Архиепископ Иоан Шаховски

Архиепископ Иоан (в света Дмитрий Шаховски) е роден през 1902 г. и е учи в Императорския Александровски лицей. Служил в Бялата армия и през 1920 г. заедно с нея се евакуира на Кримския полуостров. Завършва своето образование в Лувенския университет в Париж. Като студент издава списание. Приема монашеско пострижение на Света гора през 1926 г. с името Иоан. Ръкоположен за свещеник в Югославия през 1927 г. Настоятел на руския храм “Св. Владимир” в Берлин от 1932 до 1945 година. Издавал списание “За Църквата”. По време на Втората световна война е мисионер сред руските военнопленници. От 1946 година живее в САЩ. Иоан Шаховски е посветен за Бруклински епископ през 1947 година. Архиепископ от 1961 година. Автор на много беседи, стохотворения и очерци. Изнася проповеди по радио “Гласът на Америка”. Печата под псевдонима Странник. Умира на 30 май 1989 г. в Санта Барбара, Калифорния. Погребан е в сръбското гробище.

Роденият в княжеско семейство Дмитрий Шаховски имал всичко, което съответствало на положението му в обществото и времето, в което живеел: прекрасно детство, юношество и младост, белязана от среща с ужасите на гражданската война – арест на майка му и емиграция. Но той се връща към това време съвсем спокойно:

“Не си спомням някога в детските си години и по-късно да съм изпитвал чувство на изолация или самота. Не съм изпитвал и скръб. Напротив, винаги съм бил щастлив”.

Всичко го водело незримо до главното събитие в живота му – служението на Църквата.

“Катализатор на моето духовно осъзнаване беше моят духовник – много искрен и добър човек, с дълбока вяра… Благодарение на него аз, който никога не бях мислил за служение на Бога и Неговата Църква, бях призван за такова служение. И всъщност всички мои книги, статии, стихове са само отражение и опит да разкрия това, което ми се случи през 1925 и 1926 година.

Моето призоваване към служение на Христовата Църква стана много просто: Написах писмо на своя духовник епископ Вениамин в Париж, в което разказвах за своя живот в Европа. Изпитвах трудности и лишения и го помолих да ме благослови да замина за Африка, където моята майка да ме устрои в една от белгийските компании.

Отговорът на Владика Вениамин беше такъв:

“Скъпи Дмитрий Алексеевич, няма Божия воля за Вашето заминаване в Африка. Вашият път е: монашество и Духовна академия – служение на Църквата”.

За мен са удивителни два факта. Първият: когато получих това писмо и прочетох думите на епископ Вениамин, без да дочета докрай, се поклоних веднага с ясното чувство, че напълно приемам този път (макар преди да не бях и помислял за него). Това беше моето “Амин” и “Да бъде”.

Удивително за мен беше, че нито веднъж не се усъмних в своя избор през следващите петдесет години. И освен благодарност към Бога за това събитие никога не съм изпитвал нищо друго”.

В денят на своята 24-годишнина в Панталеймоновския руски манастир на Атон княз Дмитрий Шаховски приема монашеско пострижение. Тогава получил името, което носил до края на своя живот: Иоан – в чест на апостола на любовта свети Иоан Богослов.

Писма за вечното и временното

В началото на 1932 година йеромонах Иоан бил назначен за настоятел на храм “Св. Владимир” в Берлин. През 1934 година, втората година на нацизма в Германия, той написал и започнал да разпространява брошура със заглавие “Юдейство и Църква”, където напомня колко несъвместим е националсоциализмът с християнството. Бил призован в Гестапо, последвали обиски и разпити по няколко часа и подписка за закриване на неговото издателство “За Църквата”. Конфискували религиозната литература, която притежавал. Но всичко това не му попречило да разбере следното:

“В Германия видяхме не само греховете, а и човечността, която излъчваха християните. Когато се гневяхме по-късно на вече победената Германия, много бързо забравихме, че никой народ не може да бъде отъждествяван изцяло с неговия грях… Много немци бяха в затвора, защото бяха против нацизма. Немци загинаха и в концентрационните лагери. Мога да свидетелствам за един фермер, който постъпи по християнски пред очите ми. Той смяташе за свой дълг да погребе с православна молитва починалия в неговото имение военнопленник. Немецът уважаваше чуждата вяра и смяташе за нормално да почита хората такива, каквито са по убеждение. Този човек беше осъден на четири години каторжен труд за това, което направи. Но не се пречупи и пред съда държеше на своите убеждения.”

