Протойерей Василий Сарян: Всеки храм и всеки свещеник трябва да работи максимално

„Да се пазим от изобилното зло според силите си и да се стремим към доброто, защото то води към спасение…”

Отец Василий, откога сте в този храм? Как свързвате Преображението с Вашето служение и с днешното време?

От месец юли 2004 година бях въдворен тук. Идването ми е велик Божий промисъл за мен. Преображението като основен Господски празник е свързано с явяването на истинското лице на Бога пред тримата избрани апостоли, а чрез тях пред очите на света. В началото на Йоановото евангелие се казва: „Бог никой никога не е видял”, но човечеството в лицето на Петър, Иоан и Иаков поне леко се докосва до истинската, невеществена светлина, защото повече не може да се претърпи – нали и херувимите горят, гледайки Бога. Какво остава за нас?

Чисто в личен план и по отношение на храма, не случайно думата „преображение” означава толкова много за мен – това, което заварих в храма, и това, което стана за няма и две години, е преображение… И обикновените хора, които не възприемат темата за преображението догматически, казват: как всичко се преобрази! Виждате в какво състояние е в момента храма благодарение първо на Бог, после на многото хора, които помогнаха, но които пак Той ни изпрати.

Предполагам, че не е било лесно да се отърсите и от политическата идеологизация, с която беше свързан разколът. Смятате ли, че е възможно да се навакса пропуснатото време и възможно ли е да започне духовно възраждане в България, могат ли децата ни да бъдат спечелени, защото от борби и идеологизации ги забравихме и оставихме на произвола?

Не знам кой използва понятието духовно, или църковно възраждане, но фактите говорят съвсем друго. Късно е да романтизираме нещата, а те вече са потресаващи. Примерът, който аз мога да дам, е свързан с непосредствения ми опит. Около храма тук има четири училища, на разстояние 200-300 метра. Има едно основно, две гимназии (доста елитни), едно частно училище… Това, което забелязвам, е, че когато минавам край учениците с моите одежди, събуждам интерес – положителен или не, няма значение, но децата, младежите не са равнодушни. Затова пък, нито веднъж не бяха адекватни. Нямат възпитание, готовност, нормална реакция, за жалост. Това са фактите. Никой не им е помогнал, за да я имат.

И за какво възраждане можем да говорим, щом сме толерантни към всичко друго, освен към истинските си ценности и стойности. Не очаквам, при положение че половината ни правителство е съставено от мюсюлмани, да се случват неща, свързани с възраждането на Църквата и християнската вяра. Не че съм нетолерантен, но, моля ви, логично е! Не може петнадесет години да се говори за въвеждането на предмет “Религия” или пък “Етически системи”, “Благонравие”, както и да се нарича, но забележете: петнадесет години нищо не е въведено! Има няколко души, от ден на ден намаляват, които обикалят по няколко училища, със смешно заплащане, при унизителни условия и преподават “Религия” като СИП. Но те са вече изтощени; никой, никой не им помага! В същото време в Южна България никнат джамии, учат се сурите на Корана наизуст, правят се състезания с награди. Не противопоставям нещата – но, вижте, какво правят те и какво ние! Тогава, за какво възраждане говорим?! Нали се идентифицираме като християнска държава – с корона, с кръст в своя герб. Накъде вървим?!

Какво може да се направи тогава?

Всичко се прави от хората. Църквата е Богочовешки организъм. Бог е направил, прави това, което има да прави. Въпросът е какво прави човешката част на Църквата. Шум се вдига, но резултатите са много малко – значи малко се прави. Всичко зависи от хората. Ако българите, които се определят като християни, искат България да бъде християнска държава, децата ни да растат в една нормална държава, да бъдат възпитани, интелигентни, морални личности, самите хора трябва да направят това. Сами трябва да го изискваме. Трябва да има морал в семейството, семейството трябва да бъде ценност за едно дете, после идва всичко друго. Когато едно дете на възраст около първи-втори клас ругае, крещи, бие се, какво ще си помислите вие: че вкъщи се карат, псуват и бият, нали?! И сигурно е така, за съжаление…

Тук, в храма, има ли неделно училище, преподават ли се основите на нашата вяра?

Да, има неделно училище. Веднага щом дойдохме, започнахме с неделно училище, което на този етап е посещавано, предимно от зрели, големи хора, не от младежи. Пълно е, има много хора.

