Теодора Димова: Не можем да живеем без Църквата

Теодора Димова е известна българска писателка. Дъщеря на големия български автор Димитър Димов. Родена е в София. Завършва английска филология в СУ "Климент Охридски". Работи като редактор в програма „Христо Ботев" на БНР. Автор на пиесите "Без кожа", "Змийско мляко", "Любовници", "Кучката", "Игрила", поставени в различни театри из страната и чужбина. През последните няколко години излязоха романите "Емине", "Майките" и "Адриана".

През 2006 г. "Майките" получи Голямата награда за източноевропейска литература на KulturKontakt и Wieser Verlag, Австрия. Есето "Заспали от тъга", част от бъдещата книга с работно заглавие "Марма, Мариам" спечели първа награда на журито и втора на публиката в категория Есеистика на конкурса "Пътят на словото" 2009.

– В едно Ваше интервю казвате, че хората четат, защото не им достига живот. Как се отнасяте към недостига на вяра?

– За мен невежеството ни по отношение на вярата е най- тежката последица от тоталитарния период. Казвам го вече без каквото и да е колебание. Защото това невежество се предава на децата ни и те на свои ред ще го предадат на своите деца. И така това зверско духовно осакатяване се превръща в безкраен процес. У нас плодовете на този процес са релефни, екстремни, печално актуални.

– Вашите творби разравят болезнените теми, появили се по времето на т.нар. български преход. От времето на прехода ли започват личните ни предателства?

– Преходът отключи бесовете и тъй като държавата е слаба, а на места изобщо няма държава, бесовете са на воля. Знаем колко са силни. Личните ни предателства започват, когато се откажем да се борим с тях, когато престанем да ги назоваваме с имената им.

– Какво е писането за Вас – призвание, наследство, състояние или мисия? Смятате ли, че Вашият баща Димитър Димов щеше да се развълнува от темите, които Ви провокират?

Вярата изисква огромни усилия от нас, при това ежедневни, ежечасни, изисква вътрешна будност. А състоянието на безверие се стреми да парализира тези усилия, то има нужда от нови и все по-силни упойки, защото чувството ни за Бог не може все пак лесно да се умъртви. То е вродено в нас, някакво различно сетиво.

– Докъде могат дадоведат кошмарите на бездуховността – съществува ли връзка между атеизъм и бездарие?

– Много ми е трудно да отговоря на този въпрос, защото пътят към вярата е най-съкровената, най-дълбинната част от нашата същност. Този път е самата съдба на човека и то не само тук.

– Помага ли литературата да осъзнаем необходимостта от вяра и нравственост?

– Да, би трябвало да ни помага много в това отношение.

– Вие сте на мнение, че изричането на греховете и паденията на глас помагат за тяхното преодоляване и лекуване. Карала ли Ви е вярата да напишете оптимистична история?

– Литературата е длъжна да изговаря раните. Длъжна е да наблюдава безстрашно и да изрича това, което вижда. Изговарянето, посочването е вече начало на лечението, там се съдържа единствено моя оптимизъм, а не в това, което виждам.

– Времето на прехода не беше лесно и за Българската православна църква, която сякаш продължава да е в криза. В състояние ли са обикновените хора да помогнат на своята църква?

– Всички познаваме отношението ни към Църквата. За съжаление и аз до неотдавна бях от хулителите. Толкова енергия употребяваме да недоволстваме! А когато се запитаме – добре, а ти, ти лично какво направи, за да промениш нещо? Ако някой е болен, нали другите трябва да му помогнат да оздравее, а не да стоят отстрани и да го хулят? Не можем да живеем без Църквата. Човек не е създаден да издържи сам на вярата, защото тя започва да се заразява с Ню Ейдж, езотеричност, суеверие, Коелю, всякакви злокачествени примеси. Ние можем да помогнем на Църквата единствено с присъствието си и с участието си в нейния живот.

– Намирате ли връзка между неудовлетвореността и бездуховността – много актове на насилие между млади хора завършиха трагично?

– Мисля, че най-важното е връзката на децата с родителите, без нея те се чувстват изхвърлени в този свят, необичани. И тази липса на обич никога не може да бъде наваксана. Тя преминава в агресия или автоагресия, травмира по един или друг начин целия живот.

– Какво е да си писател в България сега? Имат ли реални прототипи Вашите герои?

– Има една много романтична представа за писането, че то е вдъхновение, радост, диктовка, която просто записваш. Всъщност е изтощителен, понякога доста неприятен, черен труд. Изисква дисциплина, абсолютно уединение, ежедневна работа поне по шест часа, онова съсредоточаване, с което хирурзите отиват на операция.

– Есето Ви "Заспали от тъга" спечели първа награда на журито и втора на публиката на втория конкурс "Пътят на словото" на сайта Православие България. Радва ли Ви признанието от страна на православен сайт и вярващи читатели?

– Много се зарадвах, защото есето “Заспали от тъга” е част от един голям текст. Тази награда дойде като подкрепа, като знак, че трябва да продължавам да работя над този текст. Понякога налудността, която се изисква, за да пишеш, се свършва, тогава си казваш: какво правя! Какво изобщо правя! Тогава знаците или идват, или не.

– Какво бихте пожелали на нашата аудитория?

– За мен сам по себе си фактът, че съществува такава общност, такава аудитория като тази на вашия сайт, е много радостен, обнадеждаващ, значи все пак не сме сами, имаме нужда един от друг – да си подаваме ръка, да се изправяме, да си говорим.