Свещ. Владко Тасков: Хората никога не са били по-немощни

Свещеник Владко Тасков е на 49 години. Роден е и живее в Сандански. Женен, с три деца – син и две дъщери. Завършва Техникума по селско стопанство “Акад. Климент Тимирязев” в родния си град, а след това – Духовната академия в София. Работи като енорийски свещеник в Сандански, където известно време е и архиерейски наместник. В момента е енорийски свещеник в село Кулата, община Петрич.

– Тази жена, чиято памет почитаме днес, Светото Писание нарича Мария, Иисусовата майка, някои я наричат Светата Дева, а за повечето хора тя е Богородица. Коя всъщност е тя?

– Богородица. Богородица е една, няма друга. Богородица. Това име се налага на Халкидонския събор на Иисус Христовата църква, проведен през 450 година. Този събор решава тя да се нарича Богородица, защото е родила Бог, а не Христородица. Тя е била просто Мария докато е родила Иисус Христос, оттам нататък е Богородица. Тя е единствената, която е родила Бога, друга няма. Някои казват Светата Дева. Да, и те са прави, но те ни отвеждат на основния момент от живота на Св. Богородица – раждането на Божия Син. И тя е Теотокос – Богородица. Затова е правилно и нека хората си използват Света Богородица, Пресвета Богородица, Всесвета Богородица, защото няма друга такава жена, която да се удостои с ролята на стълба, по която Бог да слезе на земята. Нека се държим за Свещеното Предание и Свещеното Писание. Те имат еднаква санкция и еднаква сила, но развитието на човечеството е съхранено в Свещеното Предание. Свещеното Писание разказва за работата на Бога, Божия Син и Светия Дух до края на първото столетие от нашата християнска ера, а Свещеното Предание е Неговото продължение до края на света. Има църкви, които са останали еретически до 450 година, но има такива и днес. Те може да са много добри, но който не признава Иисус Христос като родил се Бог, той си остава еретик. Какъвто и добряга да е, той си остава еретик. Защото еретик е този, който няма правилно разбиране за Света Тройца и за нейните прояви в света. Еретикът винаги изтъква и изявява себе си, докато православният християнин като немощен и грешен човек винаги призовава Бог да изкаже едно авторитетно мнение, което в продължение на вековете трайно се настанява в душите и в битието на хората.

– В Светото Писание твърде малко се говори за майката на Иисус, какво ни казва за нея Свещеното Предание? Защо тя е удостоена с честта да роди Божия Син?

– Тя е удостоена, защото в нея се проявява световното благородство. Но не само в нея, а и в нейните предци. Като се започне от Св. цар Давид, лека-полека благородството на душата се е утвърждавало и се е предавало на следващото поколение. Накрая идва до светите Йоаким и Ана и Бог за да покаже, че от тях ще се роди палатата, в която ще влезе нашия Господ и Неговия Син, ги оставя дълго време без чедо. Да ги изпита, да подготви вярата им, за да родят Св. Богородица. Поради благородството на майка й и татко й, и на поколенията преди нея, на третата година влиза в храма и там се подготвя за великата си мисия. Там тя се удостоява да разбира наитието, тоест идването, на Дух Светий в човека. И другото нещо, което е, тя е образец на това – как се приема Божията воля. До 14-тата си година св. Богородица живее в храма и много пъти чува ангелски глас, който й казва: „Радвай се”. До онзи миг, в който архангел Гавриил й разкрива Божията воля тя да роди Неговия Син. Стресната тя отговаря: „Но как ще стане това, като аз съм дала обещание до мъж да не се докосвам?” А той я успокоява, че не се налага да нарушава това обещание и че до мъж няма да се докосне, а „Дух Светий ще слезе и силата на Всевишния ще те осени”. И тук се проявава силата на св. Богородица, която казва: „Ето рабинята Божия, нека бъде според волята на Бога”. Тя зачева и поради навършване на годините трябва да излезе от храма. Дават я на Йосиф, а той, като я вижда в какво състояние е, се уплашва: „Какво става? Нали беше девица?” И това, което се пее в шестия час на Рождество Христово: „Марийо, Марийо, какви са тия драми, които ми носиш тука?” Тя си мълчи, защото знае, че носи тайна. Не всеки може да носи тайна, особено такава велика тайна. Тя си мълчи и за да не става обект на подигравките и сарказма, тоест на това, което е така присъщо и на нашето общество. На никого нищо не отвръща, всичко понася без дума да каже. Това е св. Богородица. Колко от сегашните дори мъже са способни с такова търпение и издръжливост да понасят упреците на другите и да се оставят в ръцете на Бога.

– Но мисля, че трябва да отдадем и дължимото на Йосиф.

– Той я е приел, защото е праведник. А той е имал и среща с ангел, който му е обяснил всичко.Затова и той се казва праведния Йосиф, защото е приел всичките укори, майтапи и подигравки на съгражданите им от Назарет. А пред св. Богородица като жена, са стоели не светските, а божествените неща. Затова тя е най-великата от жените.

