Патриарх Кирил: Ние сме народ, способен да брани своите светини

На 9 септември т.г. Негово светейшество патриархът на Москва и цяла Русия Кирил отговори на въпросите на известния руски журналист и тв-водещ Дмитрий Кисельов. В интервюто, което бе излъчено от канала “Русия“, патриархът даде оценката си за последните провокации, нападения и открита медийна кампания срещу РПЦ, чийто връх стана кощунствената акция на групата “Pussy Riot“ в московската катедрала “Христос Спасител“. Публикуваме интервюто със съкращения.  

Ваше Светейшество, Църквата се сблъска с истинска агресия. Ако питате мен, това е проява на едно по-широко явление, наречено аномия. Аномията е термин, въведен от френския философ и основател на социологията Емил Дюркем още през по-миналия век. Това е ценностният вакуум, липсата на всякакви ориентири. Не Ви ли се струва, че нашето общество е на прага на това явление или пък отчасти вече се е потопило в това състояние?  

Ако трябва да се изкажа с две думи за онова, което се извърши и продължава да се върши като агресия срещу Църквата, то това явление не е случайно, разбира се. Не ме оставя мисълта, че това е нещо като “разузнаване с огън“. Някой иска да провери колко дълбока е вярата и предаността на руснаците към православието. Та нали много хора вече отдавна бяха “погребали“ всяка способност на нашия народ, поне на мнозинството от него, за самоорганизация, за защита на някакви ценности, за защита на своята позиция. Няма да цитирам оскърбителните изказвания по адрес на нашия народ от страна на хората, които се смятат за “креативна класа“, – така или иначе, това е един пренебрежителен поглед отгоре надолу. И ето че сега сякаш настъпи време за такава “проверка“, особено след като всички видяха какво се случи, когато Поясът на Богородица беше донесен за поклонение в Русия. Всички помним каква беше реакцията на медиите спрямо тези милиони хора, които се тълпяха пред храмовете. Изглежда, че е дошло времето да се провери: наистина ли този народ толкова държи за вярата си? И ако е така, то способен ли е да я защити? Пък и изобщо да защити каквото и да било? И се извършиха тези провокации.

Днес, мисля, че всички, които организираха провокациите, се убедиха, че са изправени не пред безличната маса на едно тихо, аморфно мнозинство, а пред народ, който е способен да брани своите светини.

Но това не е агресия само срещу Църквата. Това е агресия срещу всякакви ценности изобщо. Църквата не е ценност. Жертвите на НКВД не са ценност. Човешкият живот не е ценност. Историята не е ценност. Изобщо един антиценностен протест. Тъкмо това не просто огорчава, възмущава хората, ами докарва едни от тях до униние, други до ярост…

Абсолютно вярно. Но трябва да добавим и това, че това е агресия срещу културното ни ядро, срещу нашия цивилизационен код. Понятието “светиня“ винаги е заемало централно място в живота на народа. Оттук и самото име “Светая Рус“ – не защото сме имали много храмове, а защото най-голяма ценност за народа е била светостта и понятието “свещено“. Именно по това сърце, по тази ценностна доминанта беше нанесен ударът.

Прав сте и за друго. Става дума за предизвикателство спрямо ценностното измерение на живота като такова. Ето, Вие споменахте Дюркем, но нали тъкмо той е обръщал голямо внимание на моралното състояние на обществото, тъкмо той е казвал, че моралът е задължителен минимум и сурова необходимост. Моралът е нещо като хляб за живота на обществото, без него обществото се разпада, и това е абсолютно вярно. Не бива да смятаме – а нали днес мнозина настояват тъкмо върху това, отричайки важността на моралното измерение в обществените отношения, – че най-важно е правото, че правото удържа хората в някаква общност. Но какво стои зад правото? Заплахата от наказание. Живеем заедно, само защото ако нарушаваме правилата на съвместния живот, ще ни напердашат. А моралът е нещо друго. Той е вътрешният мотив за съвместен живот. Той е онази духовна спойка, който съединява хората в едно цяло. Това наистина е едно фундаментално понятие, без което човешката общност се разпада.

И тук бих искал да кажа още нещо. Хората, които изобщо отричат Бога, смятат, че моралът е привходящо явление, културен феномен. Променя се културата, променя се контекстът, в който живеят хората – променя се и моралът. В действителност не е така. Ето, вижте нашето съвремие – какви ли не сили бяха хвърлени, за да се разклатят моралните основи на живота на народа, и пак не се получи. Вижте какво казва статистиката, най-различни социологически организации потвърждават: абсолютното мнозинство от хората у нас не приемат кощунството. Процентът на хората, които одобряват кощунството, е в рамките на социологическата погрешност. Абсолютното мнозинство на нашия народ иска закони, които да ограничават разпространението на греха. За какво говори това? За това, че моралното чувство е силно у хората.

