Смоленско-Калининградският митрополит Кирил: Руската църква е Църква на младите хора

Смоленско-Калининградският митрополит Кирил пред католическото списание Inside the Vatican

Още съвсем неотдавна Църквата се смяташе за нещо като резерват за неудачници, за хора, които не са намерили място в живота. Типичният образ на енориаш в православен храм, култивиран тогава от медиите, беше или този на бабичката-пенсионерка, или, в краен случай, на "бледия юноша с горящ поглед". Това, че православната вяра може да стане мощен извор на мотивация във всяка сфера на човешката дейност, дори не се обсъждаше сериозно. Днес положението е друго. Все повече хора от най-различни слоеве на обществото – бизнесмени, учени, педагози, правозащитници, журналисти, дори рок-музиканти – основават живота си, и то не само личния и семейния, но и професионалния, върху темелния камък на вярата. Това е свидетелство, че Руската църква е жива и плодоносна; то ни позволява да гледаме в бъдещето с предпазлив оптимизъм, помнейки думите на апостол Павел, че "малко квас заквася цялото тесто" (Гал. 5: 9).

На 25 май 2005 г. в италианския град Бари кардинал Валтер Каспер предложи да се свика съвместен събор на православните и католиците. Той би могъл да се проведе в Бари (в Бари се пазят мощите на св. Николай Мирликийски – б. пр.) и да се заеме с възстановяването на приятелските отношения между Римокатолическата и Православната Църква, както и със създаването на "православно-католически алианс за ново преоткриване на християнските корени на Европа". Как се отнасяте към тази идея? (Кардинал Каспер внесе това предложение в изказването си на Италианския национален евхаристиен конгрес в Бари.)

Идеята на кардинал Каспер за провеждането на православно-католически "събор" в Бари безусловно представлява интерес. Заедно с това трябва да имаме предвид, че съборът като еклезиологическа реалност е невъзможен в условията на разделението. Затова не може да се говори за събор по образеца на съборите в древната неразделена Църква, а само за събрание или асамблея.

Мисля, че пътят към всяко значително събитие в сферата на православно-католическите отношения трябва да мине през решаването на конкретните проблеми, които усложняват тези отношения.

А съвместното обсъждане на актуалните проблеми на съвременността вече тече. Като един от примерите за това бих посочил организираната от Папския съвет за култура и Отдела за външноцърковни връзки на Московската патриаршия международна конференция "Християнските ценности в Европа", която ще се проведе във Виена през май 2006 г. при съдействието на фонд "Про Ориенте".

Какви са главните трудности в отношенията между католици и православни? Кои от тях могат да бъдат решени сравнително лесно, а кои – не? Можете ли да предложите някакви специални инициативи, които биха помогнали на тези отношения? Подкрепяте ли създаването на "православно-католически алианс" в Европа по проблемите на нравствените ценности, предложен от кардинал Каспер и Виенско-Австрийския епископ Иларион (Алфеев)?

Проблемите в отношенията между Руската православна църква и Римокатолическата църква са добре известни. Преди всичко това е ситуацията в Украйна, особено в западната й част, където продължават униатските гонения срещу православните християни. За съжаление ситуацията през последните години не се е променила към по-добро. Напротив, тя има тенденцията да се влошава: например пренасянето на катедрата на кардинал Гузар от Лвов – историческия център на украинското униатство – в Киев, града, наричан "майка на руските градове", който в течение на много векове е бил седалище на Предстоятелите на Руската и Украинската православна църква.

Относно идеята за създаване на "православно-католически алианс" бих искал да кажа, че тук трябва да поставим правилно акцентите и да се договорим за употребата на термините. Понятието "алианс" има по-скоро политическо, а не църковно звучене. Затова аз бих предпочел да не използвам този израз.

И все пак Руската православна църква подкрепя активно напредъка във взаимодействието с Римокатолическата църква. Позициите ни по повечето въпроси, които стоят днес пред християнския свят, съвпадат. Знае се много добре, че и двете Църкви са еднакво загрижени за изтласкването на религиозните ценности от живота на съвременното общество и необходимостта да се опазват нормите на християнския морал. Нашето сътрудничество е съвършено необходимо. Очакват го милиони хора – вярващи и духовно търсещи. То може да има дългосрочни последици за цяла Европа. Очевидно е, че то засяга не само Руската църква, но и всички поместни Православни църкви. Затова можем да кажем със сигурност, че от характера на православно-католическите отношения ще зависи до голяма степен бъдещето на християнските ценности в Европа и света.

Какво е значението на Рим и Римския епископ за православните? През първото хилядолетие след Христа вие сте почитали Римския епископ. Може ли това отношение да се възобнови и по какъв начин? Какво трябва да направи Рим и Светият Престол, за да помогне на процеса на общуването с православните?

За съжаление, в наше време православните и католиците имат различна представа за това каква е била ролята на Римския епископ в древната неразделена Църква. За Православната църква Римската катедра винаги е имала "първенство по чест", а нейният Предстоятел е бил "пръв сред равни". Това отношение не е предполагало признаването на върховна юрисдикционна административна власт на Римския епископ, на която да се подчиняват останалите Предстоятели на поместните Църкви.