– Как е установен празника на нейното успение?

– От най-дълбока древност е установен. Още от светите апостолите се знае, че на 15 август в третия час сутринта е нейното успение. Като се сбогува с тях, лицето й сияе от светостта, която е носила в себе си. Тя е водила свят живот още тук, на земята, както вече казахме. Поради мъките, които е преживяла и заради стремежа към единение с Царството небесно. Така, че нейното заминаване от тоя свят е естествен акт на успение. Дали това е станало 47-ма, дали 59-та или 63-та година, не смея да гадая. За мен е по-важно, че на днешния ден Майка Божия ни събира в храма, за да възпеем нейното отшествие от тук.

– А какво представлява днес този празник и как трябва да го празнуваме?

– Този празник представлява център на молитвения и богослужебния живот на християнина. Център, защото е господски. Защото Иисус Христос слиза да я вземе със себе си. Св. Богородица е център и защото подтиква и тебе, и мене, да размислим зца смисъла на тоя живот. Дали ние подражаваме на нея? Тя е човек като нас, само че по пътя към съвършенството, тя е превъзмогнала притесненията на света. И всеки, който подражава на сина й, с нейната подкрепа тя ще му помогне да достигне до спасение. На този празник всеки от нас трябва не да се затрупа със земни грижи, а да се върне назад, към живелите преди него. Да разбере как дядо му и прадядо му са чествали този празник. А те, сигурен съм, не са се занимавали с нищо друго, докато не свърши празника. Независимо в колко часа, когато свърши празничната литургия, тогава се пристъпва към празничната трапеза. Но преди това никой от нашите предци не си е позволявал да се занимава с мирски, тоест светски, грижи. Как ще призововам майката Божия на този ден, когато аз няма да съм в храма, а – по магазинчетата – да купувам бира и кола, за да посрещам гости. Как да видя майката Божия, след като не съм в храма? А литията, а Словото Божие и песнопенията как да чуя, ако не съм в храма? Празникът не е на трапезата, празникът е в храма. Благодарствената трапеза е само следствие от този празник. А още по-добре ако си бил и на вечерната служба преди празничния ден и на празничната служба сутринта. Там е ковачницата на душата, там човек се доближава до светиите и до Бога. Там чуваш песнопенията, там св. Богородица ходатайства за тебе и за мене пред своя Син. Опитай се да разбереш това, да го изживееш. Ако имаш някаква тежест и искаш да запалиш две-три свещи, по-добре пусни 10 лева в касата и не пречи на другите и на себе си. Бог ще види и в касата какво си му оставил, без да палиш свещи по-високо от другите и по-скъпи от другите. Защото физическите действия по време на службата пречат на душата да се съсредоточи. Щом си решил да даваш тия пари и щом ти пречат в джоба, остави ги в касата, свещи можеш да запалиш по всяко време.

– А ако искаш на всяка цена да идеш до иконата, която е вляво от царските двери, непременно да залепиш някоя и друга монета и непременно да я целунеш?

– Как да Ви кажа, това е заради слабата подготовка, заради нашите грехове. Защото и ние сме немощни, и аз съм много немощен. Когато някой се засили да се качва горе, на солея, да целува царските икони, не намирам сили да му кажа „Сине или керко, не идвай тук, защото нямаш право. Утре, вдруги ден, като се качиш горе, при Бога и Той те попита защо, какво ще му отговориш? Твоето място е там, долу, тук е за свещеника, за тия, които са в олтара. А олтарът е видимо царство Божие тук, на земята.” Няма смисъл, иконата е прозорец на душата. Тоя образ, който възприемаме, с него се утвърждава, че майка Божия е човек като тебе и като мене. Само с тая разлика, че е просияла като светица. Като останалите светци, които са достигнали до съвършенство. И всеки може да я съзерцава, без да иде да я целува и да я осквернява като лепи монети по нея. Има си време, когато се целува иконата, по време на хвалителните стнихири, когато иконата се изважда там, на подходящо място. Но и тогава това става по най-бързия начин, а не да застанеш там, да се покланяш по 10 – 15 пъти. Защото докато дойде редът на последния, службата ще свърши. Минаваш, поклянаш се, целуваш и се връщаш на мястото си, защото трябва и последният да мине. Другото е неразбрана и незаслужена икономия.

– Мястото на агнетата в такъв случай и на курбаните?

– Ой, ой, ой.

– Стремежа всеки и на всяка цена да заколи агне на този ден, защото е обрекъл курбан и разчита чрез него нещо да постигне? Най-малкото ще събере семейството си на една маса?