Ваше Светейшество, една от насоките на агресията – това са обвиненията, че Църквата у нас се е сраснала с държавата. Как отговаряте на подобни нападки?

Отговаряме с една дума: това е мит. Създаден специално мит. Та нали Църквата трябва да се атакува от някаква мирогледна позиция и тази мирогледна позиция трябва да се измисли. Ето защо днес се създава този мит за “срастването“ на Църква и държава, за “клерикализацията“ на нашия живот. Защо се прави това? За да се покаже, че чрез това срастване Църквата претендира да управлява вашето съзнание, вашата воля. Това е нещо като псевдоидеология, която ни се налага на мястото на комунистическата идеология. А от всичко това се прави изводът: Църквата е опасна от гледна точка на свободата, тя ще пороби вашето съзнание.

А сега да минем конкретно към обвиненията. И тъй, “срастването“. Е добре, нали имаме “Основите на социалната концепция“ на Руската църква. Журналистите, преди да разпространяват този мит, да бяха взели това малко книжле и да бяха погледнали какво се казва там по въпроса за взаимоотношенията Църква – държава. Църквата брани своята независимост. Церквата смята, че само една свободна Църква е в състояние да влияе духовно на хората, че всяко срастване, всяко клерикализиране на държавата е безкрайно опасно за християнската проповед. Вече сме минали през всичко това през дореволюционния период. Тогава имаше срастване, но не по вина на Църквата, а по вина на държавата, която беше окупирала Църквата. И така, няма ни един документ, нито едно изявление, нито една дума на патриарха, въз основа на които може да се направи извод, че има “срастване“.

В такъв случай откъде се е взело всичко това? Ами ето откъде. През последните 20 години същата тази Църква, която беше обвинявана в бездейност, в неспособност да има мисия в днешния свят, реализира много големи резултати в религиозната просвета на нашия народ. Нашият народ отново става православен. Днес пред очите ни в храмовете, дори чисто визуално, по времето на пасхалната служба, на големите празници, стои един друг народ. Това са хора на средна възраст, мъже и жени с деца в ръцете, това са младежи, това са деца, това са възрастни хора – целият ни народ е там.

Е добре, нека тогава да видим, как трябва да се държи един вярващ политик, член на Православната Църква, ако той влиза в диалог с Църквата. Трябва ли той да се дистанцира в този момент от убежденията си? Той разговаря с Църквата като неин син. Той влиза в доброжелателен диалог с Църквата. Защо само от този факт, че президентът или премиерът веднъж или два пъти в годината се молят заедно с патриарха, трябва да правим извода, че има “срастване“? И защо трябва да лишаваме тези хора, които са вярващи християни, от правото да се помолят, в това число и заедно със своя патриарх? А всъщност само това, само тази картинка възбужда нездравите чувства на всички, които не желаят засилването на Църквата в нашето общество.

Още една картинка, която се сочи от нашите противници, за да докажат “срастването“: посещението на патриарха в базата на ядрените подводници във Вилючинск. И какво от това? А защо не се прави извод за срастване на Църквата с американската държава, когато ни показват американските военни капелани в Афганистан? Защо не възниква този въпрос, при положение, че в армиите на почти всички европейски страни работят професионални капелани? Патриархът дойде по покана на моряците, за да им каже думи на признателност. Той дойде при своето паство, защото повечето моряци са вярващи хора. Е, какво срастване има тук? Това е, ако щете, пастирско, мисионерско посещение. А те го сочат на хората и викат: “Я гледайте, какво срастване!“

Тук има подмяна на понятията. Не някакво “срастване“, а християнизацията на нашето общество – ето кое плаши нашите опоненти. Ето къде ги стяга чепикът, както се казва! Страх ги е от това, че православието, което беше на практика разрушено по съветско време, за 20 години успя да се върне в живота на своя народ. Разбира се, все още не така, както би ни се искало, но може би цялата тази пушилка се вдига тъкмо за това – за да ни спре. Искам обаче да им кажа: няма да ни спрете!

Благодаря Ви за интервюто, Ваше светейшество.

Източник: patriarchia.ru

Превод (със съкращения): Андрей Романов