Известно е, че истинската причина за трагичното разделение на Западната и Източната църква е било именно различното разбиране на ролята на папата в Църквата. Затова е очевидна важността на този въпрос за нашите отношения.

Руският президент Владимир Путин неотдавна заяви, че разпадането на СССР е общонационална трагедия с огромен мащаб. Какво е Вашето мнение за разпадането на СССР и съдбата на Русия?

Съгласен съм с г-н президента. За вярващите от нашата Църква разпадането на СССР не е политически, а още по-малко идеологически проблем. Малцина скърбят за изчезването на държавата, основана върху марксистко-ленинските идеали, включително върху идеята и практиката на държавния атеизъм. Но истинска геополитическа катастрофа стана разпадането на историческата Русия, тоест на онази културна и духовна общност, с която се идентифицираше абсолютното мнозинство от гражданите на Съветския съюз. Спомням си как стана това преди петнайсет години. Имаше, разбира се, хора, които злорадстваха, които пребиваваха в състояние на ирационална еуфория, гледайки как се руши сградата, създавана в течение на столетия от десетки народи. Но върху лицата на повечето хора – а аз съм се срещал и се срещам всеки ден с множество хора – аз виждах обърканост и недоумение. А може би и наивно упование, че всичко ще се "размине" – просто никой не вярваше, че единната страна може да се разпадне на парчета за броени месеци…

Отрезвяването настъпи после, когато всичко това доведе до многобройни етнически конфликти на постсъветското пространство, развихряне на престъпността и тероризма, в това число и на международния. Разпадането на страната доведе до катастрофично рухване на жизнения стандарт на хората практически във всички бивши съюзни републики. Бяха разкъсани многобройни икономически връзки, разрушена бе промишлеността, науката. Числеността на населението в много постсъветски страни стремително намалява. Много семейства бяха буквално физически разделени от новите държавни граници и днес дори близки роднини, живеещи в различни постсъветски държави, често нямат възможността да се съберат.

Това е трагедия, не по-малка от разделението на Германия през 1945 г. Мисля, че не само Русия, но и целият свят понесе сериозни загуби в резултат на рухването на историческа Русия. Ние съзнаваме, че в тези условия Руската православна църква е в много случаи единствената нишка, свързваща в едно цяло руската цивилизация. Това не трябва да се разбира в смисъл, че ние кроим планове за исторически реванш или нещо подобно – за съжаление подобни оценки на дейността на Църквата нерядко могат да се прочетат в западния печат. Съвсем не. Нашата грижа е запазването на духовната и културна идентичност, на всичко, което прави хората единен народ, а Църквата – единна Църква.

Питате ме за бъдещето на Русия. Убеден съм, че то зависи до голяма степен от нравствения избор на милиони хора и в това е нашата пастирска отговорност. Защото историята свидетелства, че падението на великите цивилизации винаги е било предхождано от нравствен упадък, а напредъкът им – от мощен духовен и морален импулс.

В какво състояние е християнството в Русия днес? Можете ли да дадете примери за сила и слабост, позитивно и негативно развитие на нещата? Как ще действа Църквата, за да преодолее кризата в руското общество?

Има една фигура във висшия пилотаж, наричат я "лале". Няколко изтребители летят успоредно един на друг, а след това едновременно се отдалечават в противоположни посоки. Следите от техните реактивни двигатели образуват подобие на разцъфнало цвете.

С обществото не само в Русия, но и в много други страни става нещо подобно. С подвижническия труд на едни съседства разпуснатостта и безотговорността на други. Корупцията и безразличието, циничната експлоатация на човешките страсти и безволното следване на греха – всичко това разрушава народния организъм. Идеалът на човека-потребител, човека-роб на собствените си инстинкти се насажда активно в обществото и най-вече сред младежта.

Запазва се устойчивият стремеж на определени сили да изтласкат Църквата и изобщо религията в периферията на социума, да ограничат всички прояви на религиозността с тесните рамки на личния живот на гражданите. Мисля, че тези проблеми са добре познати не само на моите сънародници – ние много добре усещаме сериозната загриженост на вярващите, трезвомислещи европейци и американци за това, което става в духовния живот на техните народи.

Но, слава Богу, опитите за отделяне на вярата от живота не успяват. Те изобщо са обречени – знаем за това от собствения си опит на живот по времето на държавно-атеистическата система и последвалото религиозно възраждане. Още съвсем неотдавна Църквата в общественото съзнание се смяташе за нещо като резерват за неудачници, за хора, които не са намерили място в живота. Типичният образ на енориаш в православен храм, култивиран тогава от медиите, беше или този на бабичката-пенсионерка, или, в краен случай, на "бледия юноша с горящ поглед". Това, че православната вяра може да стане мощен извор на мотивация във всяка сфера на човешката дейност, дори не се обсъждаше сериозно.

