Патриарх Алексий: Служението на епископа е всекидневно умиране за своето паство

Всяка среща на Патриарха със свой събрат от друга поместна Църква е извор на радост и вдъхновение както за самите Първоиерарси, така и за пасомите. Такива срещи се врязват задълго в паметта. Аз с удоволствие си спомням за срещите ми със Светейшия Патриарх Вартоломей в Одеса и Витлеем. Надявам се, че те не са били последни и че пак ще се радваме на възможността за непосредствено общуване. Колкото за съществуващите разногласия между двете Църкви, те не са толкова големи, че да разрушат молитвеното общение, което ги свързва, и не се отразяват върху нашите лични взаимоотношения.

Много православни Патриарси и митрополити заявяват, че Московската патриаршия има експанзионистични намерения. Учредяването на нови митрополии, действията в Близкия Изток и Азия, където се стараете да строите храмове – това са само някои от въпросите, които предизвикват техния скептицизъм. Какво целят тези действия на Руската православна църква?

Годините след разпадането на Съветския съюз са години на масова емиграция от страните, които бяха негова част. Днес нашите съотечественици живеят и работят в най-различни места по света. Захвърлени далеч от родината, тези хора изпитват остра потребност от пастирски грижи, от богослужение на разбираем за тях език. Ние не можем да им го откажем и затова откриваме нови енории за тях.

Само през първата половина на ХХ век, след революцията и гражданската война, е имало толкова широк процес на създаване на нови руски общини, какъвто виждаме сега. Нещо подобно е имало и в историята на гръцките Църкви. В частност след катастрофата в Мала Азия многократно разрасналата се гръцка диаспора по целия свят е създавала активно нови църковни структури.

Искам да подчертая, че в нашия случай зад тези крачки изобщо не се крият някакви недружествени или експанзионистични намерения спрямо братските Православни Църкви. Та нали почти всичките  нови енории се създават в тъй наречените страни на диаспората, т. е. извън пределите на автокефалните поместни Църкви. Когато пък става дума за каноничната територия на някоя поместна Православна Църква, откриването на енория или представителство е предхождано от задължително съгласуване със Свещеноначалието на тази Църква.

Турция постоянно оспорва вселенската роля на Предстоятеля на Константинополската църква. Наскоро лидерът на ултрадясната организация "Сивите вълци" заяви, че дори Патриархът на цяла Русия не признава  Константинополския Патриарх за вселенски. Наистина ли е така? Признавате ли Патриарха за вселенски?

Аз не един път съм изразявал братското си съчувствие на Светейшия Патриарх Вартоломей във връзка с непрестанните агресивни акции на турските екстремистки групировки от типа на "Сивите вълци" срещу Константинополската църква. В своите действия и заявления тези организации преследват една-единствена цел – да нанесат максимална вреда на Православната Църква.  

Колкото за това дали трябва да наричаме Константинополския Патриарх "вселенски", Руската църква признава, разбира се,  тази исторически сложила се титла, използва я в богослуженията си и в своята преписка. При това ние не смятаме, че въпросната титла подразбира някаква световна юрисдикция, защото в този случай тя би отговаряла по-скоро на католическата, а не на православната еклезиология. Става дума за наследството на византийската епоха, запазено в църковната памет, въпреки че политическата реалност на "Новия Рим" е отдавна в миналото.

В течение на 40 години православните християни работят за подготовката на всеобщ Свещен Събор на Православната Църква, който би решил  насъщните проблеми, които стоят пред паството, и при всички случаи би дал сигнал за единение на всички вярващи. Съборът и досега не е свикан. Какви фактори пречат на това? Възможно ли е изобщо неговото свикване?

Процесът на подготовка на Светия и Велик Събор на Православната Църква е за момента фактически спрян поради възникналия не по наша вина естонски църковен проблем. Това, разбира се, не може да не предизвиква съжаление – та нали в подготовката на Събора са вложени толкова усилия и време на православните богослови. Ние обаче не губим оптимизъм и вярваме, че в известно на Господа време Съборът непременно ще се състои, демонстрирайки единството на православния свят.

Много украински политици смятат, че тяхната държава трябва да се сдобие със собствена Църква и да се отдели от Московската патриаршия. Какво мислите Вие по този въпрос? Какво бихте казали на Вселенския Патриарх, от когото те от време на време се опитват да получат автономия или автокефалия?

Църквата не трябва да живее по законите на политиката и политическите дейци не трябва да се месят в нейния вътрешен живот. Украинската православна църква сама има правото да избира своя по-нататъшен исторически път и тя трябва да направи този избор без всякакъв външен натиск – независимо дали той е по политическа или по църковна линия.

