Руският поет Евгений Евтушенко: Нужно ни е покаяние

Вие какво пишете в момента?

Стигнал съм до половината на един роман. В него вървят две паралелни повествования. Едното е за мен през 1941 г. По онова време съм бил на 8 години. Опитах да избягам на фронта с едно момиче. Върнаха ни, разбира се, но попаднахме в различни ситуации. Другата страна на моята паралелна история е първото ми пътуване до Съединените щати през 60-те години. Тогава за пръв път бях в капиталистическа страна. Едната история е детска, трагически сантиментална, а другата е сатирична. Но не отровно сатирична, защото не обичам злобната сатира. Разказвам как моята представа за Америка се разруши и аз разбрах, че в същността си светът е еднакъв. Системата на сърцата ни е еднаква. Чувствата на хората са еднакви.

Срещнах американско момиче, което беше възпитавано като мен, че ние сме врагове. Но нашите чувства победиха пропагандата, това е история за Ромео и Жулиета в Студената война.

Не мога обаче да продължа романа, защото още не съм приключил със старата си работа по моята антология на руската поезия. Три огромни тома, всеки е като Библия.

През живота си станах свидетел на колосални събития, бил съм в 91 страни. Преди години бившият външен министър на Русия Едуард Шеварднадзе ми каза, че няма друг човек, който да е посетил толкова държави. По време на Карибската криза, когато светът висеше на косъм от война, бях в Куба. Имам замисъл да опиша всичко това и сега се върнах там след 24 години отсъствие. Трябваше да освежа паметта си. Случи се нещо изключително странно. Случайно ми дадоха същата стая в хотела, в която живях по времето на Карибската криза. Тогава бяхме заедно с кореспондента на "Правда" Тимур Гайдар, а над главите ни пикираха американските изтребители.  На коленете ми седеше момченце на 6 години. Това беше синът на Тимур – Егор. Години по-късно той стана първият архитект на руския капитализъм. Егор Гайдар, който беше премиер по времето на Елцин, тогава се напика от страх на коленете ми. Виждате ли как всичко е психологически свързано. Бях свидетел на преговорите на Микоян с Картър. Длъжен съм да опиша всичко това. Проблемът ми е само време. Нужни са ми още 20 години, за толкова помолих Бога. Но кой знае какво ще кажа след 19 години.

Липсата на памет ли е големият ни проблем?

Един от големите. Вижте, аз съм много свързан с Чили. Бил съм там и преди Алиенде да стане президент и след това. При Пиночет бях персона нон грата. След падането на диктатурата му отново бях поканен. Излязох на балкона на двореца Ла Монеда, където Алиенде бе произнесъл последната си реч. Сега летяха самолети, имитирайки бомбардировка. Но вместо бомби, хвърляха стихове. Пред мен падна стихотворение – беше мое! "Бессодержательность – это трусость./ Важно сыграть по совести роли./ Сахар на ране открытой посыпать/ может быть даже больнее, чем соль". Падна ми от небето този цитат. Този проблем  – да сложиш захар в раната, е проблем на много страни. Някои хора не искат да си спомнят миналото, за престъпленията, които са били извършени. Те искат със захар да лекуват раната, а това е страшно!

У нас все още има хора, които размахват портрети на Сталин. Когато ги носят старци, не обръщам внимание. По времето на Сталин те са били млади и сега им се струва, че тогава им е било добре. Не е така, аз помня как те всички се страхуваха. Когато обаче млади хора носят тези портрети, е страшно. Смятам, че всеки руснак трябва да прочете "Архипелаг Гулаг". Но младите, смятат, че не е нужно. Казват "Това се е случило с вашето поколение. Ние нямаме отношение към това".

Знаете ли какво ми харесваше при покойния папа Йоан Павел Втори? Отначало той беше прекалено много поляк, оттам идваха и неговият  антирусизъм, антисоциализъм. Но когато той осъзна отговорността, че много хора го слушат, именно той отиде в Куба и протегна ръка на Фидел Кастро. Това беше голям жест. Той искаше американците да го видят. И въпреки че нямаше вина за Инквизицията, за делата на кръстоносците, или пък за това, че много френски католици са предавали евреите, той помоли за прошка. Пое всичко това като своя лична вина и вина и на Църквата. Бях потресен, той ни даде голям пример. У нас има много фалшиви покаяния, покаяния на хамелеони. Нужно е да поемем отговорност, не само за това, което се случва в нашия живот, а за цялата история. Само тогава можем да избегнем тези грешки в бъдеще.

С какво ви изненадват студентите ви в САЩ?

Те са 17-18-годишни и още не са избрали какви да бъдат. От тях все още може да се моделира. Веднъж им прожектирах филм за руските олигарси. Обясних им, че те са научили много от американския филм "Гражданинът Кейн". Изведнъж видях мъгла в очите им. Оказа се, че от 106 студенти нито един не беше гледал този филм, който може да се купи във всеки магазин, показват го по телевизията. Те смятат, че това не е тяхната история. Младите хора трябва да разберат, че цялата история е тяхна история, техен учебник! И само тогава няма да повторят грешките на миналото.

