Източник: в. Култура, бр. 7/8, 2004

Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно. Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата.
(Мат. 5:10-12)

На 11 януари 2004 г. в Битоля става нещо нечувано. В домашен параклис вътре в частно жилище се отслужва литургия. По време на богослужението в дома нахълтва полиция и – под предлог за нарушение на обществения ред – арестува служещия там православен епископ и дузина монаси и монахини, участвали в литургията. Арестуваните са закарани с полицейски коли в участъка, където противозаконно биват задържани 30 часа. Нарушени са многобройни религиозни и общочовешки права. Монасите и монахините са държани в общо помещение. Викат ги на разпит, като включително монахините са разпитвани от мъже. През нощта не могат да почиват, тъй като са им дадени само столове…

На следващия ден монасите са освободени, а само епископът е оставен в затвора за един месец… На 23 февруари се провежда съдебен процес, при който монасите са наказани с глоби. За епископа е предвиден друг процес и той остава в затвора. Там не му е разрешено да се моли гласно, защото нарушавал правата на съкилийници-атеисти…

Причината за тези кафкиански действия, естествено, не е в някакво несъществуващо нарушаване на обществения ред, а във вътрешните проблеми в Македонската православна църква (МПЦ), довели до груба силова намеса на държавните власти във вътрешноцърковния живот.

За да бъде правилно разбрано случилото се, необходимо е да се върнем назад в историята. Всъщност в старата история няма Македонска православна църква и няма как да е имало, защото държавата Македония е била унищожена от римляните дълго преди Рождество Христово.

Съществувала е Охридска архиепископия, създадена от Василий II Българоубиец като заместител на унищожената от него автокефална църква на Българското царство, чието седалище е било последователно в Плиска, Преслав, Доростол, Средец и най-сетне в Охрид. Предстоятелят на тази църква е носил титлата "Архиепископ на Охрид и цяла България". Тази Охридска архиепископия просъществува до 1767 г., когато е унищожена (със султански ферман) и нейният диоцез е присвоен от Цариградската патриаршия.

Когато българите искат да възстановят своята самостоятелна църква през втората половина на ХIХ век, ключовият каноничен аргумент на техния интелектуален водач Гавриил Кръстевич е именно, че Българската екзархия не е новоизмислена църква, а възобновява и продължава Охридската архиепископия. Затова, ако Фенер счита за канонично нищожен султанския ферман за учредяване на Българската църква, тогава е канонично нищожен и ферманът от 1767 г., а следователно Охридската архиепископия не е унищожена, а само овдовяла и следва да й се избере нов глава.

Охридският аргумент на Кръстевич е необорим. За съжаление българските делегати на църковно-народния събор в Цариград не довеждат докрай тази логика и избират за седалище на своя църковен предстоятел не Охрид, а Цариград. Този неканоничен избор е важна причина за последвалата българска схизма. Той е късогледо политическо решение, което неслучайно в крайна сметка завършва с провал.

През 1958 г., когато Република Македония (РМ) е част от Югославия и съответните македонски епархии са в диоцеза на Сръбската православна църква (СПЦ), последната възстановява Охридската архиепископия със статут на автономна църква. През 1967 г. по инициатива на югославски комунистически водачи тази църква едностранно се самообявява за автокефална. Този противоканоничен акт, естествено, не е признат от каноничните църкви, които прекъсват литургичното общение с МПЦ. Разпадането на Югославия и създаването на независима Република Македония дава нов, вече държавен, статут на МПЦ, но тя продължава да бъде в състояние на канонична схизма спрямо всички останали православни църкви.

През 1992 г. официална делегация от трима епископи от МПЦ (Тимотей, Петър и Наум) подписват в Ниш проектоспоразумение с епископи от СПЦ за преодоляване на схизмата чрез връщане на МПЦ в състояние на автономия, като въпросът за автокефалията се оставя за допълнително решаване. На връщане в родината обаче македонските епископи попадат под натиск и се отказват от подписите си.