Няколко години по-късно архиепископ Иоан разказва за своето служение:

“Моята берлинска енория беше център на пастирските ми усилия, печатна база и място за благовестие и мисионерство. През тези години успяхме да издадем много книги и да посетим всички европейски страни, в които имаше руска диаспора, освен Албания.

Особено утешителни и плодотворни бяха моите лекционни пътувания до Латвия, Естония и Финландия, където имаше много руснаци. От граничната вишка, около древния Изборск аз виждах руските поля. Не съм смятал тогава, в началото на 30-те години, че само след 10 години ще видя хиляди руснаци в своята берлинска църква. Но настъпиха тези незабравими срещи с руския народ.

Разбрахме, че независимо от отпадането на много хора, Русия остана такава, каквато беше цяло хилядолетие – кръстена, стремяща се към Бога, с вяра в сърцето… Виждах, че хората, с които се срещах всеки ден, не се влияеха от войнстващото неверие и се стремях да отговоря на духовните им нужди. Не бях допускан от германските власти до безчислените лагери с работещи от Изток, както тогава ги наричаха, а ми се искаше точно там да попадна, да помогна с добра дума, да ги утеша, но самите те, със сините си значаки Ost (изток): млади и стари, когато можеха, понякога, преминаваха лагерната ограда и се устремяваха към нашите църквички, загубени сред недружелюбния и студен град, оглушавани от воя на сирените и апокалиптичния тътен на взривяващите се някъде бомби…

Животът ми в Берлин помогна много на моето пастирско служение и ми даде човещина. Аз виждах, как се издига една от големите човешки вавилонски кули на лъжекултурата, как се въздигаше гордостта на един човек и един народ над целия свят и човечество, как тази култура обърна гръб на Божиите закони и със страшна сила тази гордост се срина в ада. И един силен ангел, взе камък, подобен на воденичин камък, хвърли го в морето, и каза: така ще бъде унищожен Вавилон, великият град (Откр. 18).

По-късно разбрах, че и в моята страна е страшно за християните, дори по-страшно… Гледах всичко, което се случваше в Берлин и заедно с много хора преминах през смъртни опасности и ежедневно, еженощно умиране. Виждах чудесните пътища за своето спасение и за спасението на мнозина – духовни, физически; видях пътя на преобразяването на човешкия живот. Видях и зная, че Христовата правда е единственият стопанин на света, а всички останали са само временни управители.”

Старайте се да вършите добро

Следващият етап от пастирското служение на архиепископ Иоан е тясно свързан с четенето на проповеди за радиопредаванията на “Гласът на Америка” на руски език. Неговият глас звучал на къси вълни и бил очакван с нетърпение. Той достигал до много руснаци през заглушители и забрани и всяка седмица се случвало чудото: проповедта се чувала по-силно от всички други предавания.

“Всяка неделя от началото на петдесетте години имах радостта да влизам със своите думи в много домове и кораби по света, където разбираха родния ми език и хората искаха да чуят истината за Бога и за живата безсмъртна човешка душа” – казал в една от своите беседи владика Иоан.

Тези беседи засягали много различни теми.

“Човекът в наши дни не е щастлив, защото се безпокои за какво ли не, а не се сеща за Бога. Всички безпокойства са излишни, ако няма мисъл за Твореца. А с Него безпокойствата изчезват”.

“На бързината на злото нека противопоставим топлината и силата на доброто.

Бързото разкайване пред Бога, след всяко осъзнато падение нека бъде първата ни грижа.

Бързото прощаване на греховете на нашия брат – нека бъде втората грижа, която носим със себе си в света."

Огненото отхвърляне на всяко зло и изкушение и умението бързо да разбереш и послужиш на всеки, който се нуждае от помощ са сред духовните съвети, които владиката отправя по радиоефира. 



"Трябва да можем да се молим за всеки човек и да се научим винаги да противопоставяме добро на злото.

Животът ни принадлежи на Бога, независимо дали го осъзнаваме или не. Трябва да благодарим на Бога за всичко.”