В момента мнозинството нейни чада не искат да прекъсват духовната връзка с Руската православна църква. Трябва да се съобразяваме с мнението им, защото в такива случаи пренебрегването на волята на мнозинството може да доведе до тежки проблеми и раздори в Църквата. Има много такива примери в историята.

Да си спомним печалния естонски опит, когато в угода на амбициите на шепа чиновници и желанията на малка група вярващи (по-малко от една десета от православната община в Естония), бяха предприети прибързани и необмислени крачки, които разрушиха за десетилетия църковния мир в тази страна.

Украйна е несъпоставима с Естония по своите мащаби и по влиянието, което Православието има в живота на народа. Повтарянето на чуждите грешки може да доведе до катастрофални последици не само за Украйна, но и за целия православен свят. Затова аз призовавам Негово светейшество Патриарх Вартоломей да прояви особена отговорност и предпазливост във всичко, което засяга Украйна.

Преди около месец делегация на Светия престол посети Московската патриаршия и проведе преговори с представителите на Вашето обкръжение. Възможно  ли е папа Бенедикт ХVІ да посети Русия? Може би целта на папската делегация е била, както смятат мнозина, да сключи някакво двустранно съглашение между Московската патриаршия и Римокатолическата църква?

Наистина през октомври миналата година в Москва пристигна делегация на Ватикана начело със секретаря по външните работи на Светия престол архиепископ Джовани Лайоло. Те дойдоха тук по покана на министъра на външните работи на Русия Сергей Лавров. Посещението им имаше планов работен характер в рамките на отношенията между Русия и Ватикана.

По времето на гостуването си в Москва делегацията се срещна с председателя на Отдела за външноцърковни връзки на Московската патриаршия митрополит Кирил. Бяха обсъждани въпроси, свързани със сътрудничеството на Руската и Римокатолическата Църкви пред лицето на различни международни проблеми в контекста на нашите отношения с Европейския съюз и Съвета на Европа. За никакво двустранно споразумение между Ватикана и Московската патриаршия не е ставало и дума.

Дали е възможно посещение на папа Бенедикт XVI в Русия? Трябва да кажа, че нашата позиция остава неизменна. Ние не отхвърляме възможността папата да посети Москва или да се срещнем с него на неутрална територия, но смятаме, че първо трябва да се преодолеят проблемите между нашите Църкви.

Става дума за католическата мисия в Русия и другите страни на ОНД сред хора, кръстени в Православието, а също и за крайно недружествената политика на лидерите на украинското униатство спрямо каноничната Украинска православна църква. Надявам се, че  Ватикана ще предприеме конкретни стъпки за промяна на ситуацията към по-добро. Без това нашата среща би била само едно протоколно мероприятие, което не би донесло облекчение на хората, изпитващи болка от небратските действия.

Смятате ли, че  новият  понтифик ще помогне за изглаждането на разногласията между Римокатолическата и Православната Църкви?

Ние възприехме със задоволство изявленията на папа Бенедикт ХVІ, че той се стреми да изглади противоречията, които забавят развитието на православно-католическия диалог.

Днешният лидер на Римокатолическата църква е известен като сериозен богослов, познавач на православната традиция, осведомен за целия комплекс проблеми между Православната и Католическата Църкви. Неговата позиция съвпада в много отношения с православната, особено в сферата на християнската нравственост. Както и ние, той говори за необходимостта от утвърждаване на християнските ценности в съвременния свят. Убеден съм, че той притежава необходимия авторитет, за да даде сериозен тласък за подобряването на православно-католическите отношения.

Вие сте в много добри отношения с руския президент Владимир Путин и с водещите представители на правителството. Как бихте определили отношенията между Църквата и държавата в съвременна Русия?

Според руския закон Църквата и държавата са разделени, но това не трябва да води до изтласкване на вярата от живота на обществото. Става дума само за едно естествено разграничаване на компетенциите на Църквата и на властта. Тежкото наследство на богоборските революции, родили принципа на радикалния секуларизъм, е неприемливо за Русия и другите страни с хилядолетна духовна традиция. Тази традиция не може да бъде волунтаристки изолирана от живота на милионите хора.

