Пламен Сивов: Християните трябва да запазят истината

Интервю на списание Ти с Пламен Сивов, директор на фондация Покров Богородичен.

Сивов: Точно защото се говори на всички нива, това отразява различни подходи към феномена култура. Има една цяла научна област – културология, която се занимава с културните прояви на човека. Там подходът може да бъде както научно-аналитичен, така и чисто интуитивен, чисто креативен – когато човек започва да прави култура. В този случай той не си задава въпроса какво е това култура. Винаги, когато си мисля за културата, се връщам към самата дума “култура”. Тя идва от думата култ. Много често забравяме, че културата е свързана с идеята за трансцедентното. Това са формите на изразяване на едно общество и неговото отношение към отвъдното. Тези форми могат да бъдат най-различни по своя характер. С други думи, културата е една безкрайно пъстра област, но винаги в центъра й стои нашето отношение към свещеното и претворяването му в някакви осезаеми форми. Александър Мен в книгата си “Син Човешки” описва как римските войници нахлуват в Иерусалим няколко десетилетия преди раждането на Христос. Те влизат в Светая Светих на юдейския храм и очакват да видят там идоли и следи от човешки жертвоприношения. По това време за Светая Светих са се носели какви ли не слухове в римския свят. Когато предводителят им влиза в олтара, той остава като парализиран пред това, което вижда. Стаята била напълно празна. За него като римлянин, отгледан в една култура изцяло свързана с поклонението на видими образи, идеята, че един цял народ се покланя на абслолютно неизобразимото присъствие (което всъщност е истинското Присъствие) е била напълно непонятна. Оттук можем да тръгнем когато размишляваме за културата. В самата си същност, културата се отнася до нещо абсолютно неизобразимо. Когато обаче говорим за сферата на разума, за сферата на чувствата, тъй като човекът е комплексно същество, той има нужда да преведе трансцедентното на езика на ежедневието и тогава той започва да “ражда” култура. В този смисъл, ако културата загуби своя изначален източник, а именно поклонението, усещането за пълната отвъдност и неизказуемост на всички тези неща, които изразява, тя се превръща в това, което виждаме днес – създаване на форма заради самата форма. Това е култура, загубила връзката със своето съдържание, нехристиянска култура. Големият вододел, който наблюдаваме в нашия век е именно между двата типа култура – културата сама за себе си и културата като хваление, като служение, като порив към Бога. Този вододел ще продължава да се задълбочава. Затова може би християните трябва да са особено внимателни и да знаят истинските източници на културата, когато причисляват едно или друго проявление на човешкия дух към тази сфера. В този смисъл, не всичко, което се нарича култура, е култура.

ТИ: Културата винаги приема някакъв национален облик. В този смисъл, какво представлява българската култура?

СИВОВ: Както отделните хора имат своя неповторима ценност в Божиите очи, така и отделните нации са уникални. Разбирането за уникалността на човешката личност е нещо особено присъщо на християнството. По същия начин и идеята за неповторимостта на отделната нация е много важна в християнския мироглед. Тук имаме примера на Израил – богоизбрания народ. Но както Израил е богоизбран, така може да се каже,че всеки народ е богоизбран да бъде неповторим съсъд на Божията благодат. Голямото предизвикателство пред всяка нация е да разбере своето уникално място в този хор от нации, които славят Бога, всяка по свой начин. В този смисъл българската култура е в най-големия си разцвет точно когато е най-тясно свързана с християнството. Всичко онова, което наричаме Златен век или апогей на българската култура, по един или друг начин е свързано с християнството. Има много опити да се докаже, че българската култура има нещо общо с тангрическия култ, с някакви нехристиянски идолопоклонически практики. Всъщност това са само теории. В нашето самосъзнание като нация ние нямаме никакви индикации, че сме постигнали някакви значителни културни постижения извън християнството. Когато се твърди, че голям принос към българската култура имат религиозни групи като богомилите, обикновено реагирам отрицателно. За мен тези твърдения отразяват едно чисто светско отношение към културата. То търси оригиналната форма без да се интересува от съдържанието. Твърдението, че българските богомили имат уникален принос в нашата и световната култура и история, не буди у мен гордост. Всяка ерес, колкото и оригинална да е тя, не може да бъде ценност. Ценността е в собствения християнски дух, който българската култура е раждала през вековете.

