Христовото Възкресение е единственият ни мост, по който да преминем от смърт към живот

Отец Миодраг Попович

В тези дни, осветени от чудото на Възкресението, за страданието, надеждата и радостта, които носи Празникът на празниците, разговаряме с отец Миодраг Попович, енорийски свещеник в храма „Свети Сава” в Белград.

Какъв е духовният смисъл на Възкресението и защо се нарича най-големият християнски празник?

Възкресение е най-големият празник, защото самият акт на Христовото Възкресение е най-голямото чудо, чудо на чудесата, най-великото събитие в човешката история.

Като събитие, случило се в конкретен момент, Възкресението се разглежда така, както историците разглеждат дадено историческо събитие. Като изключително чудо, то остава над времето и пространството, остава необяснимо за човешкия разум. Затова Църквата не се и опитва да обясни Христовото Възкресение, а го приема с вяра.

Апостолите, очевидци на Възкресението, се обръщали към своите слушатели не просто като проповедници, а като неустрашими свидетели на Истината. С вяра във Възкресението те завършили своя земен живот, защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули, както е написано в Деяния на светите апостоли (4:20).

И така, Възкресението може  да бъде доказано като исторически факт, но само ако е разбирано като чудо, което не може да бъде обяснено от човешкия ум, с човешките мерки. Възкресение Христово е основа на целокупното християнско учение през вековете. Самата Църква е живо свидетелство за автентичността на Христовото Възкресение, защото как иначе би могла да възникне и да просъществува? Наистина, нашата проповед би била напразна, ако не беше Възкресението на Спасителя. Христовите апостоли не са проповядвали християнството, основавайки го на митове и рационалистични спекулации, а на факти, които самите те са преживели опитно като неоспорими и които и самият апостол Петър изтъква в своето Послание: Защото ние ви явихме силата и пришествието на Господа нашето Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие (2 Петр. 1:16).

Христовото Възкресение, като нещо, което се е случило в границите на времето и пространството, не е засвидетелствано само от създаването на Църквата, но и от нашето обикновено, светско обкръжение, в което Църквата вече две хиляди години несъмнено оказва голямо влияние. Ако Възкресението Христово би могло да се отрече, то това би могло да се случи с всяко друго историческо събитие. Христос лично представил Себе Си жив след Своето страдание с много верни доказателства (Деян. 1:3), говорил четиридесет дни и нощи със Своите апостоли, явявал се пред тях, позволявал им да Го докоснат, обядвал с тях, разхождал се с тях и ги поучавал. Апостолите усещали Неговото присъствие така дълбоко, че сърцата им горели (ср. Лук. 24:32).

Чувал ли е някой някога мъртъв човек да има такова голямо влияние върху живите, въоръжавайки ги със сила и мъдрост, окуражавайки и просвещавайки обикновени, необразовани хора? Свети Йоан Златоуст пише: „Велико доказателство за Христовото Възкресение е голямата сила, която Той показвал след Своята смърт. Неговото Възкресение е убедило живите хора да оставят своята страна, своя дом, своите приятели и роднини, своите съпруги, деца и родители и да вземат своя кръст… Всичко това не могат да бъдат заслуги на мъртъв човек, който е останал в своя гроб, а на Възкръснал Бог.”.

Христовото Възкресение е не просто историческо събитие, нито само чудо, което е имало някакъв ефект единствено в апостолските времена, а част от всекидневието на всички епохи, както и на нашата. Известно е, че голям брой хора от нашата близка история предпочитали да умрат, отколкото да отрекат великата истина на Христовото Възкресение.

Евангелският разказ за Христовото Възкресение е свидетелство за историческата вяра на апостолите, мъчениците и праведниците. Той е оправдание на всички техни борби, осмисляне на тяхната кръв, пролята за християнската вяра. Апостолите знаели, че Христос е възкръснал. Затова и възникнал поздравът: „Христос воскресе – Воистину воскресе”, с който вече повече от две хиляди години християните се поздравяват от Възкресение до Възнесение.

Какъв е смисълът на Христовото страдание днес и какво страдание днес би донесло изкупление и на всеки от нас поотделно, както и на целия народ?

Христос доброволно е приел да бъде разпнат и да издъхне на Кръста, та заради нас и нашето спасение със Своята смърт да победи смъртта, и да направи всички наши житейски голготи временни и да ги преобрази във вечна радост.

Ако е искал, Иисус е можел да избегне собственото Си страдание, но в този случай не би изпълнил мисията, заради която всъщност е дошъл сред хората. Те и занапред биха останали извън общението с Бога, безнадеждно потопени в тинята на греха, проклятието и смъртта. И самата Негова кръстна смърт би била безсмислена, ако не беше последвана от Възкресение.

