Пастирското прегаряне: да не премълчаваме нищо

Каква е разликата между „прегарянето“ и изначалната хладност към служението? Съществуват ли практически методи, чрез които да се борим с пастирската умора и апатия? На тези въпроси отговор предлага настоящото интервю с прот. Павел Великанов, доцент в Московската духовна академия и главен редактор на портала „Богослов.Ру“.

Отец Павел, обикновено говорим за прегаряне при социалните работници. А какво представлява пастирското прегаряне? Какви са специфичните му симптоми?

Да, действително, професионалното прегаряне е по-често срещано сред хора, които по характера на своята дейност активно взаимодействат с останалите: това са учители, лекари, социални работници. Какво е „пастирското прегаряне“? Не бихме могли да му дадем по-добро определение от онова, което дава Светейшият патриарх, а именно: „състояние, когато свещеникът губи мотивация за носене на пастирското служение, състояние на хронична умора и апатия, съпровождана от съмнения за наличие на пастирско призвание и правилност на избора на свещенослужението като дейност и като начин на живот“.

Независимо от професията, прегарянето се характеризира най-вече с три признака: емоционално изтощение, деперсонализация и съмнения в професионалната пригодност. С други думи, когато работата престане да ни радва, когато вече нямаме никакви сили да отделим дори минимално внимание на околните и всичко това поражда в душата ни дълбока неудовлетвореност от живота и от нашето място в него.

Що се отнася до свещенството, проблемът придобива още по-остри измерения: амплитудата между човешката святост и мерзост, с която постоянно се сблъсква духовникът, е несравнимо по-голяма, отколкото при която и да е друга професия, дори сред работещите в наказателната сфера. При това пастирът е длъжен да намери в себе си сили да не осъди, да не отблъсне и да не възненавиди човека, дошъл на изповед при него.

Свещеникът, който служи редовно, е поставен пред много по-висок риск в сравнение дори с най-ревностния и благочестив мирянин: той постоянно стои пред огъня на божествената благодат, от една страна, и пред бездната на човешкия грях, от друга.

Темата за „прегарянето“ е изключително многопластова, но не трябва да бъркаме това понятие с неверието, богоотстъпничеството, падането в тежък грях или страст, макар че всичко това лесно може да попадне в един общ котел. Не бива да гледаме на „прегарянето“ като на „духовна проказа“. Всеки загрижен за спасението и на себе си, и на своето паство свещеник в една или в друга степен преминава през възходи и спадове, чрез усилване и отслабване интензивността на подвига и духовния живот. И в това няма нищо трагично.

Прегарянето като остра криза на смисъла, ако бъде правилно преодоляно, повишава съществено качеството на целия религиозен живот: ненужното изгаря, а онова, което остава – се превръща в истинска, неподправена ценност. Затова не бих говорил за „прегарянето“ като за „неизбежно зло“. По-удачно е да говорим за него като за особен, много важен опит в богооставеността и призив да бъдем верни на Христос дори до смърт.

В своя статия на тази тема* отпреди две години, аз съпоставих симптомите на прегарянето и унинието, като същевременно показах, че това не са идентични явления. Ако трябва да говорим за разликите между прегарянето и обикновената леност, тук на първо място изпъква функционалната недееспособност на свещеника, а съвсем не нежеланието му да изпълнява своите задължения. Именно това и позволява да говорим за пастирското прегаряне като за комплексен проблем, духовно-психологичен, изискващ съответно и комплексен подход в терапията.

За ленивия духовник е достатъчно по един или друг начин да бъде „мотивиран“ към нормално служение, а в случая с „прегорелия“ духовник това вече не само че няма да помогне, но най-вероятно ще доведе до още по-голямо задълбочаване на кризата.

А как можем да се противопоставим на прегарянето? Бихте ли дали практически съвети?

Най-добрият начин за противодействие на прегарянето е здравата християнска община, която обича своя пастир такъв, какъвто е и е готова да се изправи в негова защита. Но уви, такива общини у нас са твърде малко. Най-често в нашата страна свещеникът бива възприеман като безотказен удовлетворител на индивидуалните религиозни потребности, като обект на духовно потребителство от страна на енориашите. Това не може да не доведе до прегаряне.

