането на големите компании оставя много хора без работа; много млади хора не могат да си намерят работа и са принудени да приемат временни назначения. Наричат себе си “предаденото поколение” – не само защото се чувстват предадени, но и защото самите те предават основните житейски ценности като брака, раждането на деца, човешките отношения, надеждата. Тези са основните проблеми, които Корея трябва да разрешава – да се преодолее икономическото неравенство, да оцелеят средната класа и обикновените хора.

В социален план населението ни застарява, много възрастни хора живеят сами и се чувстват силно потиснати.

Културата е резултат от благородната дейност на човека. При нас често се казва, че в основата на личността са образованието, религията и изкуствата. Това означава, че личността е резултат на интелекта, морала и красотата. Но евтината съвременна масова култура, която капиталът и технологиите възпроизвеждат, в момента се вихри в Корея. Тя посява семената на насилието, сексуалния разпад, презрението към живота, унищожаването на природата и сатанизма. Говоря за поп-културата, не за върховете на корейската култура. Смятам, че Православието има своята бъдеща роля именно във високата ни култура.

Все пак, в Корея има много добри неща. Тук отбелязах само някои от нещата, с които не се гордеем. Навярно няма общество без проблеми.

Какво е мястото на религията в Корея? Кои са традиционните религии и каква е сегашната религиозна карта на страната? Как се вписват религиите в едно модерно общество като корейското? Как се отнася правителството към религиозните общности?

Четири пласта оформят исторически религиозния пейзаж в Корея.

Първият и най-дълбокият пласт е шаманизмът – универсален религиозен феномен, който идва от праисторически времена до днес. В легендата за Дангун Основателя виждаме най-ранните следи на корейския шаманизъм. Дангун е едновременно шаман, първосвещеник и политически водач. Шаманът контактува пряко с божеството и с душите на мъртвите в религиозен екстаз; той контролира живота, смъртта, доброто и злото, щастието и нещастието. Тази шаманска религиозна традиция все още е жива в тъмните дебри на корейската душа.

Върху тази първооснова се доизгражда будизмът. В Корея той навлиза от Китай през 4-ти век и процъфтява по време на династията Корьо (918-1392 г.). В момента будизмът е основно вероизповедание в Корея. Приносът му за оформянето на корейската култура е огромен – съизмерим с приноса на Православието за българската култура.

Върху основата на будизма пък се надграждат идеите на конфуцианството. То навлиза също от Китай по същото време както и будизма и се развива основно при династията Чосон (1392-1910 г.). Влиянието на конфуцианството върху корейския народ е най-вече в областта на етиката.

Най-късният религиозен пласт в Корея е християнството. Първите католически общини са от 1784 г., следват протестантските мисии (1885 г.). Първата местна Православната църква е основана от руски свещеници през 1900 г., но не просъществувала дълго, поради объркната политическа ситуация в страната. След Корейската война през 1950 г. църквата е възстановена от гръцки свещеници.

Както виждате, страната ни е плуралистична в религиозно отношение. В днешна Корея вероизповеданията съжителстват мирно, без конфликти и проблеми. Основните вероизповедания са будизмът, протестантството и римокатолицизмът. В ранните години на протестантските мисии в Корея имаме много примери на социални дейности на тази общност – болници, училища и университети, основани от протестантите. Протестантите имат големи заслуги в образованието на младото поколение на Корея, особено в селските райони. По времето на военните дикататури (1960-1980) католиците и протестантите са се противопоставяли на несправедливата власт. Будистите, които по време на диктатурите са били под покровителството на властта, днес участват активно в различни демократични социални движения и полагат усилия да помагат на различни социално слаби групи от населението. Правителството като цяло се съобразява с религиозните общности, тъй като те имат голямо влияние сред хората.

Как открихте християнството? Какъв е Вашият път към Бога и вярата?

Нямал съм някакъв особено драматичен път към християнството. Както споменах, баща ми беше пастор в Методистката църква. Израснал съм в църквата; тя беше мой дом – там играех, там учех. Все пак имаше два момента, които са свързани с истинското ми осъзнато обръщане към Бога. Първият беше, когато бях на 20 години. По това време помагах на баща си в църковните служби. Една сутрин четях Библията – Посланието до Римляни – и внезапно осъзнах, че съм грешник. Благовестието на благодатта, което може да те достигне само чрез вяра в Иисус Христос, напои сърцето и разума ми. Не го очаквах. Плаках известно време, а тялото и душата ми олекнаха като перце. След този период постъпих в местната семинария. След като я завърших, ми повериха една църква в малко селце. Но усещах, че с времето онази живителна влага, която бях усетил, пресъхва. Грижите около новото паство някак пресушиха душата ми; духът ми сякаш загуби извора си. Не разбирах причината за това състояние и не знаех как да го преодолея. Всичко ме уморяваше, всички вярващи ме дразнеха. Накрая реших да зарежа църквата и да отида в града, където да следвам богословие.

