Руските митове за гръцкото православие

Вярно ли е, че гърците никога не се изповядват? Защо гъркините не носят забрадки в църквата? Защо имат пейки в храмовете? За духовния живот в Гърция – митичен и реален, със свещеник Александър Носевич, випускник на богословския факултет на Атинския университет, клирик в храма „Света Троица” в Атина разговаря Александра Никифорова.

 

 

– Действително поради проникването на западната култура в гръцката православна традиция през 20 век станаха изменения: появиха се скамейки в храма (макар, че ще отбележа, че особен вид седалки в манастирите е имало винаги заради дългите богослужения), жените престанаха да носят забрадки, могат да влязат в храма и с панталон. Но западните влияния върху Руската Църква са много по-дълбоки и сериозни. Просто в момента не се замисляме за това. В Гърция тези външни отстъпления не доведоха, слава Богу, до загуба на главното – вътрешното осмисляне на православната вяра. 

 

Хайде да не лицемерим, руското богослужение е пищно, с излишества. Гръцкото богослужение се отличава с простота. Тази простота и единодушие се наблюдава във взаимоотношенията между миряните и духовенството. В Русия свещениците или архиереите по-скоро представляват някаква „каста”, т.е. когато човек попада в клира, това, като правило, го отделя от миряните. Тук, в Гърция това е невъзможно. Да, има уважение към свещения сан, но самият факт на свещенство не създава бариери в общуването. Идващият в храма идва като в семейство. Той прави своите първи стъпки не съвсем правилно и това не е повод да бъде оскърбен или изгонен, което, за съжаление, нерядко се случва в Русия при цялото наше външно благочестие. Външно – всичко е благополучно, а вътре е друго. Именно затвореността на руската душа е нейният най-голям проблем. В Гърция е било и съществува същностно разбиране на нещата, достъпни в своята откритост и простота.

 

 

 – Да започнем с това, че Църквата в Гърция засега има държавен статус и тясно сътрудничи с държавните и обществените структури. Тя официално участва в живота на обществото и има право на глас при оценката на произтичащите в Гърция събития. Нейното мнение се чува, понякога принудително и в държавния апарат. Всичко е така, както някога е било в дореволюционна Русия. 

 

Разлика между дълбоко-вярващите и църковни хора и така наричаните „просто идващи” cъществува. За Гърция този фактор е важен и поради това, че православието е традиционна държавна религия и принадлежността към него дори само по факта на кръщението е много висока. Разбира се, не всеки, който смята себе си за вярващ, е такъв по същество. Само в моменти на катастрофи, войни, епидемии, бедствия хората в огромното си мнозинство започват сериозно да се замислят върху въпросите на живота и смъртта. В ежедневието те са прекалено заети с битовите си проблеми, обществените неразбории, обикновените грижи. Църквата винаги и навсякъде помага на хората да не се заровят окончателно в житейските си проблеми. С обмислена система на празници и пости Църквата напомня на миряните за другата реалност, за вечния живот. Храмовете в Гърция практически са отворени винаги, особено големите. Тук може да влезе всеки и да сподели със свещеника свой духовен проблем, да получи напътствие и отговор на тревожещи го въпроси. 

 

В ежедневието гърците с дълбоко уважение се отнасят към свещения сан: отстъпват място в обществения транспорт, дори когато свещеникът е млад на години, могат направо на улицата, в магазина, в трамвая да поискат и получат благословия. Преминавайки покрай храма, много от тях се кръстят. Повтарям, в Гърция, като правило храмът не е непристъпна крепост, към която е страшно дори да се приближиш, преди всичко това е обител на Живия Бог, където всеки се чувства член на семейството, получава радост от общуването с църковните служители, а не се сблъсква със стена на хладно равнодушие. Само така може да се помогне на човека да придобие вътрешен покой и упование в изцеляващата духовните рани сила на Светия Дух.