Има една много интересна сцена от нашата история, когато Търново пада под ударите на османските турци. Духовният водач на българите св. Патриарх Евтимий Търновски е трябвало да бъде съсечен, заедно с всички знатни българи. Историята разказва, че ръката на палача се парализирала когато дошъл реда на българския патриарх. От страх пред това Божие чудо турците решават да го изпратят на заточение. Пророчески са думите, които св. Патриарх Евтимий Търновски изрича при прощаването си с населението на Търново: “На светата Троица ви оставям, сега и вовеки веков”. Това е за мен историческият модус, в който е поверена България. Тя е оставена на Бога: на Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. И всичко друго, което правим извън този модус е отклонение от нашата култура, от нашата идентичност. Оттук и голямото предизвикателство към следващото поколение българи – да осмислят духовната страна на нашата история. Всяка нация трябва да има усещането, че изразява нещо много уникално Божие и го предава на останалите. Ние сме имали това усещане когато сме предавали писменността и Библията на останалите славянски народи. Трябва да се връщаме към този апогей, ако искаме да запазим своята уникалност като нация – иначе ще се разтворим във всичко останало.

ТИ: За вас духовността е определяща за културата. Как интерпретирате всички агресивни, еротични и материалистични послания в наши дни?

Сивов: Интерпретирам ги единствено като индикация за разпад на културата. Създава се култура, която се откъсва от своя първоизточник и започва да се занимава с бесовската страна на битието. В духовния свят има не само ангели, но и бесове. Когато съзнателно или несъзнателно започваме да се откъсваме от Божията посока, неизбежно вакуума ще бъде запълнен от други сили. В този смисъл не е необходимо това да бъдат някакви откровено сатанински послания. За мен една чалга или каквото и да е нискокачествено послание, което провокира някакви животински инстинкти е много по-сатанинско от един наистина сатанински текст на песен.

В момента тече разпад на културата, едно пълно релативизиране на културните ценности, което е много характерно за постмодерната епоха. Във всички времена са се създавали псевдокултурни продукти. Страшното днес е, че това, което в други епохи е маргинално, периферно, в наши дни става централно. То започва да задава тона на нещата, стила на епохата, начина на живот на хората. Нямам нищо против всяка форма на себеизразяване. Хората са свободни да го правят. Проблемът се появява, когато нещата си сменят местата: това, което трябва да е водеща линия на една култура се изтласква в периферията и това което е било в периферията, става център. Тази подмяна се прави под егидата на една преобладаваща политическа философия, каквато е либерализма. Понеже всичко е разрешено, вие християните сте прекалено неудобни на този политически ред. Вие твърдите, че има една истина и дори сте готови да умрете за нея. Но всички останали също имат правото да претендират за своя истина. Понеже е ясно, че не може да има много истини, ние просто трябва да се откажем от идеята за истина. Това вече е страшно. На мен ми се отказва правото да вярвам в една непоклатима истина и това право ще започне все-повече да ми се отнема в бъдеще. Може би в накакъв момент то ще започне да ми се отнема с огън и меч.

ТИ: Каква трябва да е позицията на християните тогава?

Сивов: Християните трябва да запазят истината. Ние не можем да спасим света, защото той е обречен. Той ще бъде унищожен, за да бъде възроден в съвсем друг вид. Всички опити да запазим света или да върнем Средновековието в нов вид са предварително обречени на неуспех и не са издържани от християнска гледна точка. От нас се иска в личния си живот да опазим християнската правда и наистина да бъдем светлина на света и сол на земята. От нас се иска да запазим истината, каквото и да става, независимо какво се случва в света около нас, трябва да има хора, които да пренесат разбирането за истина докрай. Такива хора ще има, нещата явно ще се радикализират все повече и повече. Тази пропаст между съвременната култура и християнството ще става все по-голяма. Църквата в последните времена няма да бъде многобройна. Това ще бъдат християнски общности, може би много малки и слаби, пръснати по света. Това няма да бъде институционализираната църква като такава. Официалната църква е възможно дори да бъде толерирана по времето на антихриста. Ние трябва да сме наясно и да сме предварително готови за този период, който не е много далеч, както изглежда.

ТИ: Бай Ганьо още ли е въплъщение на българския народопсихологичен тип?