Кое е това, което днес разпъва всеки човек на земята? – Това е грехът. Но по-страшното е, когато човек оправдава своя грях и не чувства никаква потребност от покаяние и промяна на състоянието, в което се намира. У нас Разпети петък трае много дълго, с десетилетия. Бих могъл да кажа, че ние, сърбите, все още разпъваме Христос по най-различни начини. И това правим, прогонвайки Бога от сърцата си, понякога съзнателно, а понякога несъзнателно. Ще ви дам само един малък пример: в едно църковно песнопение, което се пее на Разпети петък, се казва, че „цялото творение трябва да мълчи”, имайки пред себе си разпнатия Христос. А какво се случва у нас? У нас всички кафета и ресторанти са отворени, танцува се, пее се, хората се държат разюздано. И вместо на този ден, веднъж в годината, да угодим на Бога, ние угаждаме на своите себични желания. Нямаме дори и намерение да искаме да бъдем съпричастници на Бога и участници в Царството Небесно, за което е създаден и предназначен всеки човек. Това е всеобщ проблем. Защото, ако в тези дни на „мълчание” училищата и другите институции не работят, а магазините и аптеките са отворени само за най-необходимото, защо това да не важи и за кафетата и нощните клубове? За съжаление, онези, които са отговорни за това, имат оправдание за своя грях, и то е „по-голяма печалба”.

Къде са решенията на проблемите, натрапвани ни от различни системи? Първо в личното, а след това и във всенародното покаяние, тоест в нашето изправяне, в изменението ни към по-добро. За това е необходима истинска жертва, която винаги дава добри и здрави плодове.

С оглед на многото политически, обществени, социални и морални проблеми, каква е личната отговорност на всеки от нас, и каква – обществената отговорност на всички нас, взети заедно, за да се промени това състояние?

Необходимо е да се освободим от предразсъдъците, от които страдат мнозина от нас: че са призвани в този свят за някаква велика и важна мисия. Упоени от приказките и филмите, мнозина прекарват живота си, мечтаейки за героични дела, за които ще ги прославя целият свят, и така пропускат да забележат безбройните поводи реално да извършат нещо добро и благородно във всекидневния живот.

Не всички сме призвани да спасяваме света от природните стихии, или да строим църкви, палати и други материални неща. Нашата мисия е в това във всекидневния живот да направим нещо добро и полезно за ближния си. Да бъдем верни в малкото, както се казва в наслова на една много хубава беседа на блаженопочившия Браничевски епископ Хризостом. Защото Господ именно това казва в евангелската Притча за талантите: Добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя. Затова нека разпознаем своите „таланти” и да ги поставим в служба на ближните си, а Господ ще приеме това от нас така, като да сме го сторили на самия Него.

Едно възкресно поучение за финал на нашия разговор?

Христовото Възкресение е нашият единствен мост, по който да преминем от смърт към живот. Но Възкресение Христово и Неговата победа над смъртта никого не спасяват автоматично, тя само дава липсващата до онзи момент възможност за избор, за решение за пребиваване или в Божието Царство, или в царството на тъмнината. Разбира се, крайният избор е дело на човека.

А как избираме това? По всички възможни начини. Откакто съществуват светът и човекът, нашите слабости са универсални: честолюбие, властолюбие, сластолюбие. Променят се само начините, по които се проявяват, в зависимост от мястото и епохата.

Нашето време и нашето пространство са белязани със своеобразно разделение, партикуларизъм и партокрация (тези две думи, както и самата дума „партия” идват от „отделяне, разделение”). Всичко е подчинено на партията и когато някоя друга партия вземе властта в някой град или община, или „вземе под крилото си” някое предприятие или дори цялата дейност, като че е нейна бащиния, тогава безмилостно тъпче пред себе си всички, които са нейни политически, идеологически или каквито и да било други противници. За общо съжаление, което неизбежно възниква при такова разбиране за властта и управление, никой никога не отговаря.

Напротив, това е нещо, което се подразбира: „Мъчел съм се да се добера до властта, хайде сега максимално да се възползвам от нея, защото кой знае докога ще имам тази възможност!”

В тези празнични дни няма да споменаваме имената и да говорим за „делата” на онези, които са избрали такава житейска философия. Вместо това да размислим за онези, които, на факта, че „Животът е кратък”, са решили да отговорят: „Хайде да го изпълня с добри дела!”. От материалистична гледна точка техният избор е странен, неразбираем, наивен, защото те доброволно се отказват от някои „преки пътища”, чрез които много неща в живота се осъществяват по-бързо и по-лесно. Но тези „преки пътища” като правило предполагат, че някой друг трябва да бъде ощетен и засегнат, за да получа нещо аз, а това е в пълен разрез с всичко, на което ни учи и към което ни призовава Господ Иисус Христос.

Той, не само със Своите думи, но и със самия Си земен живот ни е оставил най-силния пример как можем да прекараме живота си, правейки добро на ближните си, и как, когато дойде време за това, да можем да напуснем тази „долина на сълзите” с чиста съвест, без размисъл „дали не съм ощетил или наскърбил ближния си, за да ми бъде по-добре на мен?”. Ето, това е нашето призвание, това е главната и най-истинска мисия на човека. |www.saborna-crkva.com

Превод: Татяна Филева