 

 

 – Гърция в този смисъл се намира в по-благоприятно положение, защото в Русия традицията на духовното наставничество е изкоренена през 20 век. Духовната приемственост фактически се е изгубила. А тук тази приемственост се съхранява още от византийско време. Според нас да пристъпваш към светите Дарове без изповед е дързост, практически това е древна традиция в църквата. Едно е да вземеш благословия от духовника за причастие и съвсем друго – да се изповядаш. Даже пристъпвайки след изповедта към Светата чаша, човек не е в състояние да се удържи дори от мислени грехове. А да стоиш през половината време на литургията, понякога и повече в очакване на изповед и след това да бързаш за причастието е крайно вредно за този, който е дошъл на среща със Самия Господ. Първо: нарушава се сакралността, губи се разбирането на изповедта като тайнство. Второ: мирянинът фактически не участва в литургията (а нали всяка дума на литургията е особено важна и действена за душата и сърцето на вярващия!), защото постоянно мисли какво да каже, как да не забрави всичко и накрая и да успее да се причасти. Получава се, че две от най-великите събития за дошлия на Господнята вечеря – изповедта и причастието се възприемат като някаква формалност, а не като тайнство. 

 

 

 – Това не е така. Духовникът, ръководителят на духовния живот на човека (може да бъде предстоятелят на храма, може и йеромонах), знае всички страни от живота на човека, подсказва му как да се бори със страстите, как да се моли. Изповедта се извършва подробно и без бързане. Именно духовникът, който редовно изповяда човека, определя колко често да се причастява и дава за това своята благословия. Ние, които идваме от Русия сме поразени, че няма опашки за изповед, толкова естествени за нас, че няма изморени свещеници, бързащи да сложат епитрахила върху всички. И затова, когато виждаме, че хората спокойно и чинно, но не без южняшки темперамент, пристъпват към Чашата, то правим изводи, че тук не съществува изповед въобще. На практика желаещият да се изповяда идва в определен ден и час, когато го приема неговият духовник. Разбира се, има и злоупотреби с доверието на свещеника, но и у нас не е възможно да убедиш всички да постъпват по съвест. Особено някъде в голям храм или в манастир свещеникът не може да знае, изповядвал ли се е човек, пристъпващ към светите тайни или не и той просто му се доверява. 

 

 

 – Разбира се. С истинския смисъл на духовното наставничество се запознах в Гърция. Отначало и аз възприемах критично много неща. Но когато видях реалната страна на духовния живот на гърците, тя ме потресе. В Красноярск правехме така: идват в храма около 200 човека на изповед. Какво може да каже свещеникът на тези хора за два часа? Той трябва да извърши колосална работа: да вникне в тънкостите на душата на всеки, да разбере какво го тласка да извърши тази или онази постъпка, да го научи правилно да живее. При това всяка дума на свещеника е с цената на златото. Как е възможно в течение на два часа да изповядаш пълноценно 200 души? Затова и провеждат обща изповед. Но изброяването на греховете на общата изповед не довежда до покаяние. Често това велико тайнство – изповедта, го принизяваме до магията: човекът идва, казва «виновен», покрива се с епитрахила и това е. Никакъв духовен поврат в живота на човека не се извършва след такава изповед. Ето кое е трагичното.

 

 

 – Отношенията между духовника и изповядващия се са отношения между баща и син или баща и дъщеря. Важно е, че духовникът непременно притежава наставнически и изповеден опит. Защо тук не разрешават да изповяда на новоръкоположен йерей. Защото той при всичката си образованост, при всичките си уникални свои възможности не притежава най-главното: опитът на духовничеството. Той има още много да учи, да се зареди с църковен дух, да стане истински проводник на Божията благодат. 

 

 

 – Преди всичко, за ръкополагане е необходима препоръка от духовник. Духовникът, както вече казах, не е случаен човек, при когото си се изповядвал 1-2 пъти, а е този, който те познава от дете. Ако духовникът не те препоръча за ръкополагане, то ръкополагането е невъзможно. На първо място ще потърсят отговорност от него, ако ръкоположеният, когото е възпитал нещо обърка. И отговорността ще бъде много строга. Тук е съхранена традицията на църковния съд, изгубена в Русия. И, естествено, духовникът гарантира пред епископа, че кандидатът за свещеник притежава всички необходими качества и няма никакви препятствия за ръкополагането. Ръкополагания на човек, който е имал предбрачни отношения или е разведен, или е женен втори път, тук просто са невъзможни. Каноните се спазват строго. В живота на бъдещия свещеник абсолютно всичко има огромно значение. 