Сивов: Бай Ганьо затова е гениален образ, защото Алеко Константинов е успял да напипа характерните черти на българина отвъд условностите на конкретно-историческото битие. Алеко е хванал метаисторическото, напипал е определящото за колективния дух на българина. Именно затова образът му продължава да бъде актуален и ще бъде актуален и в следващия век. Бай Ганьо притежава абсолютно консуматорско отношение към културата. Той притежава пълна неспособност да посвети себе си на някаква кауза извън него самия. Ако човек не е способен да отъждестви живота си с някаква кауза, която е извън неговия собствен интерес за физическо оцеляване и материално благополучие, той се превръща в Бай Ганьо. Бай Ганьо не може по никакъв начин да възприеме каквато и да е културна ценност в битието си. Това е така, защото той няма способност да мисли абстрактно, в някакви духовни категории. Това е много сериозна ампутация на нашия национален дух. Тя се е случила в някакъв момент. По-страшното е, че това е ампутация, която ще продължаваме да носим векове наред.

ТИ: Как изглежда днес Бай Ганьо в дънки?

Сивов: Ние го виждаме навсякъде. Ние го виждаме да се изказва от трибуната на парламента, да води предавания по телевизията, виждаме го на сцената да пее. Ако можем да кажем, че в момента има нещо, което характеризира външните прояви на българската култура, това е именно байганьовщината. Това е пълното безплодие на цялата тази външна активност. Съвременната наша култура не е в състояние да роди качествен продукт. Колкото и да се напъва да следва европейските образци, тя не може да предложи нищо уникално. Всичко това, което тя има като ценност е далеч назад в историята.

ТИ: Апостол Павел пише: “…недейте се съобразява с този свят, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си”. Какво значение имат тези думи днес?

Сивов: Едва ли по-различно от значението, което са имали по времето, когато апостолът е писал своето послание. Думата, която той използва – метаноя, т. е. обновяването на ума се свързва в Православната Църква с покаянието. В масовото съзнание покаянието се схваща като състояние на потиснатост, някаква форма едва ли не на депресия. Всъщност, метаноята е особено важно духовно състояние. Това е опит човешката природа да бъде приведена в съгласие с Божествената воля. Когато тръгнем по християнския път, рано или късно трябва да се сблъскаме с това голямо предивикателство да обновим ума си, да го култивираме според Божието предписание. Ние сме израстнали в едно нехристиянско общество, което не си дава много труд да ни възпитава като християни и при всички положения връщането към истината винаги изисква усилия. Това е един много самотен, много личен и същевременно много рискован път. Тук е много важно духовното наставничество, общуването със “себеподобни”, с братя и сестри в Христа и осъзнаването на огромната отговорност, която поемаш за себе си и за хората около себе си. Не случайно св. Серафим Саровски е казал: “Придобий мирен дух и хиляди ще се спасят около тебе”. В този смисъл това е колкото личен, толкова и обществен акт.

ТИ: Студентите са хора, които търсят с отворени умове. Как трябва да достигнат тази метаноя?

Сивов: Когато човек тръгне по духовния път, той трябва да намери някой, който да разбира неговите лични пътеки. Пътеката на всеки е абсолютно уникална. Не може да се даде общовалидна рецепта за това как да се постигне метаноята. Зависи какъв бяс те мъчи в момента. Дай Боже все повече млади хора да тръгват по пътя на християнството. Това не е само въпрос на тяхната лична обнова, но и въпрос на оцеляването ни. За младите хора (в частност студентите) често се използва клишето, че са “живата съвест” на обществото. Дори само като понятие съвестта не може да съществува извън християнската култура. Както е характерно, че Божият глас говори чрез съвестта, така характерно е за младежката възраст да бъде съпътствана с енергия и радикализъм в отношенията. Тази енергия може да се използва както за “ангелски”, така и за “бесовски” каузи. Студентите са много искрени в своите търсения, ето защо те много лесно могат да бъдат употребявани за неморални каузи. Те трябва да използват големия дар, който им е даден, а именно интелекта, за да пресяват нещата. На студентите може би повече от всеки друг е необходима дарбата за разпознаване на духовете, за да знаят на какво да отдават тази благодатна енергия.

ТИ: Каква е ролята на вярата в този процес на търсене?

Сивов: Импулсът да разбереш отговора на големите въпроси – защо си тук, защо си се родил, защо живееш, защо умираш и т. н. – е нещо, което присъства във всяка личност. Самият факт, че в България има много секти показва, че у хората има глад за смисъл. Обикновено се казва, че наличието на сектантство е показател за липсата на духовна култура. Някой беше казал, че този глад всъщност отразява наличието на акумулирана духовна енергия на търсещи хора в обществото. В този смисъл християнската вяра е тясната пътека, по която тези търсещи хора трябва да минат. Много често младите хора отиват в сектите без да имат представа, че съществува една много сериозна алтернатива пред тях – християнската вяра. Вина за това носят християнските църкви. Те не мисионерстват както трябва, не присъстват в обществения живот по начина, по който правят това останалите групи. По този начин наистина губим цвета на нашата младеж.

ТИ: Широко разпространено е мнението днес, че християнството е неактуална и остаряла философия в модерния свят. Умира ли то?

Сивов: Аз не се чувствам умиращ и не мога да разбера подобни твърдения. Това са стереотипи и както всички стереотипи отразяват една дълбоко вкоренила се неистина в човешкото съзнание. Нямаме никакви основания да смятаме, че християнството няма какво да каже на съвременния човек. Християнството не просто има какво да му каже, то иска да му каже много важни неща, стига този съвременен човек да иска да ги чуе. Но ако модерният човек направи съзнателния си избор да не слуша християнството, отговорността пада върху конкретната личност. Ако за съвременния човек са интересни някакви други неща, а не фундаменталните въпроси на битието, това означава, че всъщност той се отдалечава от човешката си природа. Но във всяка епоха има хора, за които тези въпроси не са безразлични. В този смисъл християнството няма да загуби актуалност. То може да загуби политическо влияние, да бъде изтласкано в периферията на общественото внимание, да бъде изгонено от медиите, от храмовете си, може да му се национализира цялата собственост. Това обаче нищо не означава. Ние знаем, че няма да бъдем силните на този свят. Част от нашата християнска вяра е именно това, че ние няма да бъдем на власт. Ние ще бъдем “победени”, но Христос няма да бъде победен. Християнството като социален феномен ще претърпи пълно поражение. В Апокалипсиса това е дадено много ясно. Християнството не триумфира със своята победа, то триумфира с победата на Христос. В този смисъл християнството “умира”, защото идва Христос. Няма да имаме нужда от християнство, когато Той дойде.

ТИ: Какво можем да дадем на модерния млад човек като християни днес и сега?

Сивов: На първо място, всеки от нас трябва да се огледа около себе си – там, където е. Трябва да отворим всичките си сетива за хората около нас, за да говорим с тях нормално. Много често като християни играем ролята на шута. Йозеф Рацингер, католически богослов, започва своето “Въведение в християнството” със следната история: В едно село идва пътуващ цирк и изнася представления. В някакъв момент циркът се запалва и шутът хуква към селото, като крещи: “Циркът гори, елате да гасите!” Но хората са свикнали с ролята му на шут, и никой не му вярва. Всички се смеят, защото той е облечен в клоунските си дрехи и е с нарисувано лице. Така маскиран, той влече със себе си своята социална роля. И циркът наистина изгаря. Християните горе-долу се намираме в такава позиция. Ние влечем след себе си всички негативи на един хилядолетен образ, който се е наслагвал в общественото съзнание. Дори когато казваме една абсолютна истина, нас не ни възприемат сериозно. Това е голям проблем. За да ни възприемат сериозно, ние трябва да разбираме какво вълнува съвременния човек. Ние трябва да разбираме какво вълнува тези деца, които ходят на рейв-партита или тези, които стоят по цял ден пред компютрите. Трябва да сме наясно в какъв свят живеем. Ако се изолираме от света и мислим единствено за нашето спасение, големи са рисковете да не го получим, защото няма да изпълним една много голяма заповед: да спасим не само себе си, но и ближните си. Августин е казал: “Не зная дали ще се спася, но братя мои, не искам да се спася без вас”. Това е християнска позиция, която не е загубила своята актуалност. Ако не работим за спасението на ближните си, не работим и за нашето спасение. А за да работим за спасението на ближните си, трябва да ги познаваме. Не можем да отидем при хора, от които ни дели културна пропаст, да им хвърлим нашата блага вест и да си тръгнем, като очакваме, че Бог ще свърши всичко останало. Ако не сме чувствителни към хората около нас, ние всъщност ги губим за Божията кауза. Вината за това е изцяло наша.

ТИ: Жизненото Ви кредо, това, което Ви управлява?