Проф. Алигзандър Уебстър: “На прага сме на нов Потоп”

 

Беседа с протойерей Алигзандър Уебстър, доктор по философия, декан и професор по нравствено богословие в православната духовна семинария “Св. Троица”в Джорданвил, САЩ

– Отче, преди няколко години в една Ваша статия Вие използвахте израза “постхристиянски водовъртеж”. Много експерти обаче говорят днес за “постсекуларен свят”. Според Вас тези понятия свързани ли са някак помежду си или са противоположни?

– Не съм сигурен, струва ли си да се лепим Хабермасовия етикет “постсекуларизъм”на съвременното западно (американско, в частност) общество; постсекуларността подразбира все пак някакво търсене на религиозното в едно общество, познавало или изповядвало религията, а след това отказало се от нея. А аз в статията “Transfigure or Die Trying” се опитах да направя паралел между онова, което Църквата е преживяла през първите столетия на своето съществуване, и онова, което се върши в западния свят днес.

Между тези състояния има известно сходство, на разликата е по-голяма. Ранните християни от самото начало са живеели във враждебен свят, търпейки в началото преследвания от страна на юдейските власти, а след това – още по-враждебното отношение на гръко-римската цивилизация. Но църквата е преживяла този двоен натиск и по Божие провидение е успяла да обърне към вярата самата езическа безбожна власт. Аз смятам, че историята е не само социално-политически и икономико-географски процес, но и огледало на Божественото провидение. По онова време дори най-оптимистичните пророци не биха могли да кажат, че след 200 години ще се появи римска християнска империя.

След като християнизирали най-могъщата държава на западния свят (пък и на цялата ойкумена на онова време), християните на Запад успели да преживеят нашествията на германските племена, обръщайки постепенно към християнството вестготите в Испания, готите в Германия и Италия, франките, англите, саксите – а накрая дори и викингите, свирепи езичници и кръвници. И обръщането на викингите към религията на мира, милосърдието и любовта е станало още един велик подвиг на християнските мисионери.

А на Изток по същото време е господствала Византийската империя, създавайки блестяща хилядолетна цивилизация. Дори след падането на Константинопол през 1453 г. културата на християнския Изток се е запазила като наследство от Византия. Разцветът на тази култура сред славяните стигнал своя връх в Русия през XIX в. – в развоя на руската православна святост и култура, в голямата руска християнска литература.

На Запад в процеса на разделението между църква и държава под въздействието на Реформацията, на тъй нареченото Просвещение и на философския нихилизъм на XIX–XX век наследството на християнството постепенно и неотклонно се губи.

В зората на своето съществуване църквата не е познавала култура, която би могла да нарече своя. В чудесното анонимно “Послание до Диогнет”от II в. след Хр. се казва, че не можеш да различиш християните от другите хора нито по дрехите, нито по езика, нито по“житейските обичаи”. Те могат да бъда част от всяко общество, от всяка култура, защото са хора с универсален дух: “За тях всяка чужбина е отечество, и всяко отечество е чужбина”. Ето така е живяла църквата през първите векове.

След това по времето на св. Константин и последвалите го императори отношенията между църква и държава са станали по-хармонични. Наричаме това явление “симфония”или “съзвучие”. Днес обаче сме загубили дори и най-малкия намек за това. Християнският свят – и на Изток, и на Запад – не е завоюван, но е загубил сам себе си, той е изтърван и пропилян от самите християни.

Ние изгубихме нашия Път, нашата цел, нашата идентичност, усещането ни за върховната ценност не просто на християнството – особено на православието – като истинска вяра, но и на християнството като велика цивилизация.

Ние позволихме на секуларизма да победи и дори не се и опитахме да окажем съпротива. И ето че сме, както изглежда, на прага на нов Потоп: казано на духовен език, извършва се ужасяващо сатанинско нашествие срещу цивилизацията – дори на древните римляни-езичници не им е идвало на ум, че може да има “трансджендърни”идентичности или еднополови “бракове”!… Това е потресаващо! Дори най-безбожните езичници от древността не са могли да си представят брака като съюз на двама мъже или две жени. 

Стигнали сме до нови, необичайни дълбини на падението. Това съвсем не прилича на времето, когато младата църква едва-едва е пускала корени и всички християни са били братя и сестри, опитващи се да оцелеят и да разпространят Словото до най-далечните краища на света. Днес ние почти успяхме да направим това, но затова пък изгубихме собствения си дом. Останахме си само със спомена за славното минало. Ние губим нашата християнска цивилизация, отнемат ни я яростно богоборски, антихристиянски сили, а ние стоим със скръстени ръце и дори не се и опитваме да се борим.