Как се промени светът след края на Студената война? Има ли ново разделение?

Забравяме какво казва президентът Кенеди: "Границите не са между политическите системи и държавите. Границите идват от различията между конкретни хора". Тоест разделението на човечеството е между хората и типа поведение. Най-страшната категория хора са хамелеоните. Те може би никога няма да убият или  предадат някого. Но имат готовност да го направят. А това е най-страшното.

Сега хората са разделени, защото забравят, че общата им цел е войната с глада, смъртта, болестите. Хората не разбират това и изпадат в леност. Заради умствения мързел те не искат да слушат за Куба или Ирак. Казват "Защо ми е да мисля за тях, имам си мои проблеми".

Какъв е изходът?

Нужни са ни хора с размах в мисленето. Които не забравят, че не сме само българи, руси, кубинци или американци, а преди всичко сме земляни. Липсва връзката между държавниците и писателите. Аз съм писател на всички тези, които не пишат. Радвам се, че България опитва да възстанови тези писателски срещи. За съжаление, умряха много силни поети. А има една източна поговорка, която казва "От хиляди котки не можеш да направиш един лъв".

Най-слабото място на човечеството е, че днес няма развитие на философията. Зачатъци на философията има в литературата, и затова писателите трябва да поемат този кръст.

Литературата наистина е сила, разбрах го, след като написах поемата "Голубь в Сантьяго".  Тя описва самоубийството на един 18-годишен младеж. Този младеж скочи от 24-ия етаж на хотел "Карера". Тялото му падна на площада, а когато го вдигнаха, се оказа, че е затиснало гълъб. Майката на това момче донесе дневника му. Оказа се, че той се е измъчвал между разведените си родители, между две жени, двама приятели с различни политически възгледи. Накрая беше написал "Не мога повече да живея. Да се живее е жестоко". Майка му ми каза "Напишете, помогнете на младите хора да не свършват живота си със самоубийство". И аз написах поемата, и след това получих писма на хора от много страни с благодарност, че съм ги спасил. Но с тази поема аз спасих и себе си, по това време преживявах тежък развод.

Фелини бе сред най-добрите ви приятели, какъв спомен ви остана от него?

Преди да дойда в България бях в Италия, където получих най-голямата награда за поезия. Вървях из улиците и толкова ми липсваха и Фелини, и Джулиета Мазина, и Чезаре Дзаватини. Нашето поколение писатели беше възпитано през сталинското време. Тогава показваха помпозни и грандомански филми. Изведнъж обаче започнаха да показват филми на италианския неореализъм. "Крадци на велосипеди" на Виторио де Сика, първите филми на Фелини "Нощите на Кабирия", La strada. Тези филми помогнаха на писателите от моето поколение да излезем от илюзорния свят и да се върнем към реализма.

След години, когато срещнах в Италия бащата на италианския неореализъм Чезаре Дзаватини, който писа сценария за "Крадци на велосипеди", му казах, колко съм му благодарен. Че ние именно от италианските неореалисти сме се научили да забелязваме отново малкия човек на земята. Той ми отвърна "Ние това го научихме от руските писатели на 19 век, от Чехов, Гогол." Дзаватини беше изключително трогнат, по онова време аз снимах първия си филм "Детский сад" в Сибир. Разказах му сценария, той го хареса. Каза ми "Искам да ви подаря бутилка ракия. Баща ми закопа шест в земята през Първата световна война. Тази е последната. Когато завършите първия си филм, изпийте я. Само че пийте направо от бутилката", каза ми Дзаватини. Тази ракия я изпихме в Сибир.

Що се отнася до Фелини…И той, и Джулиета ми бяха най-близки приятели. Малцина знаят, че Фелини ми спаси живота физически. Той ми оказа огромна чест. Беше ме поканил, когато за първи път гледаше вече завършен филма си "Джулиета и духовете". Това е огромна чест. Попита ме за мнението ми, аз му дадох четири съвета, той използва два. Направи ми най-големия комплимент, който може да се каже на човек: "Знаеш ли, чувствам те, сякаш двамата сме учили в едно и също училище". Вечерта отидохме у дома му на брега на морето. Бяхме само той, Джулиета и аз. Пихме, разбира се. Аз реших да поплувам. Фелини ми каза "Недей, много пихме". Остана да кръстосва по брега. Аз влязох да плувам, изведнъж кракът ми се схвана. И той се хвърли във водата, стигна до мен и заби ноктите си в прасеца ми. Дълго имах следи от палците на Фелини. Ходих по Италия и навсякъде си вдигах панталоните, за да покажа белезите – това е автограф от Фелини.