Смятате ли, че енорийското училище може да запълни празнината от липсата на адекватно на времето ни религиозно образование?

Не, в никакъв случай. При нас в неделното училище идват същите хора, които идват на богослужение. Те вече са спечелени и искат да знаят всичко по-добре. Тук в момента няма детска група. Ако има деца от храма (а аз почти не виждам), които биха искали да научат нещо за вярата, ние ще ги поемем безплатно. Но засега няма, не е радостно това, но този факт показва много неща. Нашето общество лиши няколко поколения вече от възпитаване, от проглеждане във вярата, те днес дори нямат импулса, потребността да поглеждат към храма, да влизат в него. За това всички имаме вина… Но не е в стила ни да тръгнем по площадите и да крещим – това го правят другите. Правеха го и разколниците. Но и те не напълниха храмовете, а още повече объркаха хората… Това не е пътят! Трябва всеки един храм да работи максимално, всеки духовник да работи максимално, с дарованията, които Бог му е дал: да проповядва добре, да води добре богослужението, да е прилично облечен, както се изисква от канона, да се отнася адекватно към хората и техните нужди. Ние не работим и не живеем за себе си. Имам предвид всички християни. Ако нашето поведение говори на този, който е влязъл в храма, той ще разкаже, ще доведе и други. Така храмът ще се напълни. Когато дойдохме тук, след края на разкола, имаше голям отпор: скандали, ругаеха ни, нападаха ни. Но постепенно хората разбраха истината, защото вярата не може да се сравни с политика и настроения, интереси. Тя се защитава докрай, без компромиси, дори до смърт. Имаме примерите на апостолите, мъчениците, светите отци на Църквата. Нали свети Николай е ударил шамар на Арий и Бог го е възнаградил за това… Такива са нашите примери.

Влизат всякакви хора, провокират те как ли не, но ти си длъжен да намериш начина този човек да го спечелиш.

Стигаме до мисионерството…

Е, малко силна дума, имаме примера на апостолите – те са ходели и са проповядвали по селата и градовете. Нали сме призовани да бъдем като тях.

По какъв начин убеждавате съвременния, забързан, прагматичен човек, че има смисъл да си “губи времето”, като вярва?

Хората не можем да ги убедим със система на убеждаване. Нали навлезе една американска маркетингова стратегия на убеждаване, повтаряне на клиента, че трябва да купи твоя продукт. Не става така… В храма е винаги отворено. И ти затова си там, да посрещнеш всеки, който идва сам, с духовна нужда, въпрос… Но да убедя някого, че трябва да вярва… Бог решава това. Той отваря сърцето.

Другите проблеми от обществото, които неизбежно се отразяват на църковния живот, са битовизирането и занемаряването на най-важните църковни практики, на тайнствата на Църквата. Като Ви слушам, съм сигурна, че сте научили своите енориаши да постят, да се изповядват, да се причастяват. Можете ли да разкажете за това?

При изповедта се опира до психологически момент, който просто трябва да бъде преодолян. Когато свещеникът започва да угажда на хората, той си позволява да причастява без изповед, да приема съмнителни обичаи. Когато дойдох тук, започнаха да казват: „да, ама предишният поп не правеше като тебе”. Повечето енориаши бяха свикнали да се причастяват без изповед, или пък свещеникът им беше казал, че могат три пъти да се причастят след една изповед… Аз тогава им казвам, че това го пише тук, ето на това място в канона и така се прави в Църквата Христова. Хората виждат, че съм убеден в това, което им казвам, и така трябва. Вече енориашите знаят, че не правенето на повече неща е важно, а спазването на догматичните изисквания. Нали си спомняте този цитат: “Марто, Марто, ти се грижиш за много неща, а пък едно е само потребно…”, да, за това едно става дума. За добрата част. А и за свещеникът изповедта е тежко нещо. Трябва да отделиш време на всеки, да го изслушаш, да го разбереш правилно, за да знаеш как да го упътиш. А ако те чакат 200-300 души?! Не е лесно, но изповедта е една от основните части на проповедта ни в света, пред хората. Християнският живот без изповед и причастие е само на думи. Влизането в храма, запалването на една свещичка, прекръстването набързо – това е само придатък на вярата ни. Не е основната част. За мен е тежко, че не можем да отделим достатъчно време на тези, които ни търсят. Значи, малко са и свещениците.

