Цар Симеон II: Пазете нашата обща православна вяра!

През 2003 г. Господ ме сподоби да посетя България. По време на пребиваването си на тази благословена земя аз посетих един български манастир. Сестрите ме помолиха да напиша нещо в манастирската книга за гости. Прелистих книгата и видях един особено интересен запис. Той беше направен от 36-ия български цар Симеон II. Знаейки от опит, че нищо в този живот не е случайно, и бидейки убеден монархист, аз приех това като милост Божия към мене грешния…

Мисълта да взема това интервю се появи значително по-късно. Тя не можеше да не се появи, защото през всички тези години аз постоянно се връщах към тази незабравима случка. Още повече, че трагедията на нашите руски царствени страстотерпци е близка до трагедията на семейството на българския цар. Комунистите – знаем ги – са можели с лекота да унищожат и него, тогава още малко момче, и майка му, и роднините му, както са унищожили неговите регенти, сред които и чичо му княз Кирил. Познат почерк!  

Българският цар бил принуден да напусне родината си и да прекара 57 години в изгнание. Петдесет и седем години… По милост Божия цар Симеон се завърна при своя народ.

Как посрещнаха българите своя цар? Как се отнасят към него днес? Има ли все още сила в охулената и у нас, и в България монархическа идея? Изобщо кой е и какво е православният цар? И какво мисли за всичко това самият той?

По моя молба моят стар приятел Иван Желев Димитров, професор по богословие, в миналото директор по вероизповеданията на България, предаде на Негово величество молбата ми за среща. Въпреки голямата си заетост, Симеон II се отнесе твърде благосклонно към това предложение.

Ваше Величество, Вие сте били едва на 6 години, когато е починал Вашият баща цар Борис III (30 януари 1894 — 28 август 1943). Помните ли как е станало това?

Да, разбира се. В края на август 1943 г. аз и сестра ми бяхме извън София. Внезапно пристигна адютантът на моя баща и се обърна към мен с „Ваше Величество“, като към цар, вместо обичайното „Ваше Височество“, както следва да се нарича синът на царуващия монарх. Разбрахме, че баща ни е починал. Сестра ми се разплака, разплаках се и аз. За нас това беше голям потрес. Този момент е един от най-ярките спомени на детството ми.

Говори се, че баща Ви е бил отровен по заповед на Хитлер заради категоричния му отказ да изпрати български войски на Източния фронт срещу Русия. Тъй смятат много от българите, които познавам. А Вие какво мислите?

Това е сложен въпрос и хората наистина си го задават вече толкова години. Но няма доказателства, че баща ми е бил отровен. Нищо не се казва за това нито в германските, нито в британските и американските архиви. Отправял съм запитвания и до руската страна – при вас сега има много разсекретени материали. Но не открих нищо, което би могло да сочи евентуалната насилствена смърт на баща ми. Ето защо не знам дали истината ще бъде някога изяснена. Но като негов син аз предпочитам да мисля, че баща ми е починал от болест, породена от онова тежко психо-емоционално напрежение, което е трябвало да изпита през последните месеци преди смъртта си.

Екзархът на Българската православна църква митрополит Стефан Ви е благословил да поемете браздите на царството. Възкачили сте се на трона! Имало ли е някаква специална церемония? Помните ли този момент? Вашите усещания?

Парламентът провъзгласи престолонаследника за цар. В храма се извърши тържествено богослужение. Но аз помня друго. При нас с майка ми дойде Софийският митрополит Стефан, облечен с белите одежди на български екзарх, и ни разказа за всичко това и в частност за продължителната св. Литургия. Интересно е, че ние с Вас си приказваме сега в същото помещение, в което заедно с майка ми разговаряхме с него преди 70 години!

През 1946 г. дошлите на власт комунисти са ликвидирали монархията и са установили републикански строй. На 15 септември страната е била обявена за „народна република“, а на 16-ти Вие заедно с майка Ви и други роднини сте напуснали България. Станали сте цар в изгнание. Били сте само на 9 години… Какви са спомените Ви от онова време? Може би нещичко за тези ужасни дни Ви е разказвала Вашата майка – царица Йоана? Страхувала ли се е тя? Та нали комунистите са можели да разстрелят и Вас, и Вашите роднини, както вече са били постъпили в Русия със светите царствени страстотерпци цар Николай II, царица Александра, престолонаследника Алексей и великите княгини Олга, Татяна, Мария и Анастасия?

