Пазете свещеника

Сн.: Sean Hawkey

Как да постъпим, когато свещеникът споделя с мъка: „Служа, а на никого не е нужно“? Предлагаме ви разговор по темата за отношенията между свещеници и миряни с Обуховския епископ Йона (Черепанов), предстоятел на Киевския Свято-Троицки Йонински манастир…

Владико, често приемаме за даденост това, че свещеникът е длъжен да служи от сутрин до вечер, да изповядва, да изслушва, да дава съвети и да утешава. И ни се вижда странно, ако някой ни каже, че свещеникът може да бъде и тъжен…

Спомням си един случай, когато за първи път видях колко е важна обратната връзка за свещеника: особено поддръжката, любовта и разбирането от страна на енориашите. Беше в началото на 90-те. Един свещеник, който служеше в нашия манастир, изведнъж започна да изпада в униние. Прегарянето, както сега го наричат, беше твърде видимо. „Служа, а никому не е нужно това“, казваше той. Вярващите забелязаха състоянието му и дойдоха на помощ: „Отче, ние Ви обичаме. Може би понякога се притесняваме да проявим внимание и грижа, но Ви разбираме и оценяваме това, което правите за нас“. След тези простички, но искрени думи той се оживи и си върна предишното разположение на духа.

Благодарността е един от ключовите моменти в нашите взаимоотношения, и с Бога, и с хората. Господ ни е дал живот, възможност да Го познаем и да бъдем с Него във вечността. Той ни храни, съединява се с нас чрез Своите Пречисти Тайни и ние цял живот се учим да Му благодарим. Но ако благият Бог не се нуждае от нищо, то свещеникът е обикновен човек и са му необходими поне две думи на признателност.

Но има и крайности. Например, когато свещеникът се обгражда с почитатели или, още по-лошо – с почитателки. По остроумния израз на един известен църковен автор, дори и брезов пън да облечем с расо и калимявка, веднага ще му се намерят и поклонници. Понякога свещенослужителите поощряват подобно отношение и тогава в енорията се разраства истински култ към личността: „Ах, отецът каза…“, „Ах, отецът се нуждае от…“ и т.н.

Другата крайност е когато свещеникът съзнателно поставя висока бариера между себе си и своите енориаши. Възприема се като жрец, а останалите са непосветени и по-нисши. Чудно ми е обаче на какво основание подобна нелепост може дори да хрумне на един духовник? В литургията има следните думи: „Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да ти служи, Царю на славата, защото да се служи на Тебе е велико и страшно и за самите небесни сили“. Действително, никой от свещенослужителите не е достоен да застане пред престола, защото ние извършваме църковните тайнства не защото сме избрани, а изключително и само по благодатта на Светия Дух, която ни се дава с тайнството Свещенство.

Според мен и двете явления са достатъчно уродливи. Едни специално правят така, че да бъдат обграждани от свръхвнимание и грижа, а другите пребивават в такива небесни висини, че никакви миряни не са им нужни, тщеславието им е достатъчно.

В повечето случаи, слава Богу, свещеникът е християнин като всички, със същите слабости и немощи. Той също се бори със страстите си, също страда от мързел, също не му се става рано сутрин. Обикновен човек. Той, като всеки от нас, се нуждае от любов и топлина. Още повече, че смело можем да наречем неговия труд самоотвержен, разбира се, ако служи на Църквата не заради парчето хляб, а заради Бога. Сигурен съм, че повечето са такива. Ясно е, че едни го правят по-добре, други не съвсем, според талантите, които всеки е получил при раждането си, според възпитанието и по силата на благодатта на Светия Дух.

Епископ Йона (Черепанов)

Както знаем, Божията благодат е способна да направи и от най-посредствения свещеник блестящ пастир. Пример ни е св. Йоан Кронщадски, който не е бил добър ученик, но благодарение на молитвата и горещото му сърце е получил дара на пастирството, проповедта и застъпничеството за хората. Св. Сергий Радонежки също не е бил особено талантлив, но по чудотворен начин се е променил. Тоест, свидетели сме на много случаи, когато Господ поддържа пастирите със Своята благодат.