Русия е по-различна. След падането на комунизма Русия, както изглежда, се превръща все повече в алтернатива, в пример за един друг и – дай Боже – по-добър път. На Запад, в западната част на християнския свят се извършва тотално бягство от отговорността, безпрецедентен отказ от християнското наследство. Това е една изцяло нова ситуация. Тя изисква по-решителен подход от онзи, който е бил актуален през първите векове на християнството.

– Не трябва ли в такъв случай църквата да се опита, както се казва, да преосмисли сама себе си, за да оцелее и да възстанови изконните ценности? Да се “предефинира”отново, да преосмисли самия прочит на Словото Божие, да преустрои своята структура, начина на своята комуникация със света?

– Колкото за “комуникацията”, аз като военен от запаса бих нарекъл това “тактически”въпрос. А пък аз предпочитам да се занимавам с въпросите на стратегията. За какво точно ще си “комуникираме”? В какво е нашата мисия, каква е нашата цел?

Не ни трябва никакво “предефиниране”, напротив – трябва да преоткрием себе си и да изпълним с нов живот онова наследство, което и без това притежаваме. Нали не се опитвате да “предефинирате”колелото? Ние съществуваме вече две хиляди години. Преживели сме всички видове тирания и тоталитаризъм през историята: от римските императори и нашествията на хуните до тоталитаризма на крайно десните и крайно левите. И православието при това не се е променило. Не се е променило нито учението, нито нравственото богословие, нито духовното наследство, нито неизразимата ценност на молитвата и изповеданието на вярата – нищо. Не сме променили нищо, дори когато другите християнски течения са се променяли постоянно.

Православната църква в цялата уникална пълнота на Божественото откровение е продължавала да насочва напред кораба на спасението. Плавали сме през бурни води, но сме плавали постоянно, две хилядолетия. Няма никакви причини да не продължим да го правим и занапред.

Моята мисия като православен теолог, като нравствен богослов не е да “пресъздам християнската църква на нови начала”. И дори не да я преобразувам. Моята мисия, мисията на всички православни е да търсим разума Христов, разума на отците на църквата, да се борим за него, да го разпространяваме и защитаваме.

Роб Дреър, православен християнин, написа наскоро книга под надслов “Опцията Бенедикт”(The Benedict Option). В един доста икуменичен стил той призовава вярващите християни да се опитат да преживеят настъпващите тежки времена, без да се съпротивляватпублично на политическите власти и новата култура. Той се позовава на примера на св. Бенедикт Нурсийски и неговия манастир в Монтекасино, където през VI в. бил основан първият монашески орден на Запад. Този манастир преживял всички нашествия на варварските орди и всички войни в Европа – от времето на Римската империя до ХХ век – и стоял непокътнат до момента, в който през 1944 г. настъпващите съюзнически армии не превърнали манастира, от който нацистите направили крепост, в руини. Така или иначе, манастирът оцелял повече от хилядолетие и на Дреър му харесва страшно много този пример. И той предлага да създаваме подобни общности – малки, незабележими – може би някъде в глухата провинция, на село, край някой манастир или дори между познаващи се хора в градовете… Досущ като първите християни, които общували тайно, за да оцелеят и да запазят вярата си.

Не звучи лошо, но това е пътят на капитулацията. За разлика от т. нар. “тъмни векове”– VI–IX в., днес на Запад ние си имаме работа с хора, които съзнателно са отхвърлили църквата, християнството, Бога. Както казва Солженицин, “хората загърбиха Бога”. Това е невероятно дръзко предизвикателство към цялата ни култура, демонстративно потъпкване на християнската цивилизация. Тези хора не могат да бъдат укротени, умиротворени: всеки апел към тях ще бъде безсмислен. Те ще бъдат безмилостни – и ние вече виждаме с очите си това. Американската политика никога не е била изпълнена с толкова злоба: както в противопоставянето на десните и левите, така и в конфликта между “секуларистите”и вярващите.

Ние, християните, се сблъскваме с безпрецедентен, решителен, упорит натиск, и аз съм сигурен, че той ще само ще се засилва. Не можем просто да се затворим в малки общности и да се надяваме на спасение или да се опитваме да запазим своето наследство, криейки се в нови катакомби от войнстващите безбожници или ислямисти.