 

В зависимост от това как свещеникът се включва в живота на Църквата, неговият духовник-гарант и наставник ходатайства пред епископа за издигането му в духовен сан. Необходим е и подписът на съпругата, ако кандидатът е семеен. Освен това се изискват препоръки от двама души, че кандидатът е действително достоен. А също така се обявява в енорията и в средствата за масова информация, че лицето е избрано за кандидат за ръкополагане в свещен сан и ако някой има нещо против той може да съобщи това на архиерея или в митрополията. Ако няма някакви претенции към кандидата, то в определено време го ръкополагат в свещен сан. Като правило, свещеническото ръкоположение в енориите в Гърция е голям празник, особено, ако ръкополаганият е избран в местната църковна община.

 

 

 – До 30 годишна възраст обикновено не ръкополагат. Всичко е съгласно каноните, в руслото на древната църковна традиция. В Гърция е невъзможно да срещнете свещеник на улицата без расо. Това е забранено от каноните и неспазването му води до неприятности и наказания. Освен това появата на свещеник на обществено място без расо непременно ще предизвика негативна реакция у населението, а виновникът ще стане обект на осъдителни оценки. 

 

 

 – Обикновено не по-рано от три години свещеникът „може да стане” духовник.

 

 

 – На този въпрос всеки духовник ще отговори по-своему. Всичко зависи от силите на конкретния свещеник и хората, които идват при него за изцеляващото слово на Христовата любов.

 

 

 – Да, изповедта никога не е в рамките на Литургията. Има определени дни за изповеди. Тя може да продължава и до три часа, а ако е нужно, в продължение на няколко дни човекът може да се връща за беседа с духовника. Но само не и по време на Литургията. 

 

 

 – При правилното разбиране какво е изповед, всичко е възможно. Защо да не се изповядаш по-рано! Под предлог, че за един ден човек ще натрупа грехове, това не се случва! Но докато се блъска от изповедта да стигне до Чашата, той вече е съгрешил и в помислите, и с думи, и с осъждане. И неговата изповед става условна. Затова е нужно правилно да подредим акцентите при разбирането на духовния живот и да имаме мъжеството да преосмислим постъпките и мислите, препятстващи неговото нормално развитие. 

 

 

 – Важно е, човекът, дошъл на изповед, да почувства, че неговата изповед не е съд, където ще го съдят и оправдават, не е место за екзекуция или още по-страшно – „оценка” за съблюдаване на проформата, а е най-велико тайнство. При това тайнство на него, потиснат от страсти и изранен от грехове се подава изцеляваща благодат, дар от Светия Дух. На изповедта той, измъчен от угризения на съвестта може да получи истинско успокоение и отдих от безкрайната борба със себе си и своите пороци. В спокойна обстановка, при изцяло доброжелателно отношение на свещеника, който не потропва нервно с крак, а разполага с време да изслуша изповядващия се, човекът пристъпва бариерата на страха, вътрешното стеснение да разкрие своето покаяние в цялата му дълбочина пред друг човек, облечен в свещен сан. Той му се доверява, като на баща, който ще го разбере и ще му помогне да преодолее всички затруднения и съмнения, ще го подкрепи в доброто, ще му подскаже, къде е коренът и източникът на неговите страдания. Не е нужно да се страхуваш да изслушаш човека! Обаче за това е нужно време, което свещеникът няма дори при добро желание по време на общата изповед. 

 

 

 – Сега има достатъчно такава литература. Разбира се, основополагащ за всеки християнин, а особено за свещеника е опитът на Светите Отци. От съвременните преводи бих отбелязал изданието на творенията на стареца Паисий Светогорец, съчиненията на митрополит Иеротей (Влахос), проповедите на отец Константин Статигопулос, житията на митилинските мъченици, поученията на преподобния Козма Етолийски. | www.taday.ru