За съжаление, у нас нерядко гледат на свещеника като на „православен супергерой“, който, където и да отиде – навсякъде ще успее да реши проблемите на хората, дори те да са от изключителна сложност. Всъщност, пастирът е неотделим от паството си, и процесът на духовно израстване на общината заедно със своя свещеник – е дълъг и нелек. Когато свещеникът се окаже в своеобразна безтегловност, не усещайки благодарността на енориашите си, в такова състояние е твърде лесно той да започне да си мисли за липсата на призвание към пастирство.

Съществува и другата крайност: когато хората съзнателно или несъзнателно създават в енорията култ към „стареца“, и това все повече започва да харесва на самия духовник; той се старае във всичко да отговори на очакванията на своето паство – в резултат на което привичното благочестиво лицемерие се превръща в непрестанно лицедейство: в някакъв момент този свещеник се оказва буквално смазан от лъжливия образ, създаден от духовните му чеда.

Култивирането на различни харизматични дарове, изискването им от своя духовен наставник: непогрешимост на мненията и точност на благословенията, пророчески видения, действеност на молитвите, образцовост във всички добродетели – всичко това превръща предстоятелят на църковната община, неотделим от нея, в своеобразен „супершаман“, в ръцете на когото са всички ключове и към житейското благополучие, и към Царството небесно. Възпитаването в паството на правилно разбиране за свещенството, за неговата роля и място в общината – е прекрасен антидот не само на прегарянето, но и на много други болести на пастирското служение.

Второто лекарство – е архиереят, който обича своите духовници и не се притеснява да общува с тях като с братя в Христа, а не като с обречено-подчинени. Колкото и да е парадоксално, една от причините за прегарянето е хроничната самота на свещеника, липсата на близки и равнопоставени приятели, невъзможността за обсъждане на своите проблеми, горести и съмнения на един език с хора, готови да го чуят и да продължат да го обичат. В идеалната ситуация този истински баща трябва да бъде управляващият архиерей.

Ако говорим за практически съвети, то първото, което е необходимо да се направи при появата на признаци на прегаряне – е да се отнесем към свещеника като към нормален човек, с разбиране. Все пак свещенството не е пожизнена диагноза, а призвание.

И ако духовникът е преуморен, е нужно да му бъде дадена възможност за пълноценен отдих. Ако той е на границата на психичния срив от безкрайната енорийска въртележка – нека да му бъде осигурено време на пълно спокойствие и тишина. Без тези на пръв поглед елементарни неща всичко останало може да увисне във въздуха. А какви да бъдат следващите стъпки, е по-сложен въпрос. В идеалния случай тук следва да се намесят опитни духовници психолози, имащи голям опит в работата с подобни ситуации, умеещи да различават душевните и психо-соматичните проблеми от смисловите и духовните. Но такива специалисти, доколкото ми е известно, днес у нас няма. Което не означава, че при наличието на желание те не могат да се появят в нашата Църква след 10-15 години, например.

Как да забележим, че прегарянето скоро ще настъпи, има ли някакви „предвестници“? За прегарянето при социалните работници е написано немалко, а какви „предупредителни сигнали“ могат да съществуват при духовниците?

Ако не беше Божията благодат, винаги изцеляваща немощите и запълваща недостигащото, ако не беше редовното служене на Евхаристията и причастяването – всеки свещеник би изгорял, подобно на кибритена клечка, едва успяла да се разпали. Струва ми се, че първият сериозен „сигнал“ е забележимото намаляване на отклика на душата при богослужението, когато сърцето престане да изпитва вдъхновение от любимите молитви, песнопения, празници, моменти от службата – а това е твърде индивидуално при всекиго. И изброеното не е резултат от епизодична преумора или от неочаквано възникнали скърби, а дълго проточило се състояние. При това, такова състояние не може да бъде преодоляно с усилия на волята: ражда се усещането, че нещо в душата се е „пречупило“…

За излизането от подобно състояние понякога е достатъчно свещеникът своевременно да бъде пуснат в отпуск, или поне да му бъде предоставена възможност за прекарване на повече време сред семейството – тук съществува огромен избор от средства в ръцете на разумния архиерей, ако разбира се, той не се отнася към своите духовници като към безлични винтчета от огромната епархийска машина.

Защо в текстовете на светите отци не откриваме нищо за прегарянето? В древната Църква не се ли е срещало такова състояние сред пастирите?