Мисля, че това е ужасявало най-много моята майка! Знаейки за този страшен прецедент – трагичната гибел на руското царско семейство – и имайки на ръце две непълнолетни деца, тя със сигурност се е вълнувала много. А ние, децата, възприемахме подруг начин онова, което ставаше около нас. Времето беше много бурно, беше извършен незаконен плебисцит. Представете си, 94 процента от българите се изказаха в полза на републиката, без дори да знаят какво е това! Та нали България никога преди не е била република. Съвсем ясно е, че тези 94 процента са един изкуствен резултат.

Когато новата власт научила, че майка ми иска да напусне България и да замине за Египет, където по това време живееха родителите й – италианският крал Виторио Емануеле III и кралицата, тя предложила да отплаваме след 20 дни на кораб от Варна до Одеса. Друг един кораб, турски, заминавал от Истанбул за Египет много по-рано. Чувайки за Одеса, майка ми се изплашила много. Тя помислила, че е напълно възможно да ни оставят в този град и се отказала категорично от този маршрут. „Не! – казала тя. – Заминаваме след 48 часа!“ Така напуснахме България – майка ми, сестра ми, аз и леля ми, която също мина през арест, но все пак й разрешиха да напусне страната заедно с нас.

Макар и християни, вие сте се оказали в мюсюлманска страна. И все пак и в Египет има християнски светини, православни храмове…

В Александрия имаше руска църква, в която се молеха преимуществено руски емигранти. Там ние се сприятелихме с някои от оцелелите членове на семейство Романови – наши роднини по линия на черногорската ми баба. По време на големите православни празници посещавахме гръцкия православен катедрален храм.

Започнали сте образованието си в България, продължили сте в Египет, след това в Мадрид, учили сте във военно училище в САЩ, завършили сте право…

В Египет учех в английски колеж. В Мадрид по това време беше проблем да продължа обучението си на английски език, и затова следвах във френски лицей. Майка ми и българского ни обкръжение в странство смятаха, че един млад човек е длъжен да изкара военна служба. Ето защо аз постъпих в една от най-големите военни академии на САЩ „Уоли Фордж“. Въпреки много строгата дисциплина, на мен ми беше много интересно да уча там. След връщането си в Мадрид аз постъпих в Мадридския университет, на факултета по международни отношения и право. След това започнах да се занимавам с частен бизнес, за което ми помагаше познаването на няколко чуждестранни езици.

Простете, Ваше величество, но в интернет понякога Ви наричат „бившия цар“. Но нали Вие никога не сте се отрекли от трона, а сте били изгонен от богоборската власт? През 1955 г., когато сте навършили 18 години, в съответствие с възприетата процедура Вие сте се провъзгласили за действащ цар.

Така настоя вуйчо ми – кралят на Италия Умберто II. Така изискваше и Търновската конституция. Нещо повече, вуйчо смяташе, че тази церемония трябва да се извърши особено тържествено, задължително с молебен. Така и стана. Прочетох Манифеста си в присъствието на руския архимандрит Пантелеймон, майка ми царица Йоана, крал Умберто II, многобройни български емигранти, испански министри и дипломати. Това стана на 16 юни 1955 г.

Вярно ли е, че днес Вие сте единственият православен цар в света?

Да. Михай Румънски е крал, а не цар. Крал беше и Петър II Югославски. “Цар“ е монархическа титла, съществувала в България от памтивека.

Веднъж Вие нарекохте България „православна страна с традиции, различаващи я от римокатолическото сърце на Европа“. И все пак тези отлики не са Ви попречили да обикнете католичка. Знам, че преди сватбата Вие два или три пъти сте се срещали с папата и сте разговаряли с него на тази тема. От моите приятели българи знам също, че Нейно Величество българската царица Маргарита, изповядваща католицизма, посещава заедно с Вас православните богослужения, както и Вие я придружавате на службата в католическите храмове. Проблем ли е това за Вас?