Бедност и богатство

“Бедните могат да обогатяват богатите… Богатите – да обедняват бедните… Как различно произнася светът думите беден и богат! Невярващите виждат в такива слова знак за експлоатацията на бедните от богатите. Вярващите в Христос и живеещите в Христос хора виждат в думите “богат” и “беден” съвсем друго, далеч различно от обичайните тълкувания: бедният материално може с висотата и чистотата на своя дух да възвисява материално богатият човек. И обратно: неблагополучният в нравствен смисъл богаташ, естествено, обеднява и духовно опустошава бедняка, до който се докосва. Защото не само “всеки е виновен за всичко”, а всеки влияе на всеки, независимо от своето социално положение. В света постоянно, невидимо за очите на повърхностното съзнание вървят, докосват се едни други и си предават скрити послания отделните хора. И всички невидими послания се превръщат във фабрика на доброто или злото. Добре щеше да бъде, ако всички живееха за Христовата светлина и тъмнина!

Не богатството само по себе си е вредно (то е нравствено неутрално) и не самата бедност е полезна за усъвършенстването на душата, защото тя също зависи от личното отношение на бедния… Но желанието за богатство и обсебващата мисъл за него, обожествяването му, е лична и социална болест: когато на богатството се принасят човешки жертви и се забравя човешкото достойнство и безсмъртие и целта на земния живот как може да завърши всичко това…

Бедността, която живее със завист и диша убийства не е благословената евангелска бедност. Това е ужасната бедност. Смиреният притежател на голямо състояние обикновено се смята само за “управляващ” това богатство, което принадлежи на Твореца. Има и такива богаташи, за които не са валидни евангелските думи: “Горко на вас, богатите!” Не, такива богаташи не заслужават скръб, а радост.

В света няма два лагера – на капиталисти и пролетарии, както искаха да ни убедят преди години. В света има безбожни бедняци, безбожни богаташи, бедни и богати (материално) християни. Пропускам другите религии, защото ми се иска да обърна по-голямо внимание на християните. Християните не се делят на бедни и богати, защото бедните осъзнават преимуществата на своята бедност, а богатите – ограниченията на своето богатство и всъщност, неговата незначителност. И всички остават на своя път и носят своето служение…

За Христовата Църква “няма нито богати нито бедни”… по-правилно ще бъде, ако кажем, че ги има, но в друг план. По отношение на богатите Църквата има такъв обичай: те Й служат. По отношение на бедните: Църквата им служи. Така бедните са почетени като достойни за помощ, а богатите като достойни за служение. Църковната психология е противоположна на психологията на различните течения на светската психология, където бедните прислужват, а богатите приемат услуги като даденост.

Важно е да се каже, че извън земните предели се осъществява този закон на Църквата: светиите, които са напуснали грешния свят се молят за грешните хора, които живеят на земята и им служат в тяхното спасение. Живеещите на земята вярващи хора са по-богати от починалите грешници, изгубили земното си време без да вършат добро. Затова земните им сродници се молят за тях и облекчават небесната им участ…

Църквата на земята и на небето по преимущесво е служителка на всичко “малко”, безпомощно, угнетено, на всички, живеещи в нищета. “Силните са длъжни да носят немощите на по-слабите” и “не на себе си да угаждат”… Това са апостолски заповеди. Затова Църквата еднакво помага за лечението на богатия и бедния: богатият, “който се надява на своето богатство” и бедният, униващ от своята бедност и болен от завист към богатия.

Затова истинските служители на Църквата никога не раболепничат пред богатите, дори ако те жертват от своето имане и строят храмове. Истинските служители на Църквата остават свято безпристрастни към богатството и бедността, без да падат в крайности. Църквата знае, че не по външното положение ще бъде съден човек, а по степента на любов към Бога и хората и според чистотата на сърцето. Нека любовта се изразява в дела – тогава всички ще бъдат богати.

“Вглеждам се във всичко, което се случва с мен от младостта ми и виждам поредицата от Божии милости и благодеяния и моите отстъпления. Аз не знаех тогава, че религиозния духовен живот с неговите абсолютни закони, причини и духовни следствия засягат толкова силно всички хора. Не знаех също, че физическия живот на човека и света вървят по духовни закони и имат за цел спасението на човека за вечността. Значението на думата духовно се разкри пред мен, когато приех да бъда Божий служител. В младостта си мислим рядко за служение или спасение. Така беше и с мен. Бог намери моето сърце.” – пише в своите дневници архиепископ Иоан.

По материали на www.dunyasha.ru и zarubezhje.narod.ru

Превод от руски: Дария Захариева