Избрах като основна академична дисциплина история на богослужението. По повод на една монография, която написах по тази тема, се срещнах за пръв път и с православната литургия. Богослужебните книги на Църквата ми отвориха вратите към поетичната красота на нейното богослужение. Никога преди не бях чел такива прекрасни изречения на вярата и молитвата. По това време в Корея имаше две православни църкви – едната беше в Сеул, другата – в Пусан. За щастие, живеех в Пусан. Веднъж един познат католически свещеник ме покани на обща среща за християнско единство. Домакин беше православната църква в Пусан. Тогава за пръв път влязох в православен храм.

Усетих сърцето си едновременно очаровано и смутено. След тази среща се опитах да науча повече за православната църква и вяра.

Едва успях да намеря една прокъсана книга – “Свети Григорий Палама и православната духовност” от о. Йоан Майендорф. От тази книга научих за православната духовност от 4-ти до 14-ти век и за исихастката традиция. Но най-важното – узнах за Иисусовата молитва, за молитвата на сърцето. После прочетох “Пътят на поклонника” и започнах да практикувам тази молитва в моята църква.

Един зимен следобед, докато казвах молитвата в сърцето си, седнал до светлия прозорец на църквата, усетих някакъв мир и сладък покой, от което заплаках. Спомних си веднага първия си плач в църквата на баща ми преди години, докато четях Библията. Без съмнение, това беше второто ми обръщане.

Две години по-късно се нанесох в една къща на брега на морето. Нарекох къщата “Дом на Иисусовата молитва”, където заедно с мои приятели практикувахме молитвата. След десетина години пасторските ми задължения приключиха и се пенсионирах.

Така че на Вашия въпрос как съм стигнал до вярата, мога да отговоря така – след две обръщания намерих истинското християнство. Намерих пътя към Бога и истинската вяра през исихастката Иисусова молитва. За мен това не е краят на пътя, а началото му. Сега стоя на стартовата линия, защото духовната борба едва започва. След като си отида от този свят и от тази духовна арена, по Божия милост, се надявам да се събудя в Царството Му. В същото време се боя от Неговата неизказана слава; следвам учението Му и търся милостта Му.

За мен исихазмът е вечният път към Бога, а Иисусовата молитва е вечната песен върху устните ми: “Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния”.

Като човек от източна култура, стояща толкова далеч от културите, в които се е развивало Православието, почувствахте ли някаква отчужденост, когато научихте за източното християнство? Как приеха близките Ви Вашия избор?

Въпросът Ви е съвсем на място. Пред себе си имате един очевидно източен стар човек, станал православен християнин. Както споменах по-горе, самотното си детство и юношество прекарах в четене на всякакви книги. По това време нямаше детски предавания по телевизията или други подобни неща. Единственият начин да прекарвам свободното си време бяха книгите. Четях произведенията на руските писатели – Толстой, Достоевски, Пастернак, Солженицин. Още тогава осъзнах, че има и друга християнска църква, освен католическата и протестантските, които познавах. По-късно, чрез филмите, можах да усетя част от атмосферата на тази църква. Тоест, имал съм някакво предварително разбиране, което ми се предаваше чрез лутанията на героите в романите. Може би още тогава съм имал някакво предразположение към Православието. Затова и при първата ми реална среща с Православната Църква, не чувствах отчуждение, а радост.

Няколко пъти пътувах до България и посетих стари и нови манастири и храмове. Те стояха пред мен като свидетели на една дълбока и продължителна църковна история. Влизах в притворите, покланях се пред образите на Божията майка, на Спасителя, на светците, запалвах свещ и усещах поколенията християни преди мен как ме гледат и вървят до мен. Влюбих се в красотата на църквите и манастирите. Свещите, които пламтят без звук, деликатния аромат, хладината и сумрака в храма…

Мисля, че някак съединих себе си с всичко това. То е красотата, за която съм мечтал от дете.

