С молитва, сърце и дух – 15 години мъжки хор за византийска музика „Св. Роман Сладкопевец“

 Когато се появи в недалечната 2002 година, мъжкият хор „Св. Роман Сладкопевец“ изглеждаше точно сякаш просто се изпълнила нечия усърдна и съкровена молитва. Състав, който звучи професионално, молитвено и в същото време е много млад.

Звучеше като музикална икона на православната душа. Беше класически и завършен. Беше необходим. Като всичко хубаво по нашите ширини, тази прекрасна формация преминава през много перипетии, за да се запази и да се развива не просто на българска, а вече на европейска територия. Част от състава на хора, в това число и неговият създател и диригент Симеон Генов, вече живее извън пределите на родината. Съвсем не ОТов името на носталгията и добрите спомени в стил „а бяхме млади” ще напомним за византийския мъжки хор „Свети Роман Сладкопевец”.

На 15-ата годишнина на един от най-известните в България и зад граница византийски състави разговаряме със Симеон Генов за невидимата и вечна като порив небесна музика…

Как се роди идеята за създаването на хор „Св. Роман Сладкопевец“. Вие имате много интересна биография, в която, освен специалността теология, впечатлява и абревиатурата НАТФИЗ. Къде открихте себе си за византийската музика?

Идеята за хора се роди през 2002 година, когато бях на военна служба в Девета бронетанкова бригада в Горна баня. В неделите посещавах храм „Свети великомъченик Мина” в кв. „Модерно предградие” или енорийския ми храм. Докато пеех там, помагах на идващите на стаж или от интерес момчета. Така се получи малка група от 5-6 души. Това беше началото на хора. Събирахме се и тогава се роди идеята да бъдем разпознати под някакво наименование. Да имаме патрон, а именно свети Роман Сладкопевец.

Баща ми, Стоян Генов, е виден столичен свещеник, сега пенсионер след 41-годишен стаж на Божия виноград. Това, което помня от своето детство, е, че винаги, когато сме пътували на дълъг път, към морето например, в колата се пееха църковни песнопения, тропари, Трисветата песен…

Пея от малък, а да започна да се занимавам с вокален педагог ме запали тенорът Михаил Светлев (който тази година има 75-годишен юбилей). В далечната 1991 г. той беше на гости на Семинарията. Изпълни в семинарския храм соло на Господнята молитва „Отче наш“, с което впечатли всички семинаристи тогава. Поинтересувах се при кого е учил пеене в България и след като разбрах, започна моята вокална линия в певческия ми път във време на богослужения. Стараех се да подражавам на тази линия, но не губех духовното и наученото до момента при изпълнение.

Първият ми педагог беше Стоян Кисьов, първият учител на маестро Светлев… След като завърших Семинарията през 1995 г. продължих вокалния си порив при педагога Георги Кузманов, който и досега поддържа вокалния ми статус активен. Той е човекът, който даде тласък на целия хор, придаде характерното звучене и стилистика на целия хор. Повечето от момчетата са минали през неговата „благословия“ и днес упражняват неговия стил на пеене и в „школи“ или други форми на съществуване в богослужебния живот на Църквата.

През 2002 г. моите колеги се събраха около клироса и започнахме да работим заедно. Да се трудим за Бога. Мястото, където заработихме беше сградата на Софийската митрополия. Това се случи по времето, в което днешния Пловдивски митрополит Николай беше викариен епископ на приснопаметния Максим, Патриарх Български и митрополит Софийски, който благослови и отдаде салона на митрополията за репетициите на новосформирания хор „Свети Роман Сладкопевец“. С желанието да се приближим до Бога с часове работехме върху песнопенията, върху придаването на молитвен порив. Знаехме, че нашето задължение е да „доведем“ миряните до усещането за молитвено безвремие, а може би – надвремие. Искахме хората, опиянени от сладкогласното пеене, да бъдат обгърнати, да потънат в Божия мир и дух по време на служение в храма.

Византийското пеене не е ли натурално, естествено, без излишни светски похвати? Трябва ли да е школувано?

Ще нарека моето пеене и това на колегите ми грамотно. Това означава, че не всеки, който дойде в храма може да „се сложи“ на клира и да си въобрази, че пее… Храмът е дом за молитва. Всичко, което поднасяме на Бога, трябва да бъде в чистота и хармония. Не е уважително да ходим както и да е в храма и да демонстрираме небрежност и безхаберие. Нужно е отношение към Бога, след като имаме в себе си чувството на греховност, трябва да подготвим нашето пеене да е предложен по начин „угоден“ на Бога.
Естетиката и хармонията „приличат“ на Бога, това са нещата, които украсяват творението. Молитвата е фундамента на църковното пеене и чувство. А щом има молитва, в пеенето има покаяние, славословие и благодарение.

Чуват се какви ли не мнения. Влизаш в храма и почваш да пееш, красиво ли е, грозно ли е – не те интересува… Добре ли би било?! Не мисля. Естетиката не може да се противопоставя на молитвата. В същото време доброто пеене без молитва не е църковно пеене, защото молитвата е опорна точка на византийското пеене. То не може без молитвата.

Но ще се съгласите, на Бога трябва да служим, да Му пеем красиво. Освен да му се молим, усетили ли сме призвание, това предполага да направим всичко възможно, ако чувстваме, че Той ни призовава да пеем, да поработим върху пеенето. Ако се подготвяш за важна среща с някого, не отиваш както и да е. Опитваш да се подготвиш. В храма, пред Бога не трябва ли да си работил преди това? Няма качество без труд. Да се служи на Бога с други хора е още по-добре. Служите и пеете заедно. „Където са двама или трима, събрани в Мое име, там съм и Аз между тях”, се казва в Свещеното Писание. Знаете ли, това не е лесно. Събират се няколко души и вече е нужно да мислиш и да си отговорен не само за себе си, а и за тях, понякога за техните близки… Разбирам колко е било трудно на моите колеги сега, когато имам семейство.

Как беше в самото начало, при първата среща с публиката?

Имаше глад за такъв тип музика. Случваше се да ни кажат: откога чакахме такъв хор! От една страна, хората се радваха, а от друга… Не мога да кажа, че веднага ни приеха с отворени обятия като хор. Проблемите идваха от консервативната среда. Минава време, за да докажеш, че си млад и сериозен. Някои не бяха склонни да приемат факта, че ни има вече от дълго време. Един свещеник дори ми каза веднъж: „Ама вие стабилно си пеете… Аз мислех, че сте за няколко дни и дотам… Задържахте се!..“

И не само консерватизмът и статуквото застанаха на пътя ни. Понякога проблемите изглеждаха огромни, имаше разочарования. Тогава беше импулс – бяхме на малко повече от 20 години и искахме да работим – започнахме сърцато, смело, за Бога. Преди 15 години моите колеги ми бяха като семейство.

В пеенето винаги е имало образци, какви са Вашите? Вие имате щастието да познавате и да се учите от едно от светилата на съвременната византийска музика Ликургос Ангелопулос. Какво Ви заведе при него? Какво Ви впечатли в музикантски и човешки план?

Заминах за Гърция като стипендиант на Александрийската патриаршия. И един ден Бог ме отведе в атинския храм „Света Ирина“, където пееше Ликургос Ангелопулос.

Влюбих се в начина, по който той изпълняваше песнопенията. Припознах традицията в стила и дълбочината на изпълнение на песнопенията. Може би в този момент бях респектиран и от традицията, от живата връзка с големите майстори, в този човек сякаш присъстваха с нещо певците-светци. Почувствах живата традиция в „меката“ на византийската музика. Бях респектиран от майсторството, с което беше поднесена непреходната хилядолетна традиция. Сякаш светии химнографи рисуват с гласа си вечните образци на църковната музика.

Ликургос излъчваше благоговението на човек, който е в досег със светинята.

Този човек правеше силно впечатление с присъствието си. Да го слушаш беше школа, той винаги беше „протокол” – по време на служба – с расо и шапка, а извън службата – в костюм. Никога нямаше изключения. Проповядваше с външния си вид. Пееше с наведена глава. Никога не се обръщаше и не гледаше кой е в храма и кой не е. Не говореше и не коментираше, докато течеше богослужението. Както в пеенето, така и в живота Ликургос беше образец на подражание. Пееше смирено, с приведена глава без да отклонява мисълта си и погледа си в храма.

За мен беше ясно – това е моят учител. Моите колеги ми бяха разказвали за него, но никой не смееше да се доближи, изпитваха страхопочитание. Аз обаче не можех да чакам. Отидох, представих му се, запях и веднага се харесахме. Разказах му, че съм от България и че тази музика ми е на сърце от дете…

Стана дума за това, че баща ми е свещеник, че съм закърмен с църковната музика; че баща ми е пеел в свещеническия хор и когато съм се родил, той е бил на репетиция с хора, почерпил колегите и тогавашният диригент (днес наш Патриарх, който в света също се казва Симеон) след като разбрал, че се казвам Симеон казал: „Щом е Симеон, значи ще е певец…“.

От тригодишен съм правил разлика коя служба е умилителна, на какво „се плаче” и съм имал любими песнопения. Слушайки песнопенията в храма, когато баща ми е правил помен, съм казвал на мама: “Това, което пее татко – на него се плаче“ Имам патриаршеското благословение да пея и да се занимавам с музика!

Ликургос ме разбра без много думи. Говорихме 5 минути, а изглеждахме като дългогодишни приятели.

Как се стигна до първите записи на хор „Свети Роман Сладкопевец”? Къде ги записахте? От кого взимате майсторлък?

През 2003 година излезе първият ни диск от проекта „Света Златоустова Литургия на 8-те гласа”. По това време съставът ни наброяваше девет души заедно с мен. С двама солисти – бас и тенор. Бас – тогава дякон Георги Янъков, и тенор – отец Кирил Дидов. За мен бе чест и радост да работя с отците Кирил Дидов, Георги Спасов, Стилиян Табаков, Георги Десподов, Валентин Тупаров, Николай Цурев, отец Ириней, отец Спас Дичев и още много други.

В хора пееха колеги и някои приятели: Живко Вакански, Андрей Касабов, Калин Кирилов, Кирил Грънчаров, Никола Антонов, Велко Айков, Иван Свраков, Лазар Керемидчиев, Росен Русев, Симеон Симеонов, Петър Генов, Явор Манчоров, Орлин Янчев, Иво Янев, Любомир Тасев, Иван Обрешков, който не е сред нас… Някои от тези хора днес се опитват да продължават делото под формата на школи, в читалища, зали, дейност, от която има нужда в пределите на родината.

Винаги спомените донасят и малко тъга… Независимо, че много хора излязоха от състава и поеха по нови пътища, почти всички продължават да се занимават с пеене, имат блогове, посветени на църковната музика, записват служби почти ежедневно.

Да пеят не епизодично, спонтанно и еднократно, а да Му се обрекат и да Му служат. Молитвата, сърцето и духът за мен са трите най-съществени елемента, с които свързвам църковното пеене.

Смятам, че се случи точно това – те чувстват църковното пеене като мисия за цял живот. Те са мисионери, без това да звучи високопарно. Бог ни даде този хор като общност и като подарък. Годините не бяха лесни и спомените са пълни с весели и тъжни моменти. От проблемите човек се учи, но и се уморява. Трябва да вярваме в доброто и да си прощаваме. Гледам напред.

В моите спомени останаха гостуванията ни в Русия през 2010 г. при една невероятна организация и дух. Пяхме на Международния фестивал „Академия за православна музика”. Събитието е мащабно, създадено с размах и професионализъм. Освен представяния на различни състави, има много майсторски класове, уъркшопове, поклоннически пътувания. И благодат.

Спомням си гостуването ни във Видин преди Рождество Христово на 2011 г. по покана на приснопаметния Видински митрополит Дометиан и епископ Поликарп. Една различна среда. Скромност, топлина и сърдечност в този беден край. Занесохме искрици надежда, изпяхме красиви молитви и бяхме щастливи.

Незабравим беше Благовещенският ни концерт в Криптата на Патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски”. Да пееш в сърцето на София, в най-големия и представителен храм, е неописуемо преживяване. Атмосферата е забележителна – сред невероятни вековни икони от цялата страна. Един от последните ни големи концерти беше в старинния храм „Света София” през 2014 г., на българска земя! Гостуванията ни в Битоля също бяха скъпи за мен. Многократно сме гостували в Бачковската света обител „Успение Богородично”. Във всяко от тези места сме дали нещо от сърцата си.

Трудности има, а едно от най-трудните неща се оказа да убедиш една консервативна и инертна среда, че млади кадри могат да обичат Бога и да бъдат грамотни в невмознанието, за да Му пеят.

Какво дава духовното образование? Помага ли на вярата да укрепне?

Духовното образование дава много отговори на духовните потребности на човека. То е основа, начало. Често чуваме, че вярата не се учи в духовно училище, но сега няма и монашеска школа, няма я школата на аскетите, затова духовното образование е една подробна пътна карта. Без нея – ще вървиш, но ще се луташ, ще бъде много по-трудно. Духовното образование трябва да бъде придобито в духовно училище – семинария и Богословски факултет. Това е класическото разбиране, това е царският път, а изкушения има навсякъде. Но ако се учиш сам са повече, според мен. Нужна е връзка с миналото, ако искате, дори с Преданието на Църквата. Опитът, знанията не трябва да се придобиват от уста на уста и от т.нар. бабешко богословие.

Да няма непопулярни и тайни учения. Не трябва да има: аз съм го чул така, там така ми го казаха. Всичко трябва да бъде от един извор. И този извор идва от Църквата, тя балансира всичко. Бог е Един, трябва да има един път към спасението. Църквата е една, Бог е Изворът. Трябва с „една душа и едно сърце да възпеем Бога Всевишни“. Не трябва да се случва това: събират се певци от Софийската и Пловдивската семинария и не могат да се спеят… Не може да се почват спорове – този учил едно, другият – друго… Това е пример за отсъствие на „съборност“ на клироса!

Как да има правилен баланс между теория и практика в църковното пеене? Подкрепяте ли практиката църковното пеене да се учи в частни школи или сте за класическото семинарско и академично обучение?

Привърженик съм на идеята, че науката за Бога в нейната всеобхватност трябва да се придобие от човек с опит и педагогически подход. Това знание трябва да бъде еднакво за всички – за целия народ и църковната общност.

Когато имаме практическа дисциплина или предмет, балансът клони към практиката. Като пример: имаме автомобил. Теоретично ни се обяснява как се управлява, след което остава само карането. При самолета е аналогично. Следва трупането на практически опит и часове полет. В нашия случай практиката е клиросният опит. Едно е теорията, а друго – практическото постижение и приложение. Едно е да знаеш, че можеш да караш, а друго – наистина да го умееш.

Да се учи в академична среда и в този случай е важно, за да няма шарлатанство и заблуда. Плашещо е човек, току-що слязъл от автобуса или от компютъра си, разчертал една или друга схеми, теоретично да казва едно, или да е пял досега едно, след малко да твърди обратното, нелепо е да лъсва духовната слепота!

Например: имаме едни митове за пеенето, които са и неприложими, и смешни, и водят до плашещи резултати. Какво може и какво не може човешкият глас. Как се усвоява изпълнението на четвърт тон… Е, говори се, че човешкият глас едва ли не – може всичко, или че цялата музикална теория може да се загърби и да научим всичко за пеенето единствено от някого, който разказва за своите виждания по темата.

Сблъсквал съм се с погрешни възприятия за църковната музика на самозвани църковни деятели. Които са чели или чували за църковното пеене. Останалото са доизмислили. Тези хора много често не можеха да практикуват това, което сами изискват.

Защо липсва женски византийски хор предвид това, че жените, които имат желания да пеят, не са никак малко?

Привърженик съм на консервативното мнение, че женското пеене се получава най-добре в манастирска среда от жени, които са приели пострижение, можем да видим добри примери за това. Разбира се, в България това е игумения Серафима от Драгалевския манастир.

Тези неща се възпитават. И наистина, добре е знанията, уменията първо да се възпитат в една затворена, манастирска или енорийска среда и след това да се прилагат.

Може би мисля така, защото жените са по-емоционални, получава се надпревара, по-раними са и емоциите ще ги отвлекат от службата. Но зависи от тези, които ги обгрижват духовно. Ако пеят, трябва да пеят благоговейно, да не се вълнуват, да бъдат вглъбени в служението на Бога. Това е общовалидно – за жените и за мъжете.

Показността е несъвместима със служението на Бога. Тези неща се възпитават… Прието е служението в храма да бъде приоритет за мъжете.

В момента работите и живеете в Берлин, където е седалището на Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний. Разкажете за работата си с Дядо Антоний. През настоящата година се навършват 5 години от избора му на тази катедра. Прави впечатление голямата деятелност и духовен порив за развитие и благоденствие на църковните общини в диоцеза на епархията. Споделете впечатления.

Винаги, когато Негово Високопреосвещенство е в митрополитския храм в Берлин, сме в съслужение – олтар и клирос, ако мога да се изразя така… Още през 2013 г. нашият хор беше поканен при представянето на нашия митрополит пред останалите поместни църкви тук, на територията на Германия. Аз поканих Негово Високопреосвещенство за запис на CD. Ако даде Господ, се надяваме този диск да стане реалност съвсем скоро.

Надявам се и Митрополит Антоний да благослови и този дългоочакван диск да стигне до все повече хора.