Да, благодаря Ви. – Както навярно знаете, аз произлизам от смесен брак: баща ми беше православен християнин, майка ми – католичка. И въпреки това (ето ги парадоксите на нашия живот!) тя много енергично внушаваше на мен и сестра ми православната вяра. Тоест за това, че ние станахме убедени православни християни, има несъмнено и нейна немалка заслуга.

Преди да встъпя в брак, аз бях принуден да се обърна към Ватикана с въпроса, дали ще ми разрешат да не подписвам специалния документ, задължаващ родителите, един от които е католик, а другия некатолик, да кръщават бъдещите си деца в католическата вяра. Три пъти се срещнах с папа Йоан XXIII, обсъждахме много този проблем и той се отнесе с разбиране към молбата ми. Още повече, че в миналото той бе представлявал интересите на Светия престол в България по време на баща ми цар Борис III, тъкмо когато сестра ми бе кръстена в православната вяра въпреки очакванията на католиците. Това, разбира се, беше проблем за него, навярно не му е било лесно да направи това, и все пак той даде съгласието си. Венчавката по православен чин се извърши в руската църква “Св. Великомъченица Варвара“ във Вива; венчаха ни двама владици, български и руски – митрополит Андрей от Ню-Йорк и Женевският и Западноевропейски архиепископ Антоний.

Първите си двама сина ние въпреки всичко кръстихме в православната вяра. При това съпругата ми съвсем не беше против, тя дори сама предложи вторият ни син да бъде православен християнин. И все пак ние живеехме в католическа Испания, където хората се отнасят твърде ревностно към въпросите на вярата, особено ако става дума за брак. Поради това и за да избегнем възможни недоразумения, ние по молба на съпругата ми кръстихме следващите ни деца в католическата вяра. Когато децата ни поотраснаха, те започнаха да казват, че една неделя сме „в храма на татко“, а друга – „в храма на мама“. Между другото, децата на най-големия ми син са също православни, жена му стана православна преди година и половина (тя е испанка). Синът на моята дъщеря-католичка също е православен. Никакви проблеми между нас не са възниквали и не възникват. Важното е да вярваш в Бога – за мен това е най- главното.

Вие сте прекарали много години в изгнание. Не е трудно да се досетим, че не Ви е било лесно, че през тези години сте преживели немалко поради факта, че сте лишен от възможността да общувате със своя народ… И все пак по-доброто време настъпи! Вие се завърнахте в България. Разкажете ни, как стана завръщането Ви в родината? Кога именно взехте решение да направите това? Мислели ли сте някога, че това изобщо може да се случи?

През първите 30 или 40 години, наблюдавайки начина, по който се развиваха политическите взаимоотношения между Изтока и Запада, ние не виждахме никакъв шанс да се върнем в България. Едва по-късно, към края на 70-те – началото на 80-те, започнаха някои позитивни изменения. Но все пак аз дори не си и помислях, че ще доживея да видя отново България, а да не говорим за вълнуващия начин, по който стана завръщането ми в родината през май 1996 г. Никакви експерти-“съветолози“ не биха могли да предположат, че събитията ще се развият по този начин, а особено пък това, което стана през 1989 г. Защото тези неща не зависят от човека. Тъй повели Бог и аз съм безкрайно благодарен на Господа за това, че Той ми позволи да доживея до този момент.

Приемете най-дълбокото ни съчувствие за това, което сте били принуден да преживеете по времето на Вашето изгнание. Но ето че се връщате в родината, връщате се с триумф. И тогава създавате политическа партия, побеждавате на изборите, ставате премиер на – сега вече – Република България. И в същото време Вие сте цар български. Имало ли е в работата Ви на български министър-председател моменти… сложни, опасни, деликатни, когато православното Ви самосъзнание е влизало в конфликт с онези задължения, които е трябвало да изпълнявате в качеството си на републикански премиер?