Защото в онова време не е съществувала социалната психология, и светите отци са се интересували повече от вътрешното устройство на душата и нейния път към спасение, отколкото от правилното функциониране на елемента на системата – дори ако става дума за църковната система. Затова отците говорят за „каменно безчувствие“, за униние и за действието на другите страсти, гледайки право в тяхната сърцевина. Уви, днес ние стоим толкова далеч от подобно отношение един към друг дори вътре в Църквата, че опитите за борба с „прегарянето“ чрез архипастирски призиви „да не униваме и да се молим повече“ – няма да принесат полза.

Какви са отличителните белези между прегарянето и разочарованието от служението? Кога разочарованието се маскира като „прегаряне“?

Въпросът е доста сложен. Искам да стигна до него чрез друг въпрос: кое е по-важно – свещенството или християнството? Тъй като съществува не само оттеглянето от свещенство, но и отказът от очевидно свещеническо призвание – какъвто е случаят например със Сергей Йосифович Фудел: той не става свещеник, но в горнилото на страданията се формира като истински богослов и тайносъзерцател. Може ли човек, напуснал свещенството, да остане християнин и да има реална надежда за спасение? Или той вече принадлежи към категорията на отхвърлените от Бога и в сегашния, и в бъдещия живот? Отговорът на този въпрос не е толкова очевиден. Разбира се, няма грях, който да побеждава Божията любов. Но човек, веднъж вкусил от Трапезата Господня като неин извършител, като предстоятел пред Божия Престол, никога вече не би могъл да започне живота си „на чисто“, като че това изобщо не се е случвало. Служението не е просто някакъв „житейски опит“: това е опитът от принципно ново, битийно, онтологичично състояние. Ще повторя още веднъж: свещенството е призвание, а не диагноза; призвание да обичаш Христос „повече, отколкото тия“ – и единствено поради тази причина да имаш дръзновение да „пасеш Христовите агънца“ (Йоан. 21:15 – бел. прев.). И ако на пастирското поприще възникват трудности, ако човешкото сърце незнайно защо, в някакъв момент захлопне пред Христос и се отвори за някого другиго или за нещо друго – във всички случаи това е огромна житейска драма. Не познавам нито един бивш свещеник, оттеглил се по различни причини от своето служение, в чиято душа да не живее тъга по най-главното, от което се е лишил – служенето на Божествена Литургия. Но в ситуации, когато е трябвало да бъде направен избор: или да лъжеш постоянно Бога и хората, скривайки своето грехолюбие, или да изповядаш публично своята немощ и да свалиш от себе си свещения сан – те са избирали второто. Това ги характеризира като хора, може би, и „прегорели“, но съвсем не „изгорели в съвестта си“.

„Прегаря“ само онзи – подчертавам тези думи! – който е горял, горял ярко, жертвено, със себеотрицание. Да говорим за „прегаряне“, когато вчерашният ученик е попаднал случайно в семинарията, повъртял се е там няколко години, бил е ръкоположен от безизходица и под натиск, не се е напрягал особено в свещеническата дейност, паралелно живеейки обикновен, светски живот – а после, след няколко години обявява за своето „прегаряне“ и снемане на сана – това, разбира се, е смешно. В подобна ситуация не е имало и следа от горене и прегаряне, а само елементарна небрежност и безотговорност от страна на семинарията и архиерея.

Вие работите в семинария, там засяга ли се темата за „прегарянето“ със студентите на лекции, в частни беседи?

В курса по пастирско богословие биват дискутирани множество подобни въпроси, но трябва да разберем, че реалността на енорийския живот нерядко е много по-жестока и сурова, отколкото дори най-ужасните „страшилища“, рисувани някога в учебните аудитории. Затова никакви универсални рецепти за намаляване на случаите на оттегляне от свещенството не може да има. И „прегарянето“, и снемането на сана, и отказът от монашески обети – всичко това са много важни показатели за общото качество на християнския живот в Църквата. Не бива да премълчаваме тези показатели, да ги омаловажаваме с фрази от типа: „от нас си отиват само онези, които никога не са били наши“, а да се отнасяме към тях като към „сигнали“ свише, които ни подтикват към сериозен размисъл, преосмисляне, а често към истинско покаяние и промяна. І www.nsad.ru.

* Статията, за която говори прот. Павел Великанов, е преведена и публикувана в портала „Православие.БГ“ със заглавие „Кризата на пастирското служение и синдромът на професионалното прегаряне (burnout)“ – бел. прев.

Превод: Радостина Ангелова