Свидетели сме и на обратното. Поради слабост и влечение към греха, в частност към тщеславието, Бог не дарява таланти. Въобще, в наше време при ръкополагането на свещениците, вече Господ не изпраща онези дарове, които са били дадени на апостолите на Петдесетница: способност за изцеление, за говорене на различни езици и прочее, а само благодатта от името на църковната община да извършват църковните тайнства.

Затова ми се иска да се обърна към миряните с призива: пазете своите свещеници! Започнете да се молите за тях. Както е казал апостолът: „Когато се молите един за друг, тогава ще се изцелите“. Действително, нужно е да се молим Бог да дава сили на свещеника, да му помага да преодолява недостатъците си.

Ако имате възможност, помогнете на свещеника. Предложете му помощ при почистването на храма или за нещо друго. Не се стеснявайте да попитате: „С какво можем да помогнем на храма или лично на Вас?“.
Ако свещеникът е тъжен, просто му благодарете: „Радваме се, че идваме във Вашия храм, че имаме такъв свещеник. Отче, вие сте нашата радост, утеха и опора“.

Често се притесняваме да благодарим или да похвалим духовника смятайки, че това води до тщеславие и е вредно за душата на пастиря. Веднъж на юбилея от ръкоположението на един мой познат никой не се сети да го поздрави, да му каже две добри думи по хубавия повод. Не че той очакваше похвали, но когато никой не се сети, той изпадна в униние. Ясно е, че унинието е грях, основан на помислите на лукавия. Но смятам, че не е грешно енориашите да знаят такива важни дати от живота на своя свещеник и да намират повод да го поздравят.

Какво да подаряваме на свещеника? Кое би било уместно и полезно?

Отец Йоан Охлобистин има чудесна книга – сборник новели с главен герой отец Сава, настоятел на един от манастирите в околностите на Москва. В навечерието на имения му ден на въпросите на хората какво да му подарят, той отговорил: „Нещо по-простичко, дарете пари. Обещавам да направя нещо „приятно“ с тяхна помощ“. Той действително извърши много приятни дела. За четиридесет години служение той построи десет храма, откри четири приюта, венча и помогна да се устроят шестнадесет негови духовни чада, заплати за образованието на няколко от тях и си купи мотоциклет. За някого това може да звучи провокативно и дори скандално, но повечето свещеници ще се съгласят с това.

Няма много смисъл да подарявате букети с цветя, които утре ще повехнат или скъпи безполезни сувенири, или помпозни подаръци – например икони с позлатен обков.

Познавам една енориашка, която отделя една десета част от заплатата си, отива при своя свещеник и казва: „Отче, това е за храма, а това е за Вас лично.“ Като правило даряваме на църквата. Но по думите на Светото Писание служещите в олтара от олтара се хранят. Не е тайна, че по-голямата част от свещениците днес живеят повече от скромно. При това те много внимателно се отнасят към формулировките и щом дарението е за храма, никога няма да го похарчат за свои нужди, колкото и неотложни да са те. Много свещеници се притесняват да вземат пари на ръка: „Нямам нужда, по-добре за храма…“.

За съжаление, не само с такива пастири се сблъскват миряните. Свидетели сме на случаи, когато свещеникът не се грижи за паството, живее в свой собствен свят. Или още по-страшно, ограбва енорията. Как трябва да постъпваме в такива случаи?

Трудно ми е да отговоря. Мога да се застъпя единствено за тези свещеници, които действително се грижат за своите енориаши и съм благодарен на Господа, че повечето от моите познати са именно такива. По Божия милост не съм се сблъсквал с откровени циници и нямам никаква представа какво се случва в душите им, с какво живеят. Единственото, което мога да кажа е, че трябва да се молим за тях. | www.pravmir.ru

Интервюто е публикувано със съкращения

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска