„Понякога за да постигнеш победа, трябва да претърпиш поражение“

Представяме ви петата част от дискусията на Месогейския митрополит Николай с група младежи, скептично настроени към вярата. Тук можете да проследите предходните публикации на разговора – част 1, част 2, част 3 и част 4.

Преди да поеме по пътя на църковното служение, митрополит Николай завършва астрофизика в Харвард и в Масачузетския технологичен институт, за известен период работи като учен сътрудник на НАСА. През 1993 г. става основател на първия Център по биоетика в Гърция.

Защо Бог е създал злото и защо то е толкова силно в света? Как нещо подобно се съвместява с Неговата любов и благост?

Не е възможно Бог да е създал злото. Въпросът ти навярно по-скоро е как злото съществува под чадъра на Божията любов… Не знам. Искрено го казвам, не знам отговора. Но защо да се мъчим да търсим отговор, който така или иначе превъзхожда възможностите на нашия разум да го разберем? Въпросът, който за нас е особено важен, е как да преодолеем това зло, защото знаем, че светоуправникът на мрака на този век е дяволът. Как можем да го преодолеем? И тогава идва отговорът на този въпрос: „Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света” (1 Йоан. 4:4), което означава две неща: първо, че Бог не само не е далечен, а е в нас, и, второ, че Той е Вседържител, безмерно по-голям и по-силен е от „княза на този свят“.

Следователно, това, което трябва да ни интересува най-вече, е как да победим злото, което ни заобикаля, с помощта на доброто, т.е на Бога, Който трябва да открием в себе си. Призоваваме Неговата помощ и продължаваме победоносно нашата борба срещу греха, злото и дявола. Това малко ли е?

Съгласен съм, че отговорът на въпроса ми навярно има повече теоретично значение. Въпреки това казахте, че Бог е най-силният, ако разбрах добре…

Казах, че Бог е по-силен или по-точно Той е всесилен. За Него всичко е възможно.

Но чувството, което се е загнездило в обикновения човек, е, че злото властва в този свят и изглежда непобедимо. Войни, корупция, поквара, злоба, мъст, неправди, социално неравенство, бедност, убийства, експлоатация, корист, егоизъм. Всичко това доминира в света. Как човек да го победи? Толкова много болести, смърт, икономически катастрофи, бедствия, които масово водят хората до отчаяние и до това дори да отхвърлят живота. Що за свят е това?

Не съм мъдрец, който знае отговорите на всички тези трудни въпроси, но мога да ти кажа как Църквата отговаря на тях. От една страна, има зло и беди, които самите ние предизвикваме. Има и бедствия, в които човекът не е пряко намесен. Съществува зло, което е в човека, т.е. в нас – и това е грехът. Другото зло е това, което властва в света (дяволът), което влияе върху нас. Ние сме призвани да се борим на първо място със злото, което е в нас, употребявайки свободната си воля, винаги търсейки помощта на Бога. А злото, което е вън от нас, което е в света, само Бог може да го съкруши. Затова и полагаме усилия. Не с илюзията, че със собствени сили можем да победим злото в света, тоест да обърнем течението на световната река, посоката на потока на историята от мрака към светлината – много сме малки и безсилни, за да направим нещо подобно, но полагаме духовни усилия и изповядваме Христос, така че чрез нашата връзка с Бога да можем да се надяваме и да очакваме победата… Но не победа според нашите светски критерии, защото според духовната логика победа може да означава и външно да претърпим поражение. Той побеждава, не ние. Ние изповядваме Неговата истина и Му отдаваме нашия живот.

Тогава всяка една победа срещу злото не се явява доказателство на собствената ни сила и добродетел, а е знак за Божието присъствие, което ние трябва да предизвикаме. Виждаш ли защо вярата в истинския Бог има такова значение? Без Него не става. Невъзможно е!

Казахте обаче, че очакваме да бъдем победени, а накрая побеждаваме…

Не, казах, че очакваме победа, дори външно да претърпим поражение. Ние прозираме победата и зад поражението. Христос според земните ни разбирания е претърпял поражение: разпнали са Го, умъртвили са Го на кръста, запечатали са гроба Му. Но чрез Възкресението Си Той е победил. Светците мъченици на Църквата също са претърпели поражение, някои са ги изяли зверовете, на други са им отсекли главите, но историята на тяхното мъченичество е останала в паметта ни като история на победата. В различни исторически периоди християните постоянно са подлагани на гонения, но знаем, че не техните палачи и гонители са истинските победители в крайна сметка.

Същото виждаме и в Йоановото откровение: първоначално Антихристът господства навсякъде, налага се в световен мащаб. Свети апостол Йоан пише: „И даде му се да воюва против светиите и да ги победи…” (Откр. 13:7). Това означава, че на Антихриста е дадена възможност да воюва с християните, т.е. с Църквата, и да ги победи. В крайна сметка, истинската победа не е победа на егоизма, победата на светската сила, а духовна победа, която се открива в света. Христос казва: „Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият” (Мат. 10:28); не се страхувай от тези, които могат да убият тялото, но не могат да предадат душата на смърт.

Това, за което полагаме усилия, е да запазим душата, а не е тялото, не временното, а вечното. Не е всекидневието и тленният свят, а вечният Бог и общението с Него. Ако нещо си струва в този свят, то не е неговата приятна мимолетност, нито нашата борба да го направим по-добър, а възможността да различим и да изповядаме истинския Бог. Този свят е като един космодрум, от който не бива да изпускаме от поглед орбитата на царството Божие. Само това си струва…

Но не е ли твърде трудно да презреш сетивните неща? Те са като кожа върху нас.

Естествено, че е трудно. Както е трудно различима и победата чрез поражението и съкрушението, за която говорихме. Но всичко това е красиво, истинно и необходимо. Освен това е осъществимо в нашия живот. Това не са теории. Ние непременено трябва да съблечем тази груба кожа от себе си.

Но когато говорихте за злото в света, онова зло, което е извън нас, Църквата не трябва ли да се бори срещу него и да наложи доброто, например законите да станат по-християнски… Не подкрепяте ли съпротивата срещу Антихриста, Ню Ейдж…

Църквата се моли да дойде царството Божие на земята, да бъде Божията воля и да се свети Божието име. Тя се бори, но не за да победи, а за да бъде. Победата принадлежи изключително на Бога. Той знае и начина, по който може да се постигне тази победа, и времето, когато тя ще се осъществи. Църквата се бори да различава Неговото лице в тъмния пейзаж на историята и да изповядва името Му сред суетата на придобилия всеобщ характер грях. Тя води своята борба да явява истината и Божията воля, за да може този, който иска, да я различи.

Христос „като овца биде… заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си” (Ис. 53:7). Господ отива да пострада и да се жертва като овца, и като малко агънце не отваря устата Си. Когато Го предизвикват да слезе от Кръста, за да повярват в Него, Той не го прави. И когато св. ап. Петър вади нож и посяга към ухото на слугата, Христос го порицава. Същото откриваме и при мъчениците за вярата – те не се противопоставят със светски средства на своите мъчители. Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Героизмът, който често се проявява чрез някаква съпротива, може да изразява повече човешкото его, отколкото борба в името на истината, да бъде повече желание за мъст, отколкото желание за отстояване на истината.

Тоест нима не трябва да се борим за един по-добър свят?

Разбира се, че трябва. Но не за да разкрасим този лъжлив свят, не за да направим по-уютна клетката на собствените си заблуди, а за да преобразим света във възможност за спасение както за нас, така и за колкото се може повече наши ближни. Всъщност дори Христос в Своя земен път не е променил света. Евреите не Го приеха като Месия именно поради тази причина: те очакваха някого, който ще промени света, а не Онзи, Който ще преобрази тях.

***

В скита на благородния разбойник

Дискусията продължава няколко дни по-късно в един малък манастир. Винаги са ме трогвали образите на големите грешници, които са се покаяли. Особено този на разбойника и на блудницата…

До Христос били разпнати двама разбойници, единият – отдясно, а другият – отляво. Учениците се разбягали, Неговото тяло било изтощено и смазано, бил подложен на хули и подигравки… Наблизо били единствено Света Богородица и свети апостол Йоан, както и две-три обикновени женици. Той говори на Своя Бог сякаш Сам не е Бог, сякаш говори от перспективата на Своята пълна богооставеност.

Цялата трагична сцена се допълва от двамата разбойници. Св. ев. Лука ги нарича „злодейци“. Очевидно те са въплъщението на най-лошото, което можело да покаже тогавашното йерусалимско общество. Те били разпнати до Христос, за да се уголеми гледката на Неговото унижение. Единият поддържа познатата ни логика и търси просто земно избавление от мъките. Другият не иска нищо, а само изповядва своето покаяние и молитва към Христос да си спомни за него в царството Му. Но как този разбойник си представя, че това разпнато изтерзано Тяло може да има някаква връзка с каквото и да било царско бъдеще? Как този разбойник – човек с тежко греховно минало, успява да види Бога в Христос?! И как Христос му опрощава всичко, без този злодей да има възможност и време да поправи живота си и да покаже своето покаяние?! Как последният разбойник става първият обитател на рая?! Примерът на този разбойник не спира да ме поразява. Дори повече, отколкото примера на учениците. Не можех да намеря оправдание за него в ума си. Много исках да му посветя едно място. Да покажа другата логика, да има място, напомнящо ни и възвестяващо ни, че съществува надежда и за най-грешния… Бог ме удостои с тази възможност и в планината над Кератея (град до Атина – бел. прев.) построих малък скит, посветен на благодарния разбойник.

Истина е, че когато е ветровито, там не можеш да стоиш дълго. Мястото става негостоприемно. Гледката обаче е удивителна. Пред теб се вижда голяма част от Атика, отляво – южна Евбея, Петалии, след това Андрос и Тинос, понякога и Миконос; в центъра – Макронисос… Гледка, която ти отваря душата. Там няма как да получиш депресия. Такова беше и желанието ми – мястото да излъчва надежда. Благодарен съм, че въпреки трудностите, Бог ме удостои с радостта да изпълня обета си. И, смирявайки се, да се моля на този свят разбойник.

Предложих на нашата компания да отидем там, за да продължим нашата интересна дискусия. Описах им мястото и защо точно там исках да ги заведа, открехвайки сърцето си. Те с радост приеха.

***
Аз досега не казах нищо. Мисля, че имам право да променя малко посоката на нашия разговор. Първо, длъжна съм да призная, че нямах никаква връзка с Църквата. Нито съм израснала в семейство с подобна духовна настройка, а пък приятелите ми директно заявяваха, че са атеисти… Изобщо вършех точно обратното на това, за което Църквата говори. Ако основете някой манастир, посветен не на разбойника, а на блудницата, заслужава да го посетя. След като обърках всичко и се оказах в безизходица, животът ми се преобърна и без да съм много въцърковена, сега единствената ми надежда са Света Богородица и вярата в Христос.

Разбира се, пълна съм с грехове, моето минало ме преследва… но полагам усилия. Изобщо не се оправдавам. Не крия от Вас, че много ми хареса това, което ни казахте предния път… Вашите думи ми дадоха глътка въздух и друга перспектива. Затова бих искала и аз да попитам нещо.

Чувствам, че повечето от нас живеем в едноизмерна реалност. В много бедно, херметически затворено настояще, в което душата се задушава. Главни герои там сме само ние и нашите потребности. Ако съществува грях с главно „Г“, мисля, че той се състои именно в това. Навярно Грях е и цялата наша цивилизация, която е превърнала егото в бог. . .

И душата, когато се опитва да намери изход, прилича на самарянката от познатия евангелски епизод, в който тя дава чаша вода на Христос. Когато обаче Той иска от нея да остави своите „безводни води”, за да й даде водата на живота, тя се отзовава. Нашата душа обаче трепери, плаха е, страхува се и накрая избира безводието…

Как човек да преодолее тази затворена система, особено когато вярата за него още не е нищо повече от една смътна надежда, един неопределен копнеж?

Мисля, че ключът е в укрепяването на вярата. Има един случай в Евангелието: в Тивериадското езеро внезапно става буря, учениците са в една лодка, небето потъмнява и внезапно сред паниката, предизвикана от стихията, се появява Христос, който ходи по вълните. Те мислят, че е привидение и за да им помогне да преодолеят техните съмнения, Господ зове ап. Петър да отиде при Него като тръгне по вълните. И наистина апостолът тръгва по водата, но в даден момент осъзнава, че вятърът е силен и заплашителен, изплашва се и започва да потъва. „Господи, спаси ме!“ – вика той. Господ го хваща и му казва известните ни думи: „…маловерецо, защо се усъмни?”(Мат. 14:31). Видя стихията и потъна, защото забрави Мен. Забрави тайнствения опит и повярва в твоята логика.

Проблемът е маловерието. С носталгии и неопределени копнежи, както ти каза, малко неща стават. Нашата вяра трябва да укрепне. От друга страна, природата ни е податлива на съмнение и на низки страсти. В нас се води борба и колкото повече нарастват вкусванията на светлия духовен опит, толкова повече вярата укрепва, толкова по-мощно става желанието ни да вкусваме от истинския живот.

Трябва да се научиш не стриктно да следиш дали изпълняваш Божията воля, а да се радваш на Божия живот. Така ще откриеш прегръдката на милостивия Бог, а не на някаква хладна юридическа инстанция. Може ли някой да е влюбен и да предпочита пустинята на дистанцията? Не. Истинският живот се печели чрез риска към великото и осмеляването към новото.

Разликата е, че при влюбените обичаният е личност, чувствата са водещите и разумът се съгласява. В духовните неща Обичаният е идея, а не личност, и чувствата и разумът се сблъскват.

Бог не е идея, не е някаква абстрактна висша сила, неясно понятие. Той е Личност с воля и влиза в общение с човека; ние ставаме Негови причастници и даром черпим от Неговата благодат и сила.

Когато на Христос Му задали въпроса: „Кой може да се спаси”, Той отговорил: „невъзможното за човеците е възможно за Бога” (Лук. 18:26-27). Възможно е някои да живеят „като Ангели Божии” (Мат. 22:30) „посред опърничав и развратен род”(Филип. 2:15). Вярата в силата на Бога прави „всичко възможно за вярващия”(Мк. 9:23). Това е свръхсетивно усещане и свръхлогична логика.

Съгласна съм, но четейки светоотеческата мъдрост, виждаш този плам по небесното, който е движил онези хора. Къде се е изгубил целият този дух по пътя на историята и сякаш днес живеем само неговия отглас? И ако на човек му липсва този плам, и ако не го вижда около себе си, как да се убеди, как да укрепи вярата си?

Ще ви напомня случая с явяването на Господ след Неговото Възкресение на ап. Тома. Ученикът настоявал да види и да докосне, за да повярва, да постави ръката си в белега от гвоздеите. Христос откликва на неговото желание и тогава апостолът изповядва: „Господ мой и Бог мой”. Това, което е важно в този евангелски епизод, са не толкова думите на ап. Тома, колкото словата на Господ, които последвали: „…ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали” (Йоан 20:28-29).

И тогава е имало, и днес има хора, които трябва да видят и след това да повярват, но има и хора, които вярват без да са видели. Те вярват и тогава виждат. Първо придобиват друго зрение и едва тогава пред тях се разкриват невидими за другите неща. Те са облажаваните. Това е пламъкът на отците, за който говориш, огънят на светците. Съгласен съм, че в нашата епоха истината за Бога изглежда не трогва хорските души, както е било в други епохи. Интересите са се променили. Ти каза преди малко, че нашата съвременна цивилизация е превърнала егото в свой бог…

Изтощителното преследване на изгодата, увереността, че сме способни и е в нашата власт да узнаем и да разберем абсолютно всичко, създават едни обезсилени по дух, инертни създания каквито са съвременните хора, те дори могат да се преструват на вярващи; това са хора, които могат да сътворят всякакви безумици в живота си, но се затрудняват да разберат самопонятните и велики по своята същност истини за живота.

И как се разгаря този пламък? За да стигне човек до свободата в Бога, освен да преодолее своята епоха, той трябва да премине през много тесни врати, трябва да надскочи и себе си…

Да, наистина, за да премине през тези тесни врати, той самият трябва да се стесни, да се снижи и смали. Божията свобода вмества смирените и подвизаващите се. Царството Божие „бива насилвано, и насилници го грабят” и „тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота” (Мат. 11:12; 7:14). За да постигнеш успех в театъра, ако си актьор, или в научната работа, ако си изследовател, или на стадиона, ако си спортист – нима не се изисква усилие? Колкото повече даваш, толкова по-високо се издигаш.

Свободата в Бога е състояние, много по-различно и голямо от всичко, което сме постигнали досега, и от всичко, което познаваме, затова е нужно по-голямо усилие, за да го придобием. За високите върхове са нужни силни мускули и издръжливи бели дробове.

 

(Следва продължение)

 

Превод: Константин Константинов