От най-ранна възраст са ме учили, че царят е извън политиката, че неговата дейност е надпартийна, и затова решението да създам партия и да вляза в политиката съвсем не беше лесно за мен. Но ако човек иска и може да даде своя принос за живота на страната си, да послужи на родината, той трябва да жертва нещо. Имал ли съм вътрешни конфликти, свързани с православното ми самосъзнание и задълженията ми да върша работата си като министър-председател? Не, не съм имал. Но аз преживях много тежко известните събития, свързани с църковния разкол в България. Ще го потвърди тук присъстващият проф. Желев. И когато най-после беше сложен край на разкола, аз бях невероятно благодарен на Господа, Който запази единството на нашата Българска православна църква.

Какви са взаимоотношенията Ви сега с Българската православна църква и Негово светейшество патриарх Максим, който през тази година навърши 40 години патриаршество? Още една удивителна фигура в живота на българския народ!

Абсолютно! Аз изпитвам безкрайно уважение и към патриаршеската институция като такава, и към нашия патриарх. Същото изпитва и всеки българин. Когато се срещам с Негово светейшество, това е винаги особен ден за мен!

Казахте, че в рамките на Вашето семейство Вие решавате успешно проблема с различните вероизповедания. Знаем също, че по времето на Вашето премиерство Вие успяхте да заличите църковния разкол! Беше ли това свързано с Вашата православна вяра? Беше ли потребността от това решение лично Ваша, или такава бе общата ситуация в страната?

Смятам, че настроението беше всеобщо: не само при духовниците и миряните, но и в цялото общество, защото винаги, когато има разколи, от това страда ужасно народът. Но лично аз бях твърдо убеден от самото начало, че разколът ще се прекрати, и – слава на Бога! – така и стана.

Ваше Величество, разкажете ни за престолонаследника.

За голяма жалост, синът ми изкара страшна автомобилна катастрофа преди три години и все още е в много тежко състояние. Това е голяма болка за нас, родителите. Но всичко е във волята Божия. Трябва да се подчиним, но да не губим при това вяра и надежда.

През 1968 г. Вие казахте: “Да бъдеш цар – това е посветеност, спокойствие и умереност, самоограничение, способност да управляваш държавата, да бъдеш олицетворение на националното единство и вярата в човека“. Днес сме 2011 г. Какви корекции бихте внесли в думите си сега?

Бих подчертал още веднъж, че трябва да притежаваш голямо търпение и да се отнасяш винаги топло към хората, независимо от политическите им възгледи. Всеки от нас има право да мисли свободно. Аз не мога да смятам за враг човека, който мисли по друг начин, поставя си други цели. Още повече, че в рамките на открития, честен диалог при добро желание винаги могат да се намерят допирни точки. Има много начини да се стигне до това, но всички те изискват търпение. Аз вярвам в съзидателната сила на тази добродетел – търпението. Когато си поставяме една толкова забележителна цел – добруването на нашето общество – ние не бихме могли да направим нищо без тази добродетел.

Българите и руснаците имат много общи черти. Свързва ни немалка съвместна история. Какви са според Вас перспективите на взаимоотношенията между двата народа? Какво трябва да се направи, за да бъдат те по-топли и сърдечни?

Да, ние имаме много общи неща – и в историята, и в езика. Имаме обща религия! Но процесът на взаимното опознаване трябва да продължи. Ние трябва по-добре да се опознаем едни други, трябва да се научим да дружим. XXI век предлага немалко възможности за това: туризъм, телевизия, интернет и другите медии. Всичко това не е въпрос на политика, а на взаимоуважение между нациите.

Много Ви моля, Ваше Величество, кажете няколко напътствени думи на читателите!

Първо искам да се извиня на нашите зрители: интервюто беше дълго, някои може би са се изморили. А в заключение искам да пожелая на руснаците нещо много лично: пазете нашата обща Православна Вяра! Това е особено важно днес, през тези трудни времена. Запазвайки нашата Православна Вяра, ние с това помагаме на мнозина да се обърнат към Бога. В този смисъл хората винаги могат да разчитат на мен и моята готовност да дам във всеки един момент всичките си сили за каузата на умножаването на нашата Вяра.

radonezh.ru

Превод: Андрей Романов