Бихте ли казал няколко думи за историята на Вашия храм?

Храмът е бил готов през 1929 година. Инициативата за издигането му всъщност е от 1911 година. Тогава се е заселвал район Лозенец. Престолът на храма с мощи на свети мъченик Трифон е осветен в чест на Животворящия Кръст Господен. През 1944 година храмът е разрушен при бомбардировките, а малко преди това в двора се започва полагане на основи на много по-голям храм, но той, както виждате, не е завършен. Бомба разрушава храма – остава само престолът и малка част от иконостаса, който е бил зидан. След това, през 1944 година, свещениците – били са трима, са били пръснати по други софийски храмове. Тогавашният председател на храма, не си спомням в момента името му, започва да търси материали за възстановяването на храма. И пак по Божие чудо – в години на война и глад, след бомбардировки, само за година храмът отново е построен. През месец октомври 1945 година Ехзарх Стефан освещава храма. Службата е била грандиозна – цяла София се е стекла, може би това е бил първият храм, който се възстановява след бомбардировките.

Направен е нов престол, но не е бил осветен, което означава, че не са били вложени мощи, възстановява се и зиданият иконостас. По-късно, по времето на Патриарх Кирил престолът е осветен, като има данни, че в него са вложени частици от мощите на свети Иоан Кръстител, което, ако е вярно, ни прави единствения български храм с вложени мощи на Христовия Предтеча.

През 1969 г. храмът получава от Киев като дар частица от мощите на света мъченица Варвара. Затова и храмовият параклис носи името на св. Варвара; всеки петък там се отслужва акатист в нейна чест.

През 1990 година, под давлението на една активистка от квартала, която е архитект, се събаря зиданият иконостас и на негово място се поставя иконостас, използван от киностудия “Бояна”, за филма “Юлия Вревская”. Този иконостас, дърворезбован, който е в момента, е подарък от Киноцентъра за храма. Иконите от стария иконостас обаче не стояха добре, бяха по-големи, те са в цял ръст, с различен размер и ние с църковното настоятелство бяхме принудени да поръчаме нови, допоясни икони, които да бъдат съобразени с размерите на иконостаса.

Постепенно подменихме всички икони, а иконите от предишния иконостас реставрирахме, поставихме в нови рамки и сега се намират в храмовия параклис. В момента се работи по втория ред на иконостаса: дванадесетте апостоли, Тайната Вечеря, дърворезбован кръст. Издаваме и енорийски вестник, от който излязоха вече седем броя и към който има голям интерес. Храмът ни има сайт, в който е снимано всичко: обновяването, реставрацията, иконите, стари и нови…

Държа да отбележа една важна особеност. В нашия храм службата е запазила древната традиция и е изградена на източноцърковното пение; такава служба се води само на още едно място в столицата – в храма на Софийската духовна семинария.

Отец Василий, какво е отношението Ви към съвременните зрелища, какво мислите за шумно рекламираните риалити шоута като “Биг Брадър” и "Сървайвър”?

Погледнах на няколко пъти и смятам, че засега “Биг Брадър” успя да покаже пълното падение на човешкото естество. А иначе – знам за какво ме питате: за Тодор, нали?! Вижте, не стига, че животът ни е толкова труден, а допълнително, като гледаме, се товарим с една безмислица, защото това не води до никакъв смисъл, няма поука, а ангажира време, кара те да му съчувстваш. Толкова много хора заслужават да им съчувстваш – близки, роднини, бедни, деца… А това – какво е, за какво е? Не мога да разбера такива неща. Трудно ще му бъде на това момче, явно то има своя представа, цел, влязъл е в устата на лъва, с голям товар се е нагърбил, не знам какво да кажа…

Другото “шоу” е с противоположни цели – там силата, издръжливостта, достойнствата трябва да победят. Едното предаване се стреми да “срине” духа ти, другото – изкуствено да го издигне. Истината за нас би трябвало да е е някъде по средата. Ние като християни, все пак трябва да можем да направим духовна преценка, за себе си, необходимо е да се пазим, с всички сили от изобилното зло около себе си. Всеки има свободна воля да избере. Жалко, че хората не избират истинския път, а лесния, пагубния. Трънлив е пътят към Истината – не е просто и лесно да се живее праведно, благочестиво и морално. Но трябва да се стремим към Доброто – то води към спасение.