Почуках на врата на Православната Църква веднага след като приключих пасторските си ангажименти в Методистката църква и се пенсионирах. Преди това обаче синът ми Даниел стана иподякон в православната църква. Осем години след него заедно със съпругата ми приехме православно кръщение с имената Йоаким и Ана. Близките ми (сред тях има трима пастори) не са ме спирали, нито разубеждавали. Казаха ми, че са знаели, че така ще стане. Две години след като аз и жена ми станахме православни, третата ми дъщеря и нейните двама сина, които живеят в друг град, също приеха православно кръщение с имената Теодора, Кирил и Методий. Имената им избра свещеникът и за мен това беше голяма изненада, защото бях споделил с него, че бих искал някой ден да ги изпратя във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” да учат богословие и да станат свещеници. Двамата ми внука сега са иподякони в тяхната църква.

Какви православни общности има в момента в Корея и как се вписват те в корейското общество?

Корейската православна църква е основана на 1 януари 1900 г. от о. Хрисант, който идва от Русия, за да обгрижва пастирски руснаците, които живеят в Корея. През 1903 г. построява катедралата “Св. Николай” в Сеул и започва мисионерското си дело. През 1904 г. започва Руско-японската война, руснаците губят и японците започват масово депортиране на руснаци от Корея. Отец Хрисант се връща в Русия заедно със свои съмишленици. Втората мисия започва о. Павел Ивановски в периода 1906-1912 г. Това е началото на японското владичество над Корея (1906-1945 г.) и Корейската православна църква е преследвана яростно от японците. След Болшевишката революция в Русия (1917 г.) Руската православна църква вече не можела да поддържа корейската си мисия. През 1950 г., когато избухва Корейската война, о. Андреас Халкипулос, гръцки военен свещеник, възстановява църквата и православните отново се събират в своя храм. Преди да си замине, о. Андреас урежда ръкоположението на о. Борис Мун от Токийския диоцез на Японската православна църква (през януари 1954 г.). Тогава все още Корейската православна църква не принадлежи към нито една канонична юрисдикция. На празника Рождество Христово през 1956 г. вярващите решават да се обърнат към Вселенската Патриаршия, която ги приема, в рамките на своя Новозеландски архидиоцез. През 2004 г. бе създаден и отделен Корейския архидиоцез, чийто предстоятел стана епископ Сотириос Трамбас.

Днес в Корея има седем православни църкви, един женски манастир, седем свещеника и двама гръцки архиепископи. Напредваме в изучаването на православното учение, работим с младежи и студенти. Грижим се за болни и възрастни хора, за деца-сираци, за бедни. Поддържаме детска градина и курс по английски език. През последните години имахме три посещения от Вселенския Патриарх Вартоломей, който благослови църквата и вярващите.

Как бихте очертали мисията на Православието в една толкова далеч в културно отношение страна като Корея? Кои са основните предизвикателства? Какви хора типично стигат до Православието в Корея? Има ли млади хора и какво ги привлича към източното християнство?

Основната тема на нашата мисия в Корея е как да посеем семената на истинната православна вяра в контекста на една толкова различна култура. Първият и най-важен въпрос тук обаче не е културата, а правилната вяра. Понякога (знаем това от различните мисионери) чужденците се опитват повече да предадат на местните културата си, отколкото вярата. В такъв случай се проявява принципът за културна доминация и превъзходство. Това е и основното предизвикателство пред нас.

Когато Корейската православна църква стане църква на корейците и за корейците, тя ще намери своето истинско място.

Ако остане църква на мисионерите от чужбина, тя няма да е по-различна от семената край пътя (виж притчата за сеяча, Лука 8:4 – бел. прев.). Основният ни проблем сега е да имаме наш корейски епископ, който да е добре запознат с нашата политика, култура, икономика, общество – това е начинът да имаме ефективна и полезна мисионерска стратегия. В Корея повечето хора, които се обръщат към Православието идват от протестантски общности, след като са развили някакъв интерес към източното християнство. Един от големите ни проблеми също така е застаряването на населението, което касае и цялото корейско общество. Младите идват в църквата, водени от родителите си и се формират като вярващи чрез различни обучителни курсове. Но в момента имаме малко млади хора.

Виждате ли области, в които православните в Корея и България могат да общуват и да си сътрудничат?

В момента има програма за студентски обмен между университетите във Велико Търново и университета Мокуон в Корея. Очаквам много от тази програма. Искаме също така да си сътрудничим в книгоиздаването – това е начин да се опознаем повече и да научим взаимно за нашата и вашата култура, религия, философия.

Снимки: Йоаким и Димитър Попмаринов