Трябва да действаме. Мисля, че ни трябва “право на пророчество”, нещо подобно на Божия призив към пророците в Стария Завет. Трябват ни хора като Моисей, хвърлил предизвикателство в лицето на фараона. Хора като осенения от Божия Дух Натан, изобличил цар Давид за греховната му страст. Именно такива силни гласове ни трябват, а не надеждицата, че ще можем да се “скатаем по бенедиктински”.

Трябват ни хора като онези, които е призовал Господ, за да носят пророческото свидетелство, което продължава вече 2000 години: като св. Йоан Кръстител, противопоставил се на цар Ирод Антипа, като св. Амвросий Медиолански, лишил императора Теодосий I Велики от свето причастие заради жестокостта му, като св. Филип, митрополит Московски, изобличил цар Иван Грозни – има и много други великолепни примери. Именно такъв е смисълът на библейското пророчество – божествената истина срещу неправата аморална власт.

Разбира се, цената, която се плаща често при това, е смърт. Хората не обичат, когато ги изправят пред истината, когато им хвърлят в очите собствените им мерзости – било то прелюбодейство, неправедност или идолопоклонство.

Но аз призовавам християните да не се крият, а, напротив – да присъстват активно в обществото, колкото и лошо или враждебно да е то. Трябват ни хора, които ще изберат смело и мъжествено пророческия път. Когато Господ повикал Исайя: “Кого да изпратя?”, онзи отвърнал: “Ето ме. Изпрати мен, Господи!”Днес ни трябват тъкмо такива Исаевци…

Един друг православен учен, докторът по философия Джон Марк Рейнолдс, говори за онова, което той нарича “Константинов проект”– нещо, което и аз смятам за твърде актуално. Д-р Рейнолдс ни напомня, че християнството нямаше да оцелее, ако на хоризонта не бе присъствала винаги една или друга християнска империя, мощна и респектираща християнска държава. Д-р Рейнолдс, разбира се, има предвид традицията, която тръгва от св. Константин и неговите потомци. Той ни напомня и за това, че докато св. Бенедикт се криел в Монтекасино, а из Западна Европа никнели манастири, в християнския Изток господствала Византия – опора на цивилизацията, стожер на свободната православна църква, мощна империя – защитник на християните. И онези германски варвари, които споменахме, така и не успели, слава Богу, да покорят Византия!

И днес, когато западната цивилизация се руши под товара на собственото си богоотстъпничество без особена съпротива от страна на християните, Русия, отърсила се от тежкия товар на комунизма, за пръв път от 30 години представлява сила, с която светът е принуден да се съобразява. Русия днес е стожер на традиционното православие. Не твърдя, че Русия е безпроблемна и безгрешна. Нито един човек, нито една страна не са безгрешни. Но някои са по-грешни от другите. За днешния неоварварски Запад Русия може да се превърне в нова Византия. Може би силният, вдъхновен глас на патриарх Кирил, митрополит Иларион и мнозина други могат да ни дадат известна надежда, че все още не всичко е загубено – колкото и ужасно да изглежда това, което се върши в момента на Запад.

 – Кои съвременни идеи и практики православната църква няма да приеме никога?

– Преди всичко искам да отбележа, че Джорданвилската православна семинария “Св. Троица”, на която имам честта да съм декан, не толерира и не разпространява никакви богословски нововъведения. Ние не се срамуваме да провъзгласяваме за своя мисия (или, както се казва сега, “бранд”) “Традиционното православие на ХХI век”. Традиционното православие! Никакви “преосмисляния”. Никакво приспособителство или “адаптация”, водеща до загуба на собствената ни душа в опит да “бъдем чути”от представителите на съвременната култура, съвременните идеологии или модните икуменически или междурелигиозни течения. Трябва да сме верни на себе си, на Господа и на църквата – винаги и при всички обстоятелства.

За съжаление много от моите православни колеги-учени тичат след всеки моден повей във философията, теологията или другите науки.

Ето например Христос Янарас, известен богослов от Гърция – той просто е обсебен от философията на екзистенциализма. В своята книга “Свободата на морала”(Freedom of Morality) от 1994 г., която аз давам на моите семинаристи в рамките на курса по нравствено богословие, той е скалъпил някаква несмилаема смес от Карл Маркс, Мартин Хайдегер и св. Григорий Палама. Това едва ли може да се смята за традиционно православие. Но то е твърде мощно изкушение за православния християнин, жадуващ да бъде “модерен”.