Днес обаче положението е друго. В обществото се засилва съзнанието, че нито една област на човешката дейност не може да бъде пълноценна, ако е лишена от религиозно и нравствено осмисляне. Текат оживени дискусии за мястото на религията в обществото. И те не са безплодни: все повече хора от най-различни слоеве на обществото – бизнесмени, държавни и обществени дейци, учени, педагози, правозащитници, журналисти, дори рок-музиканти – основават живота си, и то не само личния и семейния, но и професионалния, върху темелния камък на вярата. Това е свидетелство, че Руската църква е жива и плодоносна; то ни позволява да гледаме в бъдещето с предпазлив оптимизъм, помнейки думите на апостол Павел, че "малко квас заквася цялото тесто" (Гал. 5: 9).  

В какво е непреходната красота на руската православна традиция? Запазила ли е способността си да привлича съвременната руска младеж?

Руското Православие се е формирало в живия опит на вярата, изстрадан от поколения християни на тази земя. Православието ни е дало всичко. Приемането на християнството ни е направило исторически народ, помогнало е за изграждането на руската държавност, за формирането на нашия национален характер. И само човекът, който не познава Русия, може да твърди, че Православието в нея е остаряло, изчерпано. Та нали нашите сънародници, които ние днес почитаме като светци, са стояли приживе на същите кръстопътища, на които стоим и ние днес; те са воювали с греха и с Божията помощ са го побеждавали така, както трябва да го вършат и нашите съвременници. Ние не се трудим на празно място – зад раменете си имаме хилядолетна традиция. И именно съзнанието, че не сме самотни в този свят, че имаме на небесата застъпници, които се молят Богу за своето земно Отечество, вдъхновява днес милиони хора.

Питате ме за привлекателността на православната традиция за съвременната младеж. Знаете ли, за силата и красотата на Православието свидетелства фактът, че вече няколко години хората на млада и средна възраст са мнозинство в нашите храмове – поне в градовете е така. При това тази промяна във възрастовата структура на нашето паство не е предизвикана от никаква външна обнова на богослужението, никакви пропагандистки акции и опити да се съобразим с духа на този век. Възраждането на Руската църква е истинско чудо Божие, въпреки че не можем да пренебрегваме и трудовете на цялата църковна пълнота – епископата, свещениците, монасите и миряните. Аз благодаря на Бога за това, че Той позволи и на мен да се потрудя за това възраждане.

Понякога казват, че "религията е на мода". Но модата не може да е дълготрайно явление; следването на модата никога не пронизва целия живот на човека. Когато за пръв път разбрах, че в големите супермаркети през дните на Великия Пост са се появили отделни витрини с постни продукти, а продажбата на месо е спаднала рязко, аз бях радостно учуден. Този частен пример красноречиво свидетелства, че религиозният избор на хората е станал значим фактор на живота на обществото, повличайки след себе си промяна на потребителските предпочитания на гражданите, и дори пазарът, който не се интересува от никакви идеологически рамки, е реагирал на това.

Кои са любимите Ви писатели? На какво ни учат те и какво е тяхното послание до нас?

Сложно ми е да отговоря на този въпрос. Навярно защото аз от детските си години бях свикнал с книгата – много четях, чета и сега. Затова ако нарека любим някой писател, аз ще бъда несправедлив към много други, чиито творби също са повлияли върху мен.

Обобщавайки, мога да кажа: на мен като на вярващ човек винаги ми е било интересно как литературата пресъздава невидимата борба на човека с греха, със злото в себе си и света. Това не означава, че съм се ограничавал само с църковна или религиозна тематика. Знаете ли, опитът на живота в Христос, натрупан от поколенията, победите и пораженията във великата битка на Бога и дявола, в която участва и човекът – всичко това неизбежно се е отразило в класическата европейска и руска литература.

Помня прекрасно времето на атеистическите гонения, помня последователната политика за създаване на вакуум около проблемите на човешкия дух. Помня каква рядкост беше дори Библията в къщите на хората, да не говорим за творбите на Отците на Църквата и богословските съчинения. Вярно е, че аз бях свещенически син и ми беше по-лесно – у дома имаше голямо събрание от светоотечески творби, трудове по богословие, история, в това число и книги на руските философи и богослови, повечето от които станаха достъпни за широкия читател едва през последните години. А нали много хора бяха лишени от тази възможност и черпеха частици духовна мъдрост от произведенията на руските класици – Пушкин, Достоевски, Тургенев, Лесков, дори Лев Толстой, въпреки че той се е отдалечил от Църквата през последните си години. Тоест класическата руска и европейска литература стана за мнозина, а до известна степен и за мен, истинска школа на християнско светоусещане. Същото може да се каже и за живописта, архитектурата, музиката. В това според мен е великата мисия на културата – да напомня на човека за небесното му Отечество, за богоподобното му достойнство, дори ако то е скрито засега под пепелта на греха и несъвършенството.

№ 18, 2006 г.

Превод: Андрей Романов