Опитът на общественото и държавно строителство, натрупан през вековете на християнското битие на нашия народ, трябва да бъде поставен отново на дневен ред. В противен случай ни очаква катастрофа. Слава Богу, осъзнаването на това постепенно пречиства атмосферата в нашата страна. Благодарение на тясното взаимодействие на Църквата и държавата в руското общество се засилва увереността, че земното добруване е немислимо без следване на определени нравствени норми, които проповядва Църквата и които са необходими не само за вечното спасение на човека, но и за спокойното, устойчиво развитие на страната и нейния народ.

Да благодарим на Бога, че в миналото останаха времената на гоненията, диктата и доминирането в отношенията между Църквата и държавата. Днес тези отношения постепенно се превръщат в свободно партньорство заради духовното и материално добруване на хората, заради мира и благополучието на Русия и другите страни.  

Областите на това партньорство са многобройни – това са миротворството, грижата за опазването на нравствеността в обществото, делата на милосърдието и благотворителността, подкрепата на институцията на семейството, нравственото и патриотично възпитание на младото поколение, запазването на културното и историческото наследство и много други неща. Именно този път — пътят на съработничеството — са избрали Църквата и властта в много държави на Европа, в това число и в Гърция.

Кой според Вас е най-големият човешки  недостатък, който Предстоятелят на Църквата трябва да избягва?

Огромен е броят на задълженията на Патриарха. Повечето от тях са свързани с непосредствено, всекидневно, а понякога и всекичасно общуване с хора от различен ранг и положение. Според мен в тази ситуация Предстоятелят на Църквата трябва преди всичко да избягва да бъде раздразнителен и гневлив, защото тези на пръв поглед незначителни пороци могат да доведат до прибързани и дори несправедливи решения, които ще му тегнат на съвестта, а в по-лошия случай могат и да нанесат вреда на душите на много хора.

Не по-малко опасни са греховете на гордостта и любоначалието, които могат да превърнат служенето на Църквата и на хората в търсене на земни почести и власт. Служението на епископа трябва да бъде всекидневно умиране за своето паство.

«Нека моето име да загине в историята, само Църквата да има полза», казваше един от руските Патриарси през страшните години на гоненията. Трябва винаги да помним, че суетата неизбежно ще се пречупи о скалата на живота, а верността на Бога и жертвеното служене на Неговата Църква пребъдват вовеки.

Кое е най-голямото човешко достойнство?

Достойнството на човека е преди всичко неговата духовна сила, противостояща на стихиите на света. Затова най-голямото достойнство може да се определи като самопреодоляване заради Христа, като власт на духа — висшето начало в човека — над душата и тялото, над обстоятелствата на живота.

Достойният човек трябва да преодолява в себе си низкото начало, заплашващо да го превърне в играчка на страстите и стихиите на този век. Така че най-голямото според мен достойнство на човека е непрестанната му решимост да следва Божиите заповеди и духовните усилия, които той полага за това.

Европейските политици, които участват в диалога между Православната Църква и Европейската народна  партия, нерядко характеризират Руската православна църква като националистическа. Как мислите, какви Ваши постъпки или решения са могли да формират такъв образ, дори ако смятате, че той  не отговаря на действителността?

Трудно ми е да кажа какво е накарало политиците, споменати от Вас, да определят така нашата Църква. Не ми се иска да мисля, че става дума за злонамерена предубеденост. По-скоро причината е баналната неосведоменост на тези хора за реалната ситуация в нашата страна и в нашата Църква, обединяваща около евхаристийната чаша православни християни от над 100 народности. Ще кажа направо: помнейки думите на Христа Спасителя "Който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън" (Йоан 6: 37), ние сме открити за всички, които изповядват светата православна вяра.

Становището на Руската православна църква по проблемите на междунационалните отношения е изчерпателно изразено в Основите на нейната социална концепция — документ, приет на юбилейния Архиерейски събор през 2000 г. Например, разделът "Църквата и нацията" на този документ недвусмислено гласи: "Националните чувства могат да станат причина за греховни явления – такива са агресивният национализъм, ксенофобията, националната изключителност, етническата вражда. В своята крайна проява тези явления нерядко водят до ограничаване на правата на личностите и народите, до войни и други актове на насилие".   

Делението на народите на "по-добри" и "по-лоши" противоречи на православния мироглед. Още по-далеч от Православието са онези учения, които слагат нацията на мястото на Бога или подценяват дотолкова вярата, че я смятат само за един от аспектите на националното самосъзнание. Православната Църква се противопоставя на тези греховни тежнения и реализира своята мисия на примирителка на народите, въвлечени във вражда. Примерите за успешни миротворски усилия на нашата Църква са широко известни както в Русия, така и отвъд нейните граници.

                                                                                                      Превод: Андрей Романов