Във възникналата странна ситуация друг македонски епископ – Йоан (Йован) – решава да премине в канонично общение със СПЦ, а сръбският патриарх Павле го определя за свой екзарх за автономната Охридска архиепископия. Йоан е посрещнат на нож в РМ, но около него се събира група съмишленици, включително още двама епископи – Йоаким и Марко, с което са налице всички съставки за създаване на самостоятелен синод. Важна подкрепа за автономната Охридска архиепископия става присъединяването на тридесетина монаси от манастирите Трескавец (над Прилеп), Янковец (край Ресен), Св. Илия и Марков манастир (край Скопие), част от които са арестуваните на 11 януари.

Още на същата дата, след битолската полицейска акция, други полицейски части овладяват въпросните манастири. А на арестуваните монаси, сред които са и манастирските игумени, им е забранено да се връщат в своите обители.

Цялото това деяние е една шеметна грешка на полицията, правителството и МПЦ. Те сякаш не осъзнават, че правят история. Безумните им действия са наистина исторически и това е история, от която всички ние се срамуваме. Тя е срам за Република Македония, за Македонската православна църква, за България, за цялото Православие.

Християнският изход от това срамно положение е много прост и самоочевиден: покаяние от страна на ръководството МПЦ, което да се отрече от разкола и да се върне в статута на автономия. Това решение обаче е почти невъзможно поради гордостта и светското мислене на митрополитите в МПЦ. Те са вече заложници на светската власт и светската идея, което винаги води до духовно заслепение. А когато слепец води слепеца, при всеки подобен разкол се стига до неусетно и дълбоко вътрешно развращаване, отстъпничество и закоравяване. Поради което покаяние не може да се очаква.

Противохристиянският и противозаконният начин, по който действаха МПЦ и властите в РМ, даде ярко нравствено и духовно преимущество на автономната Охридска архиепископия. Сега нейните епископи и монаси вече нямат нищо друго освен Христа – и това е най-силната възможна позиция. Всъщност те имат всичко и нямат какво да губят. Грешката на църковно-светските власти ги пречисти и ги направи свободни.
От човешка гледна точка всеки може да ги упрекне, че са действали "нетактично", че не са избрали "сгодния миг", и дори че не са се погрижили за своето паство, което оставят на "вълците". Всъщност е точно обратното. Защото добрият пастир е длъжен да отстоява Христовата истина и да води стадото чрез личен пример. Длъжен е да спасява техните души, а не да ги погубва, като угажда на светските им заблуди. Връщайки се в каноничната автономия, пострадалите църковници са истинските водачи и истинските родолюбци, защото пребиваването в разкол не е въпрос на "тактика", а духовна смърт.

И тъй, православните в РМ са разделени. От едната страна е схизматичната МПЦ, неканонична и непризната от Православието. Тя владее всички църковни имоти и цялата църковна "власт" в Република Македония. На нейна страна са и политическите партии.

От другата страна е каноничната автономна Охридска архиепископия начело с екзарха Йоан. Засега тя включва няколко десетки монаси и свързаните с тях миряни. Тази катакомбна църква е подложена на истински гонения, но тя няма как да се уплаши и огъне. Съвсем сигурно е, че духовниците от Охридската архиепископия ще продължават да дерзаят. Техният пример ще бъде въпрос на съвест за всеки вярващ православен в Македония. И рано или късно овцете ще се отделят от козите. И нито един от онези, които тръгнат с тях, няма да отстъпи. А мнозина, които сега им симпатизират и се страхуват, с времето ще се присъединяват към тях. Този процес ще продължи дотогава, докогато всички истински православни в РМ се включат в Охридската архиепископия.

Естествено мнозинството от традиционно "православните" граждани на РМ считат Църквата не за цел, а за средство. Такива са почти всички политици – както реформираните комунисти, които сега са на власт, така и опозиционното ВМРО. Така че движението към Охридската архиепископия ще бъде личен духовен катарзис, а не общественозначима вълна. То обаче ще буди съвестта на всички люде в РМ и ще поддържа богословския и църковен дебат, което ще е от голяма полза за обществото.

