Протопр. Николай Лудовикос: Любовта не е емоция, а е начинът, по който Бог дава живот на света

Българските читатели на стойностната християнска литература познават оригиналното му слово от неговите беседи, периодично публикувани в Православие.БГ. Протопр. Николай Лудовикос е сред най-популярните и обичани православни духовници не само в родината си Гърция, но и в целия православен свят.

Един от големите християнски проповедници на нашето съвремие, в чиито проповеди, за щастие, отсъства кънтящата на кухо патетика и лицемерната назидателност. По един завладяващ начин той успява да предаде на модерния човек разбирането за вярата – като за отговор на човека на великото доверие, което Бог показва към него. Отговорът към Неговата вяра, че човекът е достоен да живее вечно и да бъде едно божествено по благодат създание. И след края на една година, в която на българска почва във фокуса на общественото внимание бяха недостойните да бъдат православни духовници, личности като отец Николай Лудовикос ни напомнят, че е време да поговорим за другите – за искрено отдадените, чиято светлина не може да се укрие…

През новата 2014 година се очаква да излезе и първата книга с беседи на отец Николай Лудовикос на български език от издателство „Омофор“. В аванс на това събитие, гръцкият духовник даде това кратко интервю специално за българската публика…

Последното Ви посещение в България бе през есента на 2013 г. за участието Ви в Четвъртия международен симпозиум по догматическо богословие, който се проведе в Софийския университет. На много наши съвременници обаче думата „догмат“ звучи архаично и някак ограничаващо. За сметка на това много по-привлекателно за мнозина звучат изрази като „нецърковно християнство“, „свободата на Ню Ейдж културата“…

Когато говорим за „догмат“, нямаме предвид някаква произволна и трансцедентна истина, а същината и резултата от сходния опит на голям брой хора в Църквата. И този опит сам по себе си превъзхожда всяка негова лексикална формулировка, но се изразява, доколкото е възможно, с думи, за да помогне за въвеждането на други хора в него. Догматът е като табелата на магистралата, която ви показва посоката към София, но не е нито вашето лично пътуване към София, нито всичко онова, което ще видите, когато стигнете там. Догматът е първото словесно упътване на вътрешния „скрит“ човек към живия опит от Бога.

Какво промени посоката на Вашия интерес от психологията към богословието? Може би днес щяхте да сте един много добре платен психотерапевт…

Въпреки че психологията е била и днес е много значима за западния човек, именно защото му е посочила границите и безизходиците на нематериалния Аз на философския субективизъм (Ego Cogito ergo Ego Sum*), от една страна, тя е способна да опише вашия проблем, но от друга, обикновено е изключително късогледа, когато ви предлага решения. Това е така, защото се опитва да опознае човека като психобиологическо създание, но човекът не е даденост, а постоянно създаваща се и простираща се към безкрая личност чрез постоянния, свободен и пълен с изумителни чудеса диалог с Бога. Този, Който доказва, че този диалог на воли и енергии (божествена и човешка) между Бога и човека е безкраен и дарява нетление на тварния човек, е Христос.

Когато констатирах, че психологията не може да схване човешката същност в нейната пълнота, първо се насочих към по-дълбоко изследване на античната гръцка философия, а след това – на източните религии. Накрая стигнах до Православието вследствие на дългогодишно ми общуване с няколко удивителни съвременни светци, които ни показаха неочакваната възможност за пренасянето на самия божествен живот в човешкия живот.

Работата Ви на академичен преподавател Ви среща с много млади хора. Имало ли е техни въпроси, на които Ви е било трудно да отговорите?

Чувствам дълбока признателност, когато студентите ми задават трудни въпроси. Именно тези въпроси изцеляват интелектуалеца от неговия нарцисизъм, който може да заличи вярата, т.е. любовта ми към Бога, която отговаря на Неговата любов спрямо мен. Именно в диалога на тази двояка връзка, на тази двояка вяра, всички трудни въпроси намират отговор… или просто отпадат.

Архим. Софроний (Сахаров) в своята книга за св. Силуан Атонски, казва, че едва след кончината на отец Силуан някои от светогорските монаси са разбрали кой всъщност е той и са го оценили истински. Имаме ли очи да виждаме, да откриваме светостта край нас, в ежедневния ни живот?

За да видим Бога в живота ни – и това е нещо, което Той желае изключително много – трябва да бъдем истински разположени към него. Преди всичко трябва да излезем от нашето себелюбие. В разговор с мой студент преди няколко дни, той поиска мнението ми за това дали трябва да се остави да обикне една девойка, която месеци наред му е казвала, че го обича. На моя въпрос какво го затруднява да вземе решение, той ми отговори, че се страхува да не бъде наранен, ако по-късно се окаже, че момичето не е такова, каквото той иска и си представя. Казах му веднага да я остави, защото всъщност не я обича. Източникът на липсата на любов и вяра в другия – към Бога или човека, е нашето себелюбие, което ни прави слепи за ближния – искаме да го използваме, а не да го познаем.