В бързо променящото се съвременно общество православният вярващ може да попита: “А защо да не приличаме в по-голяма степен на нашите неправославни приятели и съседи?”Аз бих му отговорил: “Защото не искаме да приличаме на тях. Нашиятизбор е да приличаме на древната църква без никакви примеси, отклонения и изопачения”. Тази позиция, разбира се, ме прави подчертано “немодерен”, но аз нямам защо да се срамувам от това. Ние трябва да призовем всички вярващи, а често дори и свещениците и епископите, да се завърнат към изконните извори на своята православна традиция. Прекалено много съвременни православни богослови игнорират или, което е още по-лошо, отхвърлят отците на църквата. Но ние, православните, винаги сме имали за отличителен белег нашата преданост към отците и вселенските събори.

– О. Алигзандър, Вие сте бивш военен, служили сте в армията на САЩ.Можете ли да сравните армията и църквата като институции – като мисия, като предназначение? Има ли нещо общо между тях?

– Преди всичко трябва да отбележа, че аз не съм бил редовен военнослужещ, боен офицер. Аз бях православен капелан – военен свещеник от първия ден на моята служба и до деня, в който се уволних. Капеланите не носят оръжие и не влизат в бой. На православните военни свещеници, както и на всички православни духовни лица, е забранено от каноните да проливат кръв – дори случайно. Ако сме изцапали ръцете си с кръв – дори по недоразумение, дори за самоотбрана или за да защитим някого – ние не можем да стъпим повече в светия олтар и да принасяме безкръвна жертва на Господа.

По милост Божия аз изкарах в армията 24 и половина години, без да свалям униформа, до уволняването ми в запас през юни 2010 г. Служих като армейски православен капелан с чин полковник по време на кампаниите в Афганистан, Ирак, Кувейт и Катар, “на терена”, както се казва на армейски жаргон. От 2005 до 2010 г. аз 12 пъти бях изпращан в служебни командировки за срок от 30 до 35 дни, след което се връщах към служебните си задължения в мястото на основната дислокация.

Питате ме за армията и църквата. Сравнението на християнина с воин е характерно за Библията, особено в посланията на апостол Павел. Сравнявайки армейските учебни заведения и нашата семинария, например, ние виждаме, че става дума за обучение, подчинено на една и съща идея – идеята за строго и сурово подреден живот, когато всеки ден, всеки час, всяко действие целят да формират и обучат определен тип човек, определен продукт. В нашия случай това е свещеник или монах, духовен воин, който някъде далеч “в тила на противника”се сражава молитвено със Сатаната и неговите слуги  от името на църквата. Монасите не бягат от света. Те водят своята битка в духовния свят всеки час, всеки ден. Това е много строг, войнишки начин на живот.

Мисията на войника е да жертва живота си заради другите. В основата си това е християнска добродетел. В Йоановото Евангелие Господ казва: “Няма по-голяма любов от това да дадеш душата си за приятелите си”(15:13). Но войникът прави и нещо повече. Той е готов да жертва живота си и за абсолютно непознати хора, които той никога не е срещал и няма да срещне: за всички свои сънародници.

Православните миряни във всяка държава могат да служат в армията във всяко едно качество в съответствие със своята съвест. Но православното духовенство – епископите, свещениците или дяконите – не могат по никакъв начин да се докосват до оръжие. Православните капелани могат да придружват войските в боя – невъоръжени. В този смисъл те са дори по-уязвими от редовните военнослужещи: онези поне носят оръжие.

Но като цяло истинското призвание на вярващите християни не е отбраната на страната. Мисията ни като църква е да свидетелстваме за Евангелието и да водим хората към спасение. В Евангелие от Матея 25:31-46 Господ натоварва всеки християнин с воинска, ако щете, мисия – да нахрани гладния, на напои жадния, да подслони бездомния, да облече голия. И всеки член на църквата трябва да бъде апостол, да свидетелства на света за Христа.

Господ е казал на апостолите:“Бъдете Ми свидетели до край-земя”. Всеки член на църквата може да започне този път поне от собственото си семейство или от своите приятели и съседи.

Винаги трябва да сме апостоли, да проповядваме с думи и дела, да споделяме с другите онова, което имаме като безценен дар – Евангелието Христово. И дори сега, когато беседвам с Вас, аз Ви проповядвам!

– Благодарим Ви, отче.

(със съкращения от интервюто „Необходимо ни е право на пророчество“)

Източник: globalaffairs.ru

Превод: Андрей Романов