– Да, ще го събере и слава Богу, но ако семейството не е отишло в храма, всуе му е събирането. Всуе му е, всуе му е. Хайде, ще се съберат, ще ядат, ще пият. Но ако не отидат в храма на този празник Божи, какъв е смисълът? Ако не са постили и не вземат причастие, какъв Божи празник са празнували? Това причастие Бог го е дал за църквата, не го е дал за някакъв обряд. Бог е дал причастието за грешниците, за тези които казват: „Вярвам, Господи, че аз съм най-грешния. Моля Те, прости ми!” Бог не се гнуси от това, че си хапнал една семка или нещо друго, Бог се гнуси от твоята физическа представа за духовните неща. Бог не иска праведниците, а грешниците да доведе до покаяние… Това са едни исторически изостаналости, които ние не сме ги обяснили и, да си кажем честно, не можем да се сърдим на хората. Хората, след като не им е обяснено, си правят нещата така, както ги разбират. И за да не сбъркат нещо, колят агнета, дерат ги… С убеждението, че това е жертва, коато правят на Бога или на някой светия. Каква жертва! Такива жертви просто няма. Жертви в църквата няма. Има една жертва, която е дал Иисус Христос на кръста, като е дал себе си откуп за всички. Изкупител.

– Вседостатъчна жертва и откуп за всеки грешник, който повярва в Него, както казва Светото Писание.

– Да, точка по въпроса. Оттам нататък никой няма право нито да принася жертва някакво животно или птица, нито себе си да дава жертва. Защото Бог не иска жертви, иска милост. Не бели агнета без недостатък, това са глупости. Глупости! В тоя си вид курбаните са остатък от времето на турското робство. Това, че цялото агне се пече, се дължи на султан Селим. По негово време който е искал е давал агне на църквата или на джамията, агнето се е сготвяло, и давало на странниците и бедните да ядат. Това е смисълът на курбана, но едно голямо агне да се заколи и нареже, е създавало ред неудобства. Затова той издава една заповед, едно ираде, агнетата да се пекат цели и след това да се разкъсват. И това след време, а и днес се възприема като традиция. А ние не можем да обясним на човека, че това е временно явление и че сега Бог по друг начин иска от нас тези неща. Благодарствената трапеза има за цел всяко семейство да донесе в храма това, което е приготвено, за да може свещеникът да го благослови, да прочете благодарствената молитва и да си пожелае с всеки от тях „Приятно прекарване!” А ние като се юрнем един натам, друг насам… На времето старите хора до 4 – 5 часа след обеда не пипаха, откарваха всичко приготвено на вечерната служба, пожелаваха си „Приятно увеселение!” и се връщаха в къщи да седнат на трапезата. Сега вместо да утвърждаваме тоя църковен дух, се поддаваме на индивидуализма. Всеки гледа за себе си и на себе си да угоди. Ние всички сме грешници и трябва да разберем, че Бог обича грешниците, които се разкайват. Православието не е идеология, както няма да ми омръзне да повтарям, православието е живот. И в наш и на потомците ни интерес е да се научим да служим на Твореца, а не на творението.

– В интерес на истината, твърде малко Ваши колеги свещеници разбираемо и по човешки говорят и пеят по време на службите. Така, че тези, които имат търпение да участват в службите, да разберат за какво става дума и да почувстват всичко това, за което говорите.

– Трябва да Ви кажа, че ние сме големи издеватели, че ние направо издевателстваме над тези хора. Защото тези хора идват да чуят Божието Слово, а ние бързаме да си изкараме службите, вместо да влезем в духовно общение с тях. И сега сме грешници, но ако не овладеем положението в храмовете така, както Свещеното Писание и Свещеното Предание ни учат, един ден ние, свещениците, ще се окажем престъпници. Аз лично ще бъда престъпник, ако не се погрижа като добър пастир за овцете, които Бог ми е поверил.

– Не сме ли жалки и ние, така наречените миряни, и вие, свещениците, че знаем какво и как трябва да правим, а не го правим?

– Ние и друг път сме говорили с Вас, че това се дължи на немощта. В голяма немощ сме и едните, и другите, които всъщност сме, или би следвало да бъдем, едно в Иисуса Христа. Но по-немощни от сега, хората никога не са били. И слава Богу, защото в тая немощ Божията сила ще се изяви така, че ще се учудят народите. И църквата, която в последните 100–150 години е придобила институционална същност, ще стане истинска църква, такава, каквато Бог я е пожелал и учредил чрез Иисуса Христа. А които не искат да следват нашия Господ, ще бъдат завинаги отхвърлени. Затова трябва непрекъснато да Го молим да ни дава сили и мъдрост, за да Го разбираме, да се приближаваме към Него и да приемаме волята Му така всеотдайно, както я е приела света Богородица.

– Бих попитал с нейния въпрос „Как е възможно това”?

– Не със заповеди, не с команди, а с любовта, която Господ ни е завещал чрез апостолите. Защото църквата не се изчерпва с институционалната си уредба, тя е само формата, църквата по същество е любов, братска любов и смирение между всички нас, които я съставляваме. Пак ще повторя, Православието е живот, не институционални разпоредби и ритуали. | вестник Вяра (със съкращения)