Нищо добро не чака МПЦ при сегашното положение. Владеейки всичко, тя няма полезен ход и няма как да държи инициативата, дори да пусне в ход цялата груба сила на държавния апарат. Това ще я прави все по-обвързана със светската кауза, т. е. все по-малко духовна и все по-малко църковна. Духът на неканоничност и разкол действа невидимо и развращаващо. Защото как може една църква, която със своето самоосноваване погазва каноните, да отстоява същите тези канони спрямо своите собствени миряни?

Такава е впрочем тъжната история на схизматичната Българска екзархия (1872-1945), възхвалявана и до днес от всички, които не са разбрали същността на Църквата. Духовният упадък, в който изпада българското общество след пировите победи на т. нар. "Български Великден" (етапите са съответно 1860, 1870 и 1872 г.) се дължи до голяма степен именно на тази схизма. Упадъкът е толкова голям, че България изпада в духовна слепота. Тя изгражда цяло поколение от своите т. нар. "строители" именно като чужди на истинската духовност.

Сегашното положение е здравословно за православните в РМ. Защото вече няма да има възможност да бъдеш неутрален, а неутралността (нито горещ, нито студен) е голямо зло за християните в последните времена. Днешната канонична Охридска архиепископия се закалява и доказва себе си чрез страдание и изповедничество за Христа на своите членове. Това положение е лошо за македонското общество в светски смисъл. То ще доведе до поредната шизофрения, до нравствен разкол не само в обществото, но и вътре в умовете и сърцата на съвестните и мислещите люде. С оглед на гръцкото вето срещу името Македония, американизацията на езика и културата, настъплението на албанците и т. н., един църковен разкол е нещо, което трудно ще може да се понесе. Освен всичко друго това е и провал за сега управляващите в РМ партии.

Затова със сигурност и двете страни – МПЦ и Охридската архиепископия – ще поискат да преговарят за постигане на компромис. За целта ще е необходим честен и достоверен посредник. Кой ще е той?

Тази роля не може да се поеме нито от Сръбската православна църква, която е страна в спора, нито от някоя от "гръцките" църкви (Цариград, Атина, Александрия и пр.), които не признават самото име "Македония" и неговите производни. Поради същата причина въпросът не може да бъде решен и от всеправославен събор с участие на "гръцки" църкви.

Посредник в случая могат да бъдат Румънската, Българската и/или Руската църква.
Румънците са най-неутрални по тази тема, което е качество, но налице е езиковата, етническата и историческата им несъпричастност към този регион.

Най-близка и до Сърбия и до РМ е България. Българската църква би могла да помогне на своите изпаднали в затруднение събратя, но тя понастоящем е твърде отслабена, за да действа самостоятелно.

Най-авторитетна и с най-големи политически възможности е Руската църква. Патриарх Алексий II е с несъмнени водачески качества и русите могат да поемат ключовата роля за помирението, но едва ли биха искали да действат сами, поради синдрома на "Големия брат".

Вероятно най-доброто решение е тройно посредничество от страна на трите сестри-църкви.

Бъдещето на Църквата в Република Македония може да бъде само едно – автокефална архиепископия, която да бъде приета в лоното на едната съборна и апостолска православна Църква. Това може да се постигне само чрез първоначално връщане в състоянието на автономна архиепископия с ясни критерии и разумен срок за даване на автокефалия. Нишкият договор следва да бъде заменен със споразумение именно в тази насока. Всичко това предполага обединение на сегашните йерархии на МПЦ и Охридската архиепископия при взаимно признаване, като ще отпаднат само епископите, които не отговорят на каноничните изисквания (за такъв се счита например епископ Кирил от МПЦ).

Въпросът с името на тази църква има едно ясно решение. Както Московската патриаршия се нарича също така и Руска православна църква, така Охридската архиепископия ще се нарича и Македонска православна църква. Второто име няма да бъде използвано от онези, които не желаят да го използват – например "гръцките" църкви.

Всички тези неща ще станат. Въпросът е: кога? Дали без да се губи време, още тази година, или по изпитания (цели 73 години) и пагубен български начин.