Във Вашите беседи често говорите именно за любовта към другия като единствен път за общение с Бога. Но когато погледнем към многобройните конфликти и прояви на жестокост в различни точки на света, не се ли оказват напълно обречени опитите ни да обичаме другия и въпросът е кой точно е другият?

Другият преди всичко е този, който никога не би очаквал да го обикнем, или да продължаваме да го обичаме. Съгласен съм с Вас, че любовта днес изглежда неизпълнима. И не само днес: Фройд, в писмата си към своята бъдеща съпруга Марта разглежда любовта към всички като пълно безумство, което би могло да съсипе човека, именно защото никой не може да му гарантира, че тази любов ще получи отговор. Аз обаче имам впечатлението, че християнинът не просто обича с естествената любов, която в своята дълбочина винаги е нарцистична и не понася да й кажат дори едно „Не!“, а пък какво остава да не й отвърнат; не и с онази любов на човека, който желае, ако е възможно, да му отвърнат в по-голяма степен от това, което самият той е дал.

Християнинът обича като възлюбен, тъй като разбира, че той самият е бил възлюбен силно от Христос. Той обича от преизобилието на мъдрост, защото осъзнава, че любовта не е емоция, а е начинът, по който Бог прави света жив и красив. Любовта се преподава като мъдрост: тя е това, което кара тварите да съществуват.

Прот. Георги Флоровски казва, че икономията в Църквата е пастирски коректив на каноническото съзнание; че движещият мотив на икономията е любовта към човека. Днес въпроси, свързани с новите репродуктивни технологии, кризата в брака и много други, не се ли оказват твърде голямо предизвикателство за православния духовник?

Мисля, че трябва да обсъждаме тези проблеми по индивидуален начин, и това именно е тайната на църковната икономия, т.е. да бъдем водени от любовта и уважението към конкретната личност. В Църквата ние сме обични деца на Бога (Който обича всеки един от нас сякаш той е Неговото единствено дете), а не роби на юридически кодекс. Бог е продължаваща неочаквана радост, а не небесен съдия.

В България, където много от хората са номинални християни, често даваме за пример православните в Гърция, които познават основите на своята вяра. В България отдавна се обсъжда въвеждането на задължително обучение по религия в училище. Какви са плодовете в Гърция от това обучение?

Хубаво е да се преподава за вярата в училищата, но са нужни подходящите хора. Преподаването на вярата означава преливане на кръв, а не обикновено предаване на идеи. От Лудвиг Витгенщайн насам знаем, че богословието е психосоматично усещане, общност, богослужение, начин на съществуване на материалния свят.

Съвременният европеец живее в среда, в която циркулират множество духовни идеи и учения. Какво е онова, което най-силно би му подсказало, че е на прав път в духовния си избор?

Ницше казва, че когато науката заеме мястото на човека, който преди това е заел мястото на Бога на върха на пирамидата на истината, тя ще рухне и тогава ще се научим да поставяме истински важните въпроси. Много европейци и американци днес стават православни именно защото намират в Православната църква абсолютния опитен реализъм на въвеждането на живия Бог в живота на тварите не като метафизика, а като благодатно възпълване на тварното в Нетварния. Разбирането за Бога като Идея или Закон, или Едното от метафизиката окончателно е умряло.

Вашите книги разкриват един висок богословски език, а беседите – много достъпен стил на изразяване. Учи ли се един богослов и духовник на това с годините опит или то е дар?

Съществува приемственост между двете неща. Нашата простота, бидейки радост, се среща със скръбта, както казва Аристотел, което е характерно и за нашето занимание с текстовете на големите мислители и богослови. Когато, удивени, констатираме, че най-великите и сложни идеи и понятия в крайна сметка засягат и по-обикновените хора. Следователно трябва да има начин да ги преведем и на техния език.

*„Аз мисля, следователно аз съществувам„ – лат. превод на мисълта на Рене Декарт от „Разсъждение за метода“ (1637).

Протопр. Николай Лудовикос е роден през 1959 г. в град Волос, Гърция. Завършил е психология и педагогика в Атинския университет, богословие – в Солунския университет и в Католическия институт в Париж, философия – в Сорбоната, Париж, и в Кеймбриджкия университет, Великобритания. Днес отец Николай Лудовикос е преподавател по догматика и философия в Солунската църковна академия. Изнася лекции в Православния институт на Кеймбриджкия университет, в университета в Дърам и в други висши училища и изследователски центрове в Европа. Автор е на няколко книги и на множество студии и статии, посветени на въпросите на пастирското богословие, догматиката, християнството и психотерапията и др.

